Стефан д-р Димитър Чолаков
Форум
Къде... от Швеция

РОМАН -1- НЕПОСЛУШАНИЕ - ОТ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ - ГУРКОВО - БОТЕВГРАД - ПРАВЕШКО

     РОМАН - НЕПОСЛУШАНИЕ - ОТ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ
     
      Желая да споделя няколко мисли и да обясня, че този роман е написан от Ангел Гърнчаров, който беше поставен на интернет страницата, която показвам. Аз съм го свалил като документ на историята и го поставям на моята страница с някъкво мнение от това време !
     
      ОТВАВНА СЪМ ГО КОПИРАЛ. СТОЙ ПО ПАПКИТЕ И СЕГА ГО ВАДЯ ДА СТОЙ НА ПОКАЗ !
     
      Приятно четене , размишление и сравнение !
     
      [img]http://www.stefan-tcholakov.eu/pic/7675.jpg[/img] 
     
     
     
      Стфан д-р Д Чолаков
     
      [img]http://www.stefan-tcholakov.eu/pic/9184.jpg[/img] 
     
     
     
      1 април 2012
      Кралство Швеция
     
     
      НЕПОСЛУШАНИЕ
     
      http://angelg.nm.ru/knigi/biograf.html
     
      Историята на един вечно неудобен
     
      ПРЕДИСЛОВИЕ
     
      Eдно жизнеописание обикновено не започва с въпроса "защо". Само че при мен нещата стоят доста по-различно. Трябваше да минат 21 години от зловещото събитие, за да науча защо трябваше за изживея такъв живот. И може би за бъдещите поколения отговорът на това "защо" ще се окаже много по-съществен от всичките ми лични преживелици. Но да минем по същество.
      През лятото на 1999 г. бях следствен в Специализираната следствена служба на бул. "Г. М. Димитров" с обвинение по чл. 108 от НК в проповядване на фашистка идеология и създаване на организация с цел насилствено изменяне установения от Конституцията строй в Република България. Един ден, по време на разпит следователят Михаил Генов ме запита:
      - Всъщност ти знаеш ли защо си бил в затвора?
      - Ами доколкото ми е известно - за "генерална превенция", както пишеше в мотивите за присъдата. Или както тогава поиска адвокатът ми Дарин Донков - за сплашване на останалите младежи.
      - Нищо подобно. Да са ти правили психиатрично изследване?
      - Да, и ме изкараха вменяем.
      - Не става дума за това. Помниш ли какъв беше коефициентът ти за интелигентност?
      - 110.
      - Ето, този коефициент е истинската причина ти да се намериш в затвора. Бил си набелязан за вербуване от ДС.
      - Абсурд! Поне с вас няма какво да се лъжем: никога не са ми предлагали вербовка, пък и няма логика. Защо ще ме пращат в затвора да се озлобя срещу тях, когато са можели да ми предложат сътрудничество преди да се натрупа омраза?
      - Ами ако не си бил в затвора, откъде щеше да познаваш всичките тези хора?
      - Хубаво, но и след излизането ми не ми е предлагано. Не твърдя, че съм герой, че съм отказвал и т. н. На мен наистина не ми е предлагано да мина на тяхна страна.
      - Е, впоследствие са преценили, че не си подходящ. Оказал си се прекалено неуправляем и своенравен.
      Разбирате ли какво се съдържа в този диалог? Тайните служби си набелязват някой нищо неподозиращ младеж за някакви си техни цели, съсипват целия му живот и никога не спират да го преследват, само защото се е оказал неподходящ за нещо, за което самият той даже не се е и досещал. И друго, още по-важно: създаването на "антикомунисти", пряко подчинени на Държавна сигурност е започнало твърде отдавна. Според професора по право Янко Янков - програмата е приведена в действие през 1975 година. Само че историята си прави шеги и аз искрено се надявам моята книга да бъде полезна при изграждането на методика за противодействие срещу комунистическото и посткомунистическо зло. На тях, на моите врагове посвещавам своя труд. И нека началото също бъде адресирано към онези, благодарение на които не видях бял ден през целия си живот:
      Искрена благодарност
      Благодаря ви, господа ченгета. Благодаря ви, господа следователи, съдии и прокурори. Благодаря и на вас, злобни и никому непотребни партийни секретари. Благодаря на цялата ви тъпа, надменна и подла сган. Благодаря ви за това, че ме направихте непримирим противник на човеконенавистния марксизъм. Благодаря ви, че никога не ме оставихте на мира и така поддържахте жив огъня на омразата у мен. Благодаря ви, че никога не проявихте човечност, и с това не ми позволихте да се огъна.
      Показахте ми какво значи ненавист. И аз се научих да ви ненавиждам. Показахте ми, че покорният винаги ще бъде роб. И аз, който не исках да бъда роб, станах непокорен. Исках да уча. Не ми позволихте. Затворихте вратите на вашите университети пред мен. Така завърших великия Университет по антикомунизъм. Поисках да заживея честно и достойно. Отговорихте ми, че при комунизма като бели хора могат да живеят само комунистите. Така станах смъртен враг на властта, белязана със знака на Звяра.
      Дойде времето, наречено "ново". Вие обявихте, че се променяте, че скъсвате с терористичното си и престъпно минало. Но нито се заехте да премахнете последствията от това минало, нито скъсахте с терора и престъпленията. Така ме научихте, че на комунист, дори и прекръстен, не може да се вярва. Да дело ми дадохте да разбера, че комунизъм и почтеност са две несъвместими понятия.
      Благодаря ви, господа червени изроди! Без вас никога нямаше да бъда това, което съм днес. - 1991 г.
      ПЪРВА ЧАСТ
      САМОИЗГРАЖДАНЕ
      Детството ми представляваше едно непрекъснато скитане от село на село. Майка ми и баща ми бяха учители и постоянно се местеха. От девет месечна до четиригодишна възраст ме гледаха баба ми Гана и дядо ми Ангел от с. Гурково, Ботевградско. После родителите ми ме взеха със себе си в с. Щерна, Кърджалийско. Турско село, откъснато от всякаква цивилизация, без пътища и без електричество. Иначе хората бяха добри, нямам лоши спомени оттам. След това заминахме за с. Липница Ботевградско, а оттам - за с. Боженица, също Ботевградско. В Боженица завърших седми клас и ме записаха в Руската гимназия - Мездра. Промяната в начина на живот не се отрази добре на моята дисциплина и ме преместиха в София - 35-та гимназия, също с изучаване на руски език. Само че и в София не ми потръгна. Не можех например да се съглася, че азбуката, на която пишем е руска, аз си я смятах за българска. Или пък че през 1205 година кръстоносците са били разбити от византийците, както пишеше в руския учебник по история. Нали преди това ни бяха учили за нашия Цар Калоян, който разбива латинския Император Балдуин Фландърски. И разни подобни случки… Трябва да кажа, че от малък имах особено силно влечение към старата книжнина. Четенето на всичко, писано преди 1944 г. ми доставяше огромно удоволствие. А в Гурково имахме предостатъчно стари книги, списания, вестници. Дядо ми - стар учител, брат му свещеник, баща му свещеник - и техните библиотеки бяха останали у нас. Боже Господи! Та аз като дете съм листил пергаменти, играл съм си на стражари и апаши въоръжен с пищов кремъклия, сякъл съм върбови клонки с истински меч, чупил съм орехи и лешници с каменен чук от Палеолита… Ами Липница и Боженица? - там всичко бе История. Аз плувах в Историята, бях целият пропит с история. Вече имах такава закваска, че болшевишката пропаганда изобщо не бе в състояние да ми въздейства. Точно обратното - клеветите срещу българската история само засилваха решимостта ми за съпротива. Наложи се да напусна училище и да се върна в Ботевград, където родителите ми бяха купили апартамент. Оттам заминах за Гурково. Трябваше да си търся работа, нямаше кой да ме храни.
      От Бюро “Труд и работна сила” ме насочиха към Завода за ензимни препарати - Ботевград. Още през първата седмица ръцете и краката ми се разраниха от химикалите, пръстите ми кървяха, но заводското ръководство и дума не даваше да се чуе за освобождаване - бях подписал договор за три месеца. Стамен Ценев от ботевградските профсъюзи ме изгони от кабинета си с крясъци и заплахи. Стари работници ме научиха на една тънкост от закона - лица под 16 годишна възраст не могат да работят в производства, вредни за здравето. Поне така бе по кодекс. Отидох в София, в Централните профсъюзи и нещата се уредиха с едно телефонно обаждане. Броени дни след това вече работех в Завода за резервни части като ел. монтьор. Записах се да уча ПУЦ - Професионално учебен център. Но и в този завод не ми било съдено да се задържа дълго. Родителите ми бяха решили, че ПУЦ-ът не е за мен, и че трябвало да завърша някакво по-авторитетно и по-солидно образование. Записаха ме да уча в гимназията. Изкарах един срок и през пролетта напуснах.
