Стефан д-р Димитър Чолаков
Форум
Къде... от Швеция

РОМАН -2- НЕПОСЛУШАНИЕ - ОТ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ - ГУРКОВО - БОТЕВГРАД - ПРАВЕШКО

     РОМАН -2- НЕПОСЛУШАНИЕ - ОТ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ - ГУРКОВО - БОТЕВГРАД - ПРАВЕШКО
     
      КОПИРАЛ
     
      [img]http://www.stefan-tcholakov.eu/pic/7675.jpg[/img] 
     
     
     
      Стфан д-р Д Чолаков
     
      [img]http://www.stefan-tcholakov.eu/pic/9184.jpg[/img] 
     
     
     
      -
      ПРОДЪЛЖАВА - СВОБОДА
      -
     
      СВОБОДА
      - Да не си въобразяваш, че ония отвънка са на свобода? - рече веднъж Румен Цанков. - Нищо подобно. Тях са ги пуснали само на голямото каре.
      И за една друга приказка се сещам: “Ние тук сме осъдени, а ония отвън са още следствени”. Та беше наближило времето да изляза от малкото на голямото каре.
      В Старозагорския затвор имаше традиция около месец преди освобождаването, затворникът да пише молба, с която искаше да му съобщят точно кога ще го пуснат. Поне през времето на моя скромен стаж, никоя от посочените дати не отговаряше на истината. И аз взех решение да не пиша молба. Все едно - те винаги можеха да ме държат пет-десет дена повече или по-малко, но така или иначе щяха да ме излъжат. Така отговорих и на отрядния началник майор Митев, когато по време на една вечерна проверка ме запита защо не съм пуснал молба за справка. По-късно щеше да се окаже, че администрацията е взела решение да ме пусне точно навреме. Имам предвид точно до последната минута - имах предостатъчно време да направя прецизни изчисления. Но нека разкажа как протече последния ми затворнически ден - 10 април 1980 година.
      В цеха правехме ремонт и аз къртех с един чук цимента, като оформях дупките, които трябваше да бъдат замазани. Дойде бригадирът бай Атанас и ми викна отдалеч:
      - Хайде, Ангелчо, хвърляй тоя чук. Излизаш си!
      - Бай Атанасе, не си прави майтап с тия неща. Стар затворник си! - и продължих да дълбая цимента.
      Бай Атанас дойде, вдигна ме за яката и символично ме ритна:
      - На тебе ти говоря, излизаш си! Старшината те чака при вратата.
      Вместо да се зарадвам, аз се притесних. Знаех, че именно този ден ми изтича присъдата, но знаех и гадния обичай да разиграват хората. Все си мислех, че ще ми извъртят някой подъл номер. Старшината ме заведе