      Не съм наясно по какви причини, но си намерих работа едва в Стройрайона. В никое друго предприятие не искаха да ме вземат. Правехме ремонт на базата на градския театър - мръсна и тежка работа. Не прекъснах съвсем училище, а се прехвърлих вечерно. Срещах се и със старите си съученици. Така се стигна до
      ПЪРВИЯ АРЕСТ
      Имах една алуминиева отливка, наподобяваща пистолет. Гледах да я показвам вечер и набързо, за да не се разбере, че не е истинско оръжие. Хвалех се с пистолета пред бившите си съученици. Един от тях - Исмаил, циганче от ловешките села взел та съобщил в милицията. Един ден дойдоха и ме взеха от работа. Четирима - цялото ДС начело с началника Лазар Лаков. Тези хора имат патологична склонност към театрални постановки, тогава аз бях едва 16 годишен, а ме арестуваха по всички правила за задържане на свръхопасен престъпник. Както и да е, бързо изяснихме нещата, простих се с моето алуминиево “оръжие”, подписах протокол, че няма да разказвам вицове и да извършвам друга противонародна дейност и ме освободиха. Не ме биха, на пръв поглед нищо лошо не ми се случи, но от този момент нататък въпреки неопитността си, усещах засилено внимание към моят личност. Беше през март 1976 г.
      25 години по-късно, тогавашният шеф на следствието Ангел Тодоров ми довери, че се обсъждала възможността за съдебен процес. Предложението отпаднало с мотива, че уликите са недостатъчни. Какво изобщо има да се доказва? Припомням, че става дума за една детска играчка, която по никакъв начин не може да се превърне в оръжие, и не е свързана с каквото и да било престъпление. А те - недоказаност! На 10 април 2002 г. при случайна среща Ангел Тодоров отново сподели, че ако навремето ме е арестувал и вкарал в затвора, сега щели да го признаят за "активен борец" и да се ползва със съответните привилегии. "Ти го прибери вътре, пък ние ще измислим и още нещо" - му внушавал тогавашният шеф на ДС - Ботевград Лазар Лаков. Искането за арест било единствено заради намерената у мен алуминиева играчка-пистолет. Други "прегрешения" нямах.
      Като строител изкарах около шест месеца и се преместих в бригадата на ел. монтьорите - полагахме електрически инсталации в новостроящи се обекти. Там доживях и първата си отпуска като работник. Завърших девети клас. През есента си бях намерил по-добра работа - в завода за автобуси “Чавдар”.
      Апартаментът на родителите ми се намираше точно срещу завода. Макар да живеех в Гурково, срещахме се често, ходех на обяд при тях и накрая ме придумаха да се преместя в техния апартамент и да напусна работа. Те щели да ме издържат, а моята задача била да взема добра диплома. А може и да им е дожаляло - на 23 януари 1977 г. почина дядо ми. Отначало тръгна добре, но ДС постоянно душеха около мен, следеното взе да ми дотяга и през пролетта на 1977 г. бях вече решил да се махна от Ботевград. Така един ден се озовах в Гложанския манастир - Тетевенско, изпълнен с решимост да остана там - далеч от цивилизацията и нейните гадости. Във вземане на решението ми вероятно бе изиграло роля обстоятелството, че малко преди това се бях разделил със своята приятелка. На тази възраст човек обикновено е склонен да драматизира. Както и да е - намерих се на планинския връх, между средновековните стени, сред природата и легендите. Игумен на манастира беше един възрастен свещеник - поп Христо от Ловеч. Преди години синът му се удавил в река Осъм и отецът не издържал на погребения, разплаквал се и не довършвал службата. След като няколко монаси се провалили, от Св. Синод пратили него да ръководи манастира. Живееше там с попадията.
      Спомням си за манастирският период като за един от малкото щастливи периоди в живота си. Не бях съвсем невежа по религиозните въпроси като повечето от моите връстници - както вече казах, прадядо ми е бил свещеник, гробът му се намира в двора на църквата, братът на дядо ми - също. Всичките им книги се бяха оказали мое притежание и за своите 17 години имах една сравнително добра религиозна подготовка. Но всичко онова, което си въобразявах, че зная и разбирам, се оказа едно нищо пред дългите беседи на игумена и часовете, прекарани в манастирската библиотека. Съдено бе тази духовна школа да изиграе не по-малка роля в живота ми от политиката, в която бях въвлечен насила, но обещах, че биографичната ми книга ще се основава само на твърдо установени факти. Факт е, че манастирският живот ми харесваше, а отец Христо твърдеше, че изобщо не ставам за монах. След около три месеца, по негова преценка се върнах в Ботевград. Не ме изгони, дори му струваше немалко усилия да убеди, че трябва да се върна и да завърша образованието си.
      ПРЕДАТЕЛСТВО
      Бяхме голяма и сплотена група приятели. Емил Александров, Милчо Шопов, Даниел Данов, Петко Гергов… Веднъж пред една полусъборена къща намерихме купчина стари документи. По тях имаше пощенски марки с образа на Цар Борис III. Мисля, че оттам тръгна цялата работа. Накиснахме ние документите във вода, отлепихме марките, а после с лепило “Кале” една вечер ги разлепихме из улиците и по витрините на видни места. На другия ден цялата милиция стържеше с ножчета за бръснене.
      Месец или два по-късно в групата дойде Януш Иванов Бенчев. Препоръча го Йорданка, приятелка на Владимир Големанов. Януш имал намерение да сложи 10 000 лв. в единия си джоб, 10 000 в другия и да избяга в Италия. Само че за там му трябвал актив, трябвало да покаже, че е правил нещо против комунистическата власт. Така се стигна до идеята за позивите. “Смърт на комунизма”, “Долу терора”, “Да живее Негово Величество Цар Симеон II”, “Свободна България, а не съветска република”, “Помогни си сам, та и САЩ да ти помогне”, стихотворения от Кирил Христов, стихотворението “Стани Царю Баща” от Весела Танева… 32 различни текста. "От тук, от там - помогнахме на Виетнам, с последни сили - и на Чили. А за нас остана партийната повеля да работим в събота и неделя.", “От детето до старика - всички срещу болшевика!” - и такива позиви имаше. Една част печатани с букви и мастило от печатницата, а останалите - ръкопечатни, върху карирани листа от тетрадка. Трябваше да ги разлепим на 22 август 1978 година. Този ден в Ботевград бе дошъл цирк. След свършване на представлението ние трябваше да се смесим с тълпата и да свършим своята работа. Милчо Шопов трябваше да носи лепилото, а аз - позивите. Някакво вътрешно чувство обаче не ми даваше мира, усещах, че нещо не е наред. Поговорих с Йорданка и стигнах до заключението, че Януш не е съвсем чист. Докато говорехме, ми направи впечатление, че една бяла кола мина няколко пъти бавно край нас. Не взех позивите със себе си, бях решил да отложим акцията, докато си изясним нещата. Отидох до цирка, където трябваше да се срещнем с Милчо, Петко, Даниел и Януш. Пред цирка ме чакаше капитан Румян Лалов от ДС. Не носех нищо опасно със себе си и не направих опит да избягам. Бях сигурен, че след час-два ще ме пуснат, както стана след лепенето на марките и след случая с “пистолета”. Този път нещата се оказаха значително по-сериозни. Чак след години щях да опиша бележитата дата.
      ЕДИН ПОЗАБРАВЕН КОШМАР
      Cлучи се на 22 август 1978 година. Те ровеха, търсеха, обръщаха всичко наопаки. Изсипаха съдържанието на чекмеджетата от кухненския бюфет в средата на стаята. Разхвърляха завивките на леглото, разпориха дюшека. Не бързаха. Тършуваха настървено, но бавно и методично.
      И след като не остана нито едно кътче непреровено, нито една вещ неопипана, Енчо Гаветски, най-усърдният от агентите сложи ръце на хълбоците си и изрече самодоволно: "Толкова разбутано и у циганите не съм виждал".
      Но какво търсеха офицери от ДС в дома на един 18 годишен ученик? Скрито оръжие? Наркотици или пък улики по някое убийство?
      Не, за подобно нещо те щях да изпратят по-дребни изпълнители. Неумолимите чекисти издирваха моите записки. Продуктите на моята мисъл. Документираните резултати от свободните ми разсъждения. По онова време, в онази страна най-страшното престъпление бе да се мисли.
      Грешите, ако мислите, че става дума за България. И аз по онова време мислех, че живея в България, бях твърде млад, не разбирах, че това не е моята България.
      Минаха доста години. Гаветски се пенсионира като подполковник от националната служба за сигурност, и както подобава на виден борец против фашизма и капитализма, се преобрази във виден капиталист. Аз отново бях безработен.
      Веднъж го срещнах:
      - Чувам, че и при демокрацията не си могъл да се уредиш - рече ми той. - Ами така е, като не си мислил достатъчно навремето...
      Но да видим как се развиха събитията.
      Януш бе разказал къде са скрити позивите, а аз тогава се чудех как така ги намериха толкова лесно. Разпитваха ме до към 2-3 ч. през нощта, на другия ден направиха обиск и в Гурково, където конфискуваха иконите и църковната литература на прадядо ми, а привечер ме вдигнаха за София. В Гурково най-сетне можах да се нахраня - не бях ял почти цяло денонощие. Баба ми изнесе тава с печен боб, а едно от ченгетата рече: “Яж, че кой знае кога ще ядеш пак”. Така и се оказа. През следващите месеци щях да науча какво е истински глад.
      Много думи се изписа за следствения отдел на ДС на ул. “Развигор” № 1, няма кой знае какво за разказване. Тесни килии без прозорци и през няколко дни те местят или сменят човека при теб. Отначало ме настаниха при едно германче - Андреас Волфганг от Дрезден, после изведоха германчето и докараха някакво полско цигане, също за опит да избяга през границата. Представяше се с различни имена - Кжиштоф Грабовски или Войтех Ожендович. Няколко дни бяхме заедно с един барман от Пазарджик, Йордан Георгиев Кръстев, а накрая ни събраха с Ирфан Бейтиев Аптулов от с. Венец, Шуменско, с когото щяхме да се срещнем пак в Старозагорския затвор. Спомням си една весела история от октомври 1978 г.
      - Защо не ме гледаш в очите, Ирфане? - запитал следователят.
      - Гнусно ми е - отговорил Ирфан.
      - От мен ли те е гнус? - скочило ченгето.
      - Исках да кажа, че ме е срам, но нещо се обърках - поправил се обвиняемият.
      Всъщност аз го казах нарочно - завърши със смях пред мен Ирфан, разказвайки ми случая.
      Изпитвам ненавист и към идеологията, и към системата на комунизма, но трябва да призная, че на “Развигор” към мен не бяха приложени мъчения - нито бой, нито ел. ток. Ако не приемем разбира се, че самите условия бяха мъчителни. През деня имаш право само да седиш. Не ти позволяват да стоиш, нито да правиш физически упражнения, нито да лежиш. А пък в храната слагаха някакви химикали, та само имитирах, че ям от нея. Изсипвах гадната помия в кофата и карах на хляб. Бях вечно гладен, но търпях. През ден, и то само ако се случеше делник ни извеждаха на последния етаж в една голяма стая, където ни разрешаваха да изпушим по една цигара. Мисълта ми се люшкаше между две крайности: че ще ме пребият от бой, че ще ме изтезават с ток, или пък че ще ме пуснат след няколко дни, когато разберат, че цялата ми “конспиративна” дейност е била само една детска игра. Все пак, бой нямаше. Разпитите също не бяха кой знае какво. Поех вината върху себе си и заявих, че останалите са били подведени от мен, а и не всички от тях са знаели за позивите. Следователят Петър Забунов искаше да знае кой възрастен човек ни е давал наставления, но накрая се отказа да го търси - възрастен в случая липсваше и не можеше да бъде намерен. И нещо друго, което според мен заслужава да бъде споменато. През септември 1978 г. казах на следователя, че за моите позиви съм преписал текстовете на позиви, видени в музея на "революционната бдителност". Когато след две години отидох в същия музей, посочените от мен позиви вече ги нямаше. Така че не попаднах в изложбата на музея, но станах причина за промяна в неговата експозиция. Към края на следствието ме пратиха за психиатрично изследване на “Четвърти километър”. Следователят ми подсказа, че не е лошо “да се направя малко на луд”, за да не ме съдят. Заведоха ме двама старшини. Единият отиде да внесе документите, а другият остана да ме пази в някаква празна стая. И този надзирател, когото до момента смятах за звяр, ми каза следните думи:
      - Слушай, момче! Не се хващай на тези въдици да се правиш на луд, остави го следователя. Може да влезеш в затвора, може да не влезеш, но от затвора се излиза, а изкарат ли те луд - цял живот ще те мъкнат по лудници.
      Още не мога да бъда съвсем сигурен. Думите на следователя Михаил Генов през 1999 г. ме накараха да погледна другояче на нещата. Дали наистина са искали да преценят умствените ми и психически способности, дали Забунов е искал да избегне един политически процес срещу хлапе като мен… Бог знае. Правиха ми разни тестове с въпроси и отговори, изследваха ме, казаха, че съм вменяем, че нищо ми няма и ме върнаха на “Развигор”. Малко по-късно приключи и следствието. Дадоха ми възможност да прочета свидетелските показания. Вече нямах никакво съмнение - Януш ме е предал. Исках да променя своите показания, но Забунов ми обясни, че в такъв случай нещата ще започнат отначало, че ще се наложи да стоя на “Развигор” още толкова време и аз се отказах. На следващия ден ме закараха в “Големия дом”, както вече го наричах в себе си.
      ЗАТВОРЪТ
      "Стени в зелено, неприветливи и мрачни,
      вие помните стотици имена.
      Сега и мен погълнахте в обятията си страшни.
      Погребахте и моята съдба."
      Софийски централен затвор
      VII отделение
      килия N 14
      ноември 1978 г.
      От "Развигор" ме преведоха в централния затвор на 10 ноември. Интересна дата, но по онова време не съм мислил, че ще стане знаменателна с още нещо, освен с моето прехвърляне от следствието в затвора.
      - Васко, дай на тоя враг дрехите на оня, който се обеси! - подвикна на "кофтито" старши лейтенант Божилов, отрядният началник на VII отделение.
      - Ама, гражданино началник, който ги е облякъл все се обесил! - "възрази" кофтито.
      - Да се беси, щом е тръгнал против властта. А ако не се обеси, ние ще му помогнем. - обеща Божилов.
      Облякох се с "обеснишките" дрехи и ме заведоха до килия N 14. По-късно научих, че тя е била смъртна, но са ме сложили там, тъй като трябвало да бъда в изолация до края на съдебния процес. Отвориха вратата и ме блъснаха силно в гърба. Паднах върху цимента.
      - Ето, тука ще мреш, гад с гад! - изсмя се старшината и затръшна тежката желязна врата. Честно казано - уплаших се. Та аз бях още дете - 19 години бях навършил едва преди пет дни.
      Затворът е описван многократно от не един и двама автори, нека не повтарям написаното. Ако пък някой много държи да разбере какво е това единична килия, да вземе "Скитникът между звездите" на Джек Лондон. Само където аз тогава не владеех никакви мистични свръхумения, та се наложи да преживея целия ужас в пълно съзнание. Най-отвратително беше, когато пребиваха от бой някого и виковете се чуваха из целия салон. Отначало не можех да заспя след такива случаи, но човек привиква към всичко. Все пак трябва да призная, че лично аз имах късмет. За какво става дума?
      Първите няколко дни в килията ми имаше само едно скъсано одеало. /Също като Тодор Живков, но тогава още не предполагах, че точно на мен ще се падне великата чест самият Държавен Глава да сподели съдбата ми!/ Казаха ми, че в това се състояла моята пълна свобода - ако искам, мога да се завия, ако искам - мога да го постеля и да легна. След около седмица дойде един грамаден надзирател, прочутият бияч Гелето.
      - Как се казваш ти, бе?
      - Ангел Георгиев Ангелов Грънчаров, - отговорих.
      - И аз съм Ангел. А защо нямаш дюшек и второ одеало? Ще наредя да ти донесат. Началникът е забранил, но на моя отговорност. Ще се разболееш така, бе!
      Човек никога не знае, и в сърцето на най-големия звяр може да трепне нещо. Едно съвпадение в имената бе подтикнало Гелето да се държи добре с мен. Не всички имаха този късмет...
      В килия № 14 се опитвах да пиша стихове. Никога преди и никога след това не съм писал поезия, но там прописах. Стихчетата ми не бяха нищо особено, затова само като илюстрация ще цитирам едно от тях:
      Не ще сломят у мене гордостта
      ни черните решетки, ни затвора.
      Ще се завърна аз отново във света,
      ще събера отново своите хора.
      Предателството подло ще накажа,
      часът на истината ще удари,
      а пък палачите - какво да кажа?
      Ще се покрият кой където свари!
      СЦЗ, VII отделение, килия N14
      ноември 1978 година
      Не успях да накажа нито предателите, нито палачите, но тогава бях 19 годишен и вярвах, че въпреки непоносимо трудното настояще, бъдещето е пред мен. В Старозагорския затвор щяха да ми дообяснят тази фраза: “Животът е пред нас и ние сме след него”.
      Когато на 24 декември ме отведоха в етапното, откъдето щеше да ме карат в Ботевград за делото, оказа се, че почти съм отвикнал да говоря. Месец и половина не си бях продумвал думичка с никого и сега заеквах.
      От "Развигор" бях понаучил, но сега вече усетих каква е разликата между милиция и ДС. Началникът на милицията в Ботевград Илия Иванов се отнесе доста съчувствено, даже разреши свиждане с родителите ми. Един от милиционерите, мисля, че се казваше Петко изхвърли моя вкаменен затворнически хляб и ми донесе друг, още топъл. От ДС обаче наредили да намокрят дюшека и завивките в килията. През декември. Щеше да е чудо, ако не бях се разболял, но за това по-нататък.
      Съдебното дело беше един голям цирк. Свидетелите мрънкаха, оплитаха се в лъжи, а един даже не ме познаваше. Много по-късно, след години ми призна, че го прибрали в МВР-то за някакъв побой и го заплашили, че ако не даде показания срещу мен - ще пратят и него в затвора. Но на самия процес съвестта му проговори, заяви, че не ме познава, че никога не ме е виждал и беше изгонен от залата. Речта на прокурора съвсем не звучеше злобно, поиска ми присъда до половината от предвиденото в закона наказание. Чух как единият съдебен заседател си говори със съдията: "Между година и година и половина". Затова побеснях, когато чух присъдата - четири години. Не се уплаших, не се разтреперих - ядосах се. Какво се бе случило?
      Марин Гайдарски, виден местен комунист, активен борец отишъл в почивката при съдията и под предлог, че съм фашист още от преди 1944 г. ми поискал максимума. Напразно съдията Цвятко Миланов го увещавал:
      - Какъв фашист, бе, бай Марине? Та той е още дете - влез в залата и го виж.
      Бай Марин, за когото говореха, че навремето предал брат си на полицията, а после за негова сметка си писал шумкарски актив, бил непреклонен. Така станах фашист. Всъщност ако бях малко по-опитен, щях да се досетя, че нещата съвсем не са наред. Адвокатът ми Дарин Донков произнесе следната "защитна" реч:
      - Другари колеги съдии! Аз апелирам за една присъда, която ще сплаши не само обвиняемия, а и останалите младежи, за да не вършат такива неща. - След което побърза да излезе от залата, без да дочака края на делото. Оттогава нямам доверие на адвокатите. Ето и самата
      ПРИСЪДА
      N 190
      гр. Ботевград, 26. ХII. 1978 год.
      В ИМЕТО НА НАРОДА
      Софийският окръжен съд наказателна колегия
      на двадесет и шести декември хиляда деветстотин седемдесет и осма година в открито съдебно заседание в следния състав:
      Председател: Цвятко Миланов
      членове: Васил Мукански
      Милен Николов
      на секретаря Зорка Запрянова
      в присъствието на прокурора Здронов
      разгледа докладвано от председателя наказателно дело N СА 18 по описа за 1978 год.
      ПРИСЪДИ
      Признава подсъдимия Ангел Георгиев Грънчаров, роден на 5. ХI. 1959 година в с. Литаково, Софийско, жител на град Ботевград, българин, бълг. гражданин, неженен, завършил средно образование, не осъждан, член на ДКМС, не работещ.
      ЗА ВИНОВЕН В ТОВА, че през месец юли и август 1978 година в с. Гурково и гр. Ботевград, Софийско, с цел да отслаби властта в НРБ и да създаде затруднение е проповядвал фашистка идеология, водел е противодържавна агитация и пропаганда и е разпространявал клеветнически твърдения, засягащи държавния и обществен строй, поради което и на основание чл. 10/ във вр. с чл. 54 НК ГО ОСЪЖДА НА 4 /четири/ години лишаване от свобода "общ" режим на изпълнение, като първоначален.
      На основание чл. 59 НК зачита предварителното задържане на подсъдимия от 24. VIII. 1978 година.
      ОСЪЖДА подсъдимия да заплати на държавата направените по делото разноски в размер на 47.40 лева.
      Присъдата може да се обжалва пред ВС на НРБ в двуседмичен срок от днес 26.ХIII.1978 година.
      Председател: /п/ ЦВ.Миланов
      Съд. заседатели: /п/ В.Мукански
      /п/ М.Николов
      /Правописът е запазен, даже месец "ХIII" не е моя грешка./
      Тази книга е документална, в нея няма място за философия и свръхестествени явления, но един случай трябва да бъде споменат. Той затвърди моята вяра в реалността на провидението.
      Кръстникът ми Иван Костов /Няма нищо общо с министър-председателя Костов. Освен това кръстникът ми беше етнически българин по произход./ от Гурково навремето беше кмет /председател на селсъвета/ на селото, а по-късно стана оперативен работник към МВР. Не бяхме в най-блестящи отношения, но не се и карахме. Нито аз бях видял нещо лошо от него, нито той от мен. Когато ме арестували, моят кръстник се заел да доказва верността си към народната власт, като издири доказателства срещу мен. Със заплахи бе принудил един дядка да свидетелства, че съм говорил против властта. Нищо особено, дребна подоробност в цялата кампания. За Иван Костов бе важно да докаже, че е верен на Партията. Само че когато ме докараха /за Коледа!/ в Ботевград да ме съдят, този човек получи инфаркт и почина. Не зная какво е говорил в последните си мигове на своите близки, но синът му и днес е настроен зле към мен. Смята, че аз съм причина баща му да умре така рано. От този момент насам твърдо вярвам в реалността на Отвъдното, чийто закони са по-справедливи и неотменими, за разлика от човешките.
      И още една случка, затвърждаваща вярата ми в гореизложената теза. Синът на моя кръстник - Веселин Костов след 1989 г. стана шеф на ботевградската ВИС-2. Една вечер както си седяхме в кварталната кръчмичка, той влезе с няколко от своите юнаци. Ние с него не си говорехме, но тогава ми хрумна да го поканя: “Ела, бе, Кръстник! Ела да те черпя едно пиене”. Юнаците скочиха срещу мен, но Кръстникът ги спря: “Оставете го. Наистина съм му кръстник”. Случката нямаше да е показателна, ако после градските бандити не говореха, че Весо Кмета /така му казват на прякор/ нещо го е шубе от Ангел. Весо знае неща, за които аз мога само да се досещам.
      Върнаха ме в Централния затвор на следващия ден, 27 декември. Два или три дени по-късно установих, че не можех да дишам. Цялото тяло ме болеше. Бях се разболял сериозно. Не помня колко съм търпял, но една вечер потропах на вратата.
      - Само да не си болен, ще ти смачкам кокалите! - закани се надзирателят, но все пак ме отведе при лекаря - също затворник.
      - Старши, тоя няма да изкара и до сутринта. Хайде да го преместим в килия с други хора, за да не кажат, че ние сме го утрепали.
      Говореше така, сякаш бях неодушевен предмет. Или пък сякаш не знаех езика. Изобщо не го интересуваше какво ще си помисля. Старшината се сепна и отиде да се обади на отрядния Божилов. Отрядният обаче не разрешил. Тъй като делото ми било по специален архив, трябвало да се иска разрешението на Държавна сигурност. Лекарят ми удари някаква инжекция, даде ми две шепи лекарства и ме отведоха обратно в килията. Преместиха ме едва на следващия ден привечер.
      Килия N 32 беше пълна противоположност на предишната. Докато в N 14 нямах с кого да си продумам и една дума, то тук ни бяха наблъскали като сардели - на моменти достигахме по 18 - 20 човека. Веднъж стигнахме 32-ма, но то беше само за два дни. А размерите си бяха все същите - килиите са проектирани за по трима или най-много за четирима души. Но такава беше тогава практиката - или сам, или се задушаваш в претъпканото пространство. И това при наличието на достатъчно свободни килии. Старшините не криеха, че го правят нарочно: "Тука да не сте на курорт? Тука сте да ви тормозиме!" От съкилийниците ми заслужава да спомена Георгиус Евангелопулос - гръцки емигрант, живеещ в Плевен. Бяха го осъдили на смърт за шпионаж и след отменяне на смъртната му присъда, го бяха докарали в "режима", както се наричаха килиите от лявата страна на VII отделение. По-късно с Георгиус се оказахме заедно и в Старозагорския затвор. Весел и остроумен човек, пишеше стихове и ми ги четеше, нали му бях колега, политически. Запомнил съм само едно от стихчетата: "Темида изродена, на злоба богиня, слугиня на зли богове". След моето излизане Георгиус Евангелопулос бил разменен с някакъв български агент, заловен в Гърция. Едва тогава станало ясно, че той всъщност не е обикновен шпионин, а резидент на гръцкото разузнаване в България. За особени заслуги в борбата против комунизма му бил даден чин генерал. Повече за съдбата му не чух нищо.
      Поучени от опита с ботевградския ми "защитник" Дарин Донков, родителите ми наеха адвокат от София - Лалка Порожанова. Отказах да подпиша молбата за обжалване, не исках да се моля, обхванала ме беше някаква ужасна злоба и към комунистите, и към цялото им "правосъдие". За моя голяма изненада, прокурорът Здронов внесъл протест, че присъдата ми е завишена несправедливо. Случаят вероятно е уникален в практиката на политическите процеси не само за България, но и за целия соц. лагер. На делото мълчах, оставих адвокатката да говори каквото си иска, аз вече нямах никакво доверие на никакъв съд, не вярвах в никаква справедливост и законност.
      Някъде в началото на март 1979 г. ми донесоха окончателната присъда. Тя гласеше:
      Върховният съд с решение от 19 фефруари /Моля за извинение, но и тази грешка не е моя! Аз обикновено пиша "февруари" с едно "ф"/
      РЕШИ:
      ИЗМЕНЯВА присъда N 196 от 26 декември 1978 год. по н. о. х. дело N СА 18/78 г. на Софийския окръжен съд, като НАМАЛЯВА наложеното наказание на подсъдимия Ангел Георгиев Грънчаров от гр. Ботевград на 2 /две/ години лишаване от свобода.
      Председател: /п/ М. Теодосиев
      Членове: /п/ Ив. Палазов
      /п/ Д. Воденичарска
      Пътят ми към Старозагорския затвор беше открит.
      Първи Б салон или като му казваха "Тежкия салон" бе старозагорския вариант на софийското VII отделение. Отново ме настаниха сам в килия, но този път имаше легло, обстановката се оказа малко по-културна. Върху металната част на леглото беше написано на турски език: "Bu dunya harab olsun" /този свят проклет да бъде/ и подпис Hasan Azis. Иначе за разлика от килиите в Централния, други надписи липсваха. На втория или на третия ден запитах надзирателя кога ще ме преместят на работа.
      - Софиянци ги държат по два-три месеца тук.
      - Но аз не съм софиянец.
      - Нали идваш от Софийския затвор?
      - В такъв случай не съм гладен.
      Бях чувал за гладни стачки, но сега за пръв път самият аз предприемах такова нещо. Не е от приятните преживявания, прибягвайте до тази мярка само когато наистина сте изчерпали всички други възможности. Издържах, тъй като перспективата да стоя в единична килия още месец-два ми изглеждаше по-ужасна. Или както пишеше на вратата на предишното ми "жилище" - "По-добре ужасен край, отколкото ужас без край!"
      А в отряда вече знаеха за моето пристигане. От прозорчето на килията видях когато изкарваха на работа I отряд и познах Ирфан. Извиках му: "Ирфане!" - и той ме чу. Не ме бил познал по гласа, даже отначало помислил, че се докарали някой от неговите съпроцесници, но надделяло мнението, че съм българин, защото съм извикал "Ирфане", а не "Ирфан". В крайна сметка ме извика началникът на затвора Димо Николов и като се убеди, че няма да спра гладуването, се разпореди да ме разпределят на работа. Следващия ден ме качиха на третия етаж - I отряд. Кофтито Борислав Надински ме записа в тетрадката: "килия N 107 - контри".
      - Какво е това "контри"? - запитах.
      - Политически.
      По-късно щях да науча, че "контри" е съкращение от "контрареволюционери". Във всеки случай бях много щастлив, че ще се намирам заедно с мои себеподобни. Пък и честно казано, нямах търпение да видя страшните врагове на комунизма, за които само бях чувал по някоя откъслечна думичка. Получих новия си затворнически N 2131 и влязох в заветния III Б салон...
      Покрай мен мина Емил Бориславов Първанов от Перник, с когото щяхме да станем добри приятели. Пусна в горния джоб на дочената ми куртка една вафла и отмина. Такава била традицията на контрите в Ст. Загора - всеки се чувстваше морално задължен да помогне на новодошлия. В този момент Емо приличаше повече на докаран от джунглата звяр, отколкото на затворник. Небръснат, с див поглед, същият ден го извели от карцера, където бил изкарал 14 денонощия. Но тогава аз усетих, че в случай на опасност винаги мога да разчитам на този човек. Ако трябва с една дума да изразя първото си впечатление от колегите ми по съдба - то е доброжелателност.
      Вероятно няма да се разглежда като самохвалство, ако видим как съм изглеждал през очите на моите съзатворници. Ето откъс от книгата на Ганчо Савов "Капан за контри":
      "През 1978 /всъщност беше през средата на март 1979, б. а./ г. в затвора докараха едно младо момче - много будно, с язвителен език, с широки културни интереси и изострено чувство за правда, непримиримо към режима. Ангел Грънчаров бе най-младият политически затворник! В решителните години преди падането на тоталитаризма Ангел бе един от най-активните - гонен, пребиван, малтретиран, но неотстъпчив."
      Казваха ми "Детето на затвора" и "Най-младият враг на Партията", държаха се добре с мен. Учеха ме на какво ли не. Спомням си, беше в началото, по коридора ме срещна Георги Гавазов от Асеновград, съден по процеса на Васил Златаров. Убиха го след излизането му от затвора, на 22 май 1984 година.
      - Колега, ти какъв си по политически убеждения?
      - Фашист! - отговорих веднага аз, нали така пишеше в присъдата ми, пък и нали така ни учеха - че който не е комунист, е фашист. Гавазов се разсмя добродушно, потупа ме по рамото и започна да ми обяснява...
      Не е зле да засегна въпроса за доносниците. Сегашните болшевишки демократи много спекулират, а хората трябва да знаят истината. Ние, политическите затворници бяхме заедно 24 часа в денонощието. Когато някой от нас се огънеше и започнеше да служи на администрацията, минаваше твърде малко време преди да го разкрием: кофтито Надински, Цоло Траколога, Стефан Качамака, Пешо Чука... Знаехме си ги, предателството им не бе тайна за никого. Наказанието за доносниците беше, че ги изолирахме от нас и никой не разговаряше с тях. Навън човек все може да си изгради своя среда за общуване, но вътре презрението на колегите наистина се превръщаше в страшно наказание. Имахме разработена цяла система за разкриване на доносници, ако един ден България стане свободна и демократична държава, и ако съм жив дотогава - ще я разкажа. А сега искам да ви запозная със съдбата на Цоло. Ето текстът на статията, която публикувах след като научих до какви политически висини се е издигнал презираният от целия I отряд доносник:
      ТО БИВА, БИВА...
      Ама чак такова дебелоочие не бива...
      Ако не бях видял книгата нямаше да повярвам. Нарича се "За демокрацията", отпечатана е в ООД "Златен плод" - Ловеч /ул. "Т. Каблешков N 1/, а за издател е посочена КТ "Подкрепа". Рецензентите са все именити - ст. н. с. Георги Бояджиев, Мануш Романов и Ахмед Доган. Автор на изданието, предизвикало не само моето изумление е г-н Георги Тодоров. Кой е Георги Тодоров?
      В своята кратка биографична справка той твърди, че е прекарал няколко години в Старозагорския затвор и като доказателство посочва имената на хора, с които е бил заедно. Обзалагам се, че нито Любомир Собаджиев, нито Георги Вълев, нито Рангел Матански могат да си спомнят за свой съзатворник на име Георги Тодоров. Работата не е там, че Тодоров лъже, а че всички в затвора го познаваха като Цоло Радински.
      Самоприсвоилият си титлата професор-траколог Радински е много добре познат и на онези малцина, отпуснали му суми в аванс за написване на книги, посветени на траките. Познат е на един директор на музей в Смолян, когото навремето уволнил с помощта на изготвена саморъчно фалшива заповед, за да се самоназначи на негово място. Познат е и на читателите на криминалните рубрики по вестниците от онези години - Цоло Траколога
      Ето затворническия прякор на г-н Тодоров. А в промеждутъците, през които е бил на свобода, се е подвизавал под имената Радински и Радиновски, "личен приятел на другарката Людмила Живкова".
      Само че, вместо да опише увлекателните си житейски патила, Тодоров - Радински трогателно се е заел да ни убеждава, че през страшните години на живковия режим се е борил самоотвержено срещу комунизма и се е укривал нелегално в... самия Правец. На всичкото отгоре се кани да издаде двутомен роман за любимите си траки.
      Да, щях да забравя, знаменитият измамник май се е уредил за съветник при президента Желев. И се подписва с "проф. д-р". Дали затова г-н президентът проявява такава трогателна загриженост към криминалните престъпници и такава нетърпимост към бившите политически затворници антикомунисти? Но думата ми беше за Цоло. Искам да избягна подозрението в пристрастност, затова призовавам посочените от самия него съзатворници да разкажат с какво име се ползваше той в I отряд и как днес при случайна среща твърди: "Кой? Цоло ли? Убиха го във врачанския затвор. Не говорете лоши неща за бедния човек!".
      Котис Тракийски - юни 1992 г.
      За мен най-ужасното в Старозагорския затвор бе невъзможността да изляза извън стените на проклетия зандан. Хващах решетките в коридора, стисках ги до болка и гледах навън - към града. Идваше ми да ги изкъртя, особено в началото, само че те бяха дебели колкото ръката ми. После свикнах. Идва момент, когато не можеш да си представиш прозорец без решетки. Спомням си, веднъж Любо Собаджиев беше в карцера, и когато излезе - разказваше:
      - Лежа си аз, и за да убия времето си мисля как ще си построя къща като изляза навън. Стигнах до прозорците. Изведнъж се хващам, че умувам какви решетки ще поставя. Виждате ли до каква степен е влязъл в душата ми затворът!
      В дърводелната ме сложиха да работя заедно с един криминален - Тончо Милиционера. Бе осъден, защото на една сватба застрелял баща си с пистолета. Навярно си въобразяваха, че Тончо ще ме превъзпита. Ще дам за пример една от неговите истории, та да стане ясно на какъв "възпитател" бях попаднал:
      - Нали съм си с връзки - разказваше Тончо - успях да внеса вътре буркан с нес кафе. Сварихме ние кафето на парното, надробихме го и се накусахме едно хубаво. После две нощи не можах да мигна. Ама аз кога друг път съм ял кафе!
      - То бива невежество, бива простотия, ама чак пък толкова! Милиционерските вицове от онова време изглежда не бяха съвсем лишени от основание.
      Дали заради спомените от бунта през 1968 г. или поради друга причина, но надзирателите изпитваха респект към нас. Ще се постарая да илюстрирам това свое твърдение. Някакъв старшина поискал от началника да го премести при контрите, за “да ги юрка”. Дойде той в столовата през време на закуска, подпря се на рамката на вратата и рече: “Ей, Първи отряд! Да не мислите, че ме е страх от вас, бе?” Румен Пилота тъкмо бе на чешмата и миеше стъклено бурканче от кисело мляко. Погледна старшината, погледна ни и нас и изпусна бурканчето върху циментовия под. То се счупи и 120 гърла изведнъж ревнаха: “У-у-у-у!” Ние имахме такъв обичай - да викаме, когато някой счупи нещо. Старшината пребледня, обърна се, излезе и повече никога не ни се мярна пред очите. Така безславно завърши опита му да ни сплаши. Ние имахме съзнанието, че не сме престъпници, а затворници на съвестта и това наше съзнание ни издигаше както в нашите собствени очи, така и в очите на враговете ни. Те ни мразеха, но не можеха да не ни уважават. Криминалните също съзнаваха разликите. Веднъж генерал Чучело, тоест генерал Чочоолу ги събрал в киносалона и ги запитал, сочейки към нашето крило:
      - Фашисти има ли?
      - Има, има! - отговорили кримките.
      - Ще ги бием ли?
      - Ще ги бием, ще ги бием!
      За престъпниците комунисти криминалните отрепки бяха свои, бяха приятели и съюзници. Враговете бяхме ние. И макар че не смееха да прибягват до грубо физическо насилие, психическият терор беше не по-малко отвратителен.
      Не мога да посоча дата, но трябва да е било през 1979-та. Администрацията бе вдигнала мерника на един софиянец - Симеон. Тихо и скромно момче, хранехме се на една маса в столовата. Ченгетата го тормозеха, принуждаваха го през ден да чисти съблекалнята в цеха, а после го наказваха, че не е успял да си изпълни нормата. Един ден Симеон не издържа... Скрил се в едно от гардеробчетата, и когато решил, че в съблекалнята не е останал никой, излязъл, полял се предварително приготвения кореселин и се запалил. През този ден дежурни били Георги Чифудов от Карнобат и Любо Собаджиев. Успели да го угасят, но Симо получи големи изгаряния. Колеги разказваха, че видели как към лечебницата било отнесено едно полуовъглено гърчещо се от болка тяло. Решихме да обявим стачка.
      Нямаше нужда от кой знае каква организация. Самата дума "стачка" бе достатъчна, за да спрем всички работа. Дойде отрядният началник майор Митев и започнаха да ни привикват един по един. Тоалетната, където пушехме бе препълнена. Към мен се приближи Стефан Вълков от Асеновград и ми каза:
      - Слушай, Ангеле, не е нужно да проявяваш голям героизъм. Когато началникът те извика, кажи, че си разстроен от случая, че със Симеон сте приятели, поради което не си в състояние да работиш. Няма да говориш за никаква стачка и за никакво уговаряне. Те само чакат нещо подобно, за да ни дадат вътрешни присъди. Самият аз ще кажа, че съм прекратил работа по собствено желание.
      Накрая от всичките 120 души, на работа отказахме да се върнем едва трима - Стефан Вълков, Румен Цанков от Лом и аз. Постъпиха към нас по твърде различен начин. Бай Стефан го пратиха за шест месеца в т. наречения "разряд" - без работа, на етажа под нас, в VI отряд. Румен престоя 14 денонощия в карцера, а аз минах най-леко. Когато ме извика началникът на затвора Димо Николов, аз му заявих, че съм разстроен и се страхувам да не направя някоя беля, поради което предпочитам да отида в карцера, където няма нито инструменти, нито възможности да си изпусна нервите. Дебелият Николов обаче реши да ме прати не в карцера, а в стационара. Престоях там 10 дена и ако искате вярвайте - чувствах се прекрасно. Колегите ми пращаха храна по вътрешни канали, от своя страна менюто в стационара беше по-добро, отколкото горе в отряда, санитарят ме наричаше “герой”, цивилният лекар явно ми съчувстваше, а библиотекарят Ганчо Савов ми носеше книги за четене. Карето, макар и миниатюрно, беше отворено по цял ден и можех да чета, необезпокояван от никого, излегнат върху една стара автомобилна гума.
      В затвора имаше не само зло. Животът продължаваше, ние трябваше някакси да се приспособим, да съхраним разума и психиката си, да продължим да живеем. Искам да разкажа една от веселите истории. Нарекох спомена си
      С т р а х
      През 1979 година в дърводелната на Старозагорския затвор се случи извънредно произшествие. Изчезнаха едни клещи. В дърводелната работехме предимно политически или както тогава ни наричаха "контри". На подобни случки се гледаше изключително строго. Започнаха да привикват на разпит всички, които работеха близо до мястото, откъдето изчезнаха клещите. Дойде редът и на Георги Чифудов - Маото от Карнобат. Прякорът на бай Георги произлизаше от присъдата му - бе осъден на 12 години затвор заради шпионаж в полза на китайското разузнаване. Но в случая по-важен е диалогът, който по негови думи се провел:
      - Е, бай Георги? Ти си бил съвсем близо и не може нищо да не си видял - рекъл отрядният началник на I отряд майор Митев.
      - Чух, че нещо е станало, гражданино началник. Но по времето, когато е станало, на мен ми прилоша, и ми причерня пред очите. Затова нищо не съм видял.
      - Добре, бай Георги. Вярвам ти. Но искам да напишеш писмено обяснение за всичко, което ми каза.
      Сметката на Митев била ясна. Да прати бай Георги на лекар, лекарят да даде заключение, че нищо му няма, и симулантът да замине за 14 денонощия в карцера. Георги Чифудов прекрасно съзнавал опасността, затова отвърнал:
      - Не мога, гражданино началник. Неграмотен съм. Не мога да напиша обяснението.
      - Как ще си неграмотен? - кипнал отрядният. - Нали вчера си писал писмо и аз днес го проверих!
      - Да, но това беше вчера. А през нощта сънувах толкова страшен сън, че от страх забравих и да чета, и да пиша!
      И още два откъса, писани години по-късно:
      ПОЕЗИЯТА НА НАШАТА БОРБА
      Георги Вълев от Плевен ми пише, че в нашето зло време нямало място за поезия. Не е вярно, стари приятелю! За поезия винаги има място. Помниш ли Колю от Стара Загора, който имитираше ловене на риба в затворническата дърводелна? Ами дървената пръчка, с която изобразявах пушка и пародирах охраната на труда? А бай Мишо с неговото "Който желае живот сносен, ще го намери в съда по член 108!" Помниш ли как Румен Пилота /съден за отвличане на самолет/ отговаряше на обвиненията, че и той е съден за кражба: "Аз крада самолети, а не кокошки!"? Помниш ли всичките онези дреболии, посредством които се залъгвахме, че и ние живеем уж някакъв живот? Нима си забравил невероятното чувство на гордост, че ние не сме обикновени пандизчии, а затворници на Съвестта? Нали там, в политическия наказателен затвор видяхме не само зло? Имаше хумор и шеги. Силните личности не се оставят нещастието да ги смаже. Имаше дълги разговори за литература и поезия. Една поетична натура като теб не можеше да падне до нивото на оскотелите кримки. Мислиш ли, че на Ганчо Савов винаги му е било весело, та намираше толкова добри думи за всеки от нас?
      Имаше поезия, Гошо! Дори там, където бяхме зазидани в общ гроб имаше поезия. Нима не си изпитвал задоволство, когато успешно си крил от ДС своите "опасни" записки? Нима не си чувствал, че живееш истински, когато си устоявал на заплахите и съблазните? Нима не си изпитвал една особена възвишеност, разбирайки, че живееш не само заради единия насъщен хляб? Какво, ако не поезията те подтикваше да бъдеш непримирим към произвола и неправдите? И днес има място за поезия, повярвай ми!
      И днес се изискват морални сили, за да устоиш. И в днешния ден, когато наизлезли незнайно откъде скакалци се опитват да ограбят миналото ни, живота ни, място за поезия има. Нашата борба не е завършила, приятелю! Борбата тепърва предстои.
      А какво е борбата без поезия?
      И какво е поезията без борба?
      За Иван Кралев
      Не помня точно къде из пресата срещнах името на Иван Кралев. Може да е същият Иван Кралев, може да не е същият, но това едва ли е от значение. Та преди време, един Иван Кралев бил затворник в Старозагорския затвор. Падало му се да си излиза, срокът му изтичал, и той написал молба до началника на затвора: "... и тъй като ми се пада да си излизам през януари, а аз няма къде да отида, то моля Ви, гражданино началник да ме оставите в затвора поне до март, докато стане топло..."
      Не зная какъв е бил отговорът на иванкралевата молба или ако съм знаел - вече съм забравил, но и това едва ли е от значение. По важно е друго. Когато и аз бях там, и от устата ми се отронваше: "Ех, не ми се стои в затвора!" - обикновено получавах отговор: "На кого ли му се стои? Имаше само един Иван Кралев, на когото му се стоеше".
      Не познавам лично Иван Кралев, но познанството също е без значение. Значение има единствено фактът, че по онова време и в онези условия е имало един Иван Кралев, който е предпочитал да си стои в затвора на топло, отколкото да излезе навън, на свобода. "То пък една свобода!" - вероятно би възкликнал Иван Кралев. И щеше да е прав.
      Моралът на I отряда се крепеше главно на четирима души: Марин Манолов и Емил Бориславов от Перник, Кръстьо Атанасов от Хасково и Асан Бондузов от Сърница, Велинградско. Именно тези четиримата бяха заплашили, че ще претрепят от бой всеки, позволил си действия, несъвместими с морала на политически затворник. Именно те бяха най-безкомпромисните при отстояване на нашата чест и на нашето достойнство. Марин и Кръстьо бяха с вътрешни присъди заради бунта през 1972 година, когато политическите превзели затвора. Емил също бе с вътрешна присъда - участник в т. нар. Пазарджишка конспирация, съпроцесник на Асен Андонов от гр. Септември. Бондуза бе съден заради помашките събития през 1974 г., които се оказаха генерална репетиция за т. нар. "Възродителен процес", но тогава още не знаехме.
      За този бунт в следдесетоноемврийската ни литература е отделено малко /или направо никакво/ място. Подробен разказ за събитията, разиграли се през октомври 1969 г. прочетох в бр.5 от 1977 г. на списваното в Швейцария емигрантско списание “Огън и жупел”, но неговите редактори Петър и Юрий Хаджидимитрови май не са долюбвани от демократическите ни управници. Орхан Пандур вместо при Доган, взе та отиде при Илия Минев, а пък за Едуард Генов няма какво да говорим - за него седесарската “демокрация” и живковия “развит социализъм” са едно и също. За Марин и Кръстьо също нищо не се чува. А най-добре е да чуем тяхната дума. Все пак, по-коректно е очевидците да разкажат за героичната смърт на ръководителя на бунта Чобанов или за страха на главния надзирател, който паднал на колене се молел: “Моля ви, съдете ме, но не ме убивайте! Имам жена и деца!” А аз ще продължа с онова, на което бях свидетел.
      Колкото и да опитвам, не мога да си спомня да е писано за осъдените заради “стари деяния”. Докараха ги през 1979 година. Каква беше работата? Някой някъде изведнъж се сетил, че има хора, участвали в разстрели на разбойници преди 1944 г., на които не е потърсена сметка. Един от тези “гадове” беше бай Райчо от Плевен, кротък човечец, шивач по професия. Когато бил войник, неговата рота заловила разбойник и съгласно военовременните закони военнополевия съд го осъдил на смърт. Отвели го на разстрел, а бай Райчо, тогава млад войник пазел на пътеката. Та за това “страшно престъпление” му бяха дали 12 години. “Ако не бях изпълнил заповедта, щяха и мен да разстрелят. А така поне успях да си изживея живота, да създам семейство, да имам деца, та и внуци да дочакам. Сега ако щат и мен да убият.” - споделяше бай Райчо. Съпроцесникът му Елен не бе настроен така философски. Притесни се, получи удар и умря на карето. Но нали такова беше времето - както обичат да казват някои.
      В затвора животът продължаваше, ние съставяхме планове за нашето време, когато ще бъдем "навън". За един от тези планове си заслужава да разкажа специално.
      Операция "Люси"
      През пролетта на 1980 г. Иван Янков от Кърджали, затворнически N 4019 предложи да организираме отвличането на Людмила Живкова. При дългите ни разговори обсъдихме и най-дребните подробности. Планираната акция нарекохме "Люси". Похитителите се налагаше да бъдат разделени на две групи. Едните трябваше да отвлекат Людмила, а другите - да завладеят милиционерска кола, с която до достигнат летището. Оттам трябваше да се качим на някой самолет и да поставим своите искания.
      - Самолетът е крепост. Качите ли се веднъж там, вие ще диктувате положението - повтаряше Иван.
      Срещу живота на Людмила щяхме да искаме освобождаването на политически затворници - на Илия Минев, Асен Андонов и, разбира се - на самия Иван Янков. За главен изпълнител и организатор бях определен аз. Уж всичко бе пресметнато, но хората, определени от Иван да ми сътрудничат отказаха категорично. Ще спомена единствено името на Николай Матеев от Хасково, с когото не успях да се срещна. Останалите до един бяха единодушни: замисленото е лудост! Няколко месеца, след като стана ясно, че пиратският акт няма да се осъществи, Людмила Живкова взе, че умря внезапно. От този ден насам не преставам да се питам: не е ли възможно акцията да е била планирана от ДС или КГБ /на практика то е все едно, нашата ДС бе надправителствена служба, пряко подчинена на съветските си господари/ с цел смъртта на Людмила да бъде предизвикана от екстремисти, а когато планът им се провалил, те да са прибягнали до своя "втори вариант"?
      Дойде 10 ноември, в пресата излязоха данни, че "турските" атентати в България през 80-те години всъщност са организирани от ДС с цел да оправдаят репресиите срещу набелязани турци. Та си мисля, че и нашата история май ще се окаже същата. От една страна - ликвидиране на неудобната Людмила Живкова, от друга - ликвидиране на неудобните политзатворници, при това с чудесно обвинение - тероризъм. Основания за съмненията ми дава поведението на самия Иван Янков.
      В затвора Иван бе претърпял големи страдания. Бяха му пускали плъхове в карцера - показвал ми е ужасните белези по хълбоците си. Бяха го пращали в психиатрията към Ловешкия затвор, където са правили опити да сломят психиката му с помощта на психотропни медикаменти. Иван не се поддаде, издържа на всичко. Но след излизането си от затвора се промени. Не вземаше участие в никоя акция, а онова, което той предлагаше ставаше известно на ДС. Ще спомена само куриозния случай с дирижабъла.
      Бяха го изселили в Априлци, Ловешко. Веднъж, когато му бях отишъл на свиждане, излязохме извън селото, за да поговорим на спокойствие, без страх от подслушване. И там - на километър от най-близките сгради Иван заяви, че ние трябва да емигрираме на всяка цена, и лично той виждал един-единствен начин да го направим: като построим дирижабъл. Отказът ми бе категоричен, след което целият разговор приключи и никога не се върнахме към него. Изтече цяла година.
      Иван и Златка се намираха в Норвегия /Greaker, Parkveien 14/, покрай познанството си с Илия Минев той влезе в групата членове на Дружеството, които трябваше да бъдат изселени от България. Един ден служебната кола на ДС ме взе и ме откара в Районното управление на МВР - Ботевград, където ме очакваше окръжният началник на ДС полковник Стефан Александров. Посрещна ме усмихнат до ушите и започна направо с думите:
      - Ангеле, я ми кажи за дирижабъла, с който трябваше да избягате от България!
      Направих се на ударен. Вярвах на Иван като на себе си и бях сигурен, че те няма откъде да знаят за разговора ни. Но пък от друга страна трудно биха си измислили подобна история.
      - Хайде, кажи, не се притеснявай. Златка всичко ни разказа, но ти си отказал, а те са извън страната - на никого нищо няма да се случи. А аз те извиках само за да ти кажа какви са ти приятелите.
      Признанието ми бе едно от малкото, които съм правил пред Държавна сигурност. И то не защото бях притиснат от някакви доказателства, а заради съзнанието, че не може да сме били подслушвани, и че Иван наистина е разказал онова, което си бяхме говорили на четири очи. Бях разярен от факта, че човекът, когото смятах за свой най-добър приятел ме е предал. Минаха още няколко години.
      Илия Минев отрече да е знаел за плановете на Иван.
      - Ванчо да ти предлага такива неща? Не мога да повярвам! Той сигурно се е побъркал. Ами ти как си могъл да се заемеш с организирането на терористичен акт? Не съзнаваше ли, че всичките ни години на идейна борба щяха да отидат по дяволите? - скара ми се той.
      Оказа се, че и Асен Андонов не е бил посветен в ивановите планове. А поведението на самия Иван ставаше все по-странно. Бях му простил за интригата, направена от него между Минев, Собаджиев и мен, бях забравил за дирижабъла, но нашето момче започна да ме озадачава. От националист се преобрази в социалдемократ, защото тази идеология била модерна на Запад. Писмата му станаха арогантни, наставнически. Тогава взех решение да опиша случая с неговите "въздушни" планове за емиграция, както и заговорът за отвличането на Л. Живкова. Публикувах данните за случая във в-к “Християндемокрация” през 1992 г., Иван се ядоса ужасно, написа от Норвегия едно много сърдито писмо. Няколко седмици по-късно Георги Гелеменов, политическият директор на вестника ми подаде някакъв плик:
      - За теб е.
      Писмото беше от Иван Янков и наистина бе посветено на мен. Обвиняваше ме във всички грехове, които можеха да му дойдат на ум. Отговорих, че ако той, Иван продължи да бълва клевети, то аз наистина ще си отворя устата и ще разкажа всичко. Иван млъкна, този път окончателно. Но в крайна сметка истината трябва да се знае. Не заради мен, заради Иван или заради който и да е, а заради пълния анализ на ония времена, който все някога ще бъде направен. И заради Истината!, както обичаше да казва покойния бай Владо Свинтила.
      За по-нататъшната съдба на стария си затворнически приятел научих случайно. В началото на 1999 г. в клуба на БНРП се запознах с кърджалийския координатор на партията. Той ми разказа, че Иван и Златка са се развели. Златка останала в Норвегия, а Иван се върнал в Кърджали, където се опитал да развие свой бизнес. Не му провървяло и се върнал обратно. Но нека и аз се върна към разказа си за Старозагорския затвор.
      Бяхме приблизително равен брой българи и турци, но особени търкания между нас нямаше. Сплотяваше ни омразата към общия враг. Спомням си една показателна в това отношение случка. Шабан, лекар по професия, любимата му дума беше “боклук”, затова му казваха на прякор Шабан Боклука. Веднъж се заговорихме на тема “комунисти”.
      - Боклуци, ама пълни боклуци! - разпали се Шабан.
      - Какви ти боклуци бе, Шабане - то цяло бунище! - възрази Константин от Велико Търново.
      - И с двамата не съм съгласен - рекох. - висша форма на бунище се нарича комунище!
      Още до вечерта целият отряд повтаряше новоизмислената дума. А пък когато Азис от нашата килия вечерта получи перфорация на язвата, а на лекар го заведоха едва сутринта на следващия ден, и българи, и турци бяхме еднакво настръхнали и възмутени от милиционерското безчовечие.
      Не помня точния месец, но беше през 1979 г. Емил получил писмо, че на майка му остават броени дни живот, тя бе болна от рак. Емо поискал домашен отпуск, какъвто му се полага по закон, но му отказали. Той се нахвърлил с юмруци срещу началник цеха, офицер от ДС. Изолираха го в “разряда”, в единична килия. Подлеците използваха случая, за да кажат, че с Емил сме обсъждали планове за бягство и аз съм го предал. Изведнъж всички се отдръпнаха от мен. Емил прекара долу четири или шест месеца и аз през цялото време бях изолиран от колегите. После пак го качиха при нас нещата се обърнаха на 180 градуса. Всеки се стараеше да компенсира обвиненията в предателство. Изведнъж всеки се зае да ми разказва каквото знае, да ми предава опита си. Не ме подминаваха и след свиждане. Може да прозвучи невероятно, но на моменти съжалявах, че след половин година ми предстои да си излизам. Знаех, че такова обучение навън няма да има, а аз много исках да уча все повече и повече. Обзел ме бе някакъв невероятен глад за знания. Иван Янков например всяка вечер ми даваше ситно изписан от двете страни кариран лист от тетрадка голям формат, на сутринта му връщах листа, а той ме изпитваше върху наученото. Стефан Вълков, Ганчо Савов, Петър Стефанов, Георги Гавазов, Иван Долев… Не мога да изброя всичките. Хората се стремяха да ми дадат знания, които според тях щяха да ми потрябват. Честно казано, не усетих как минаха последните месеци.
     
      СВОБОДА
     
      -
      -
      ПРОДЪЛЖАВА РАЗКАЗА - РОМАНА - СЪС СВОБОДА

[НАЗАД] [НАЧАЛО] [ГОРЕ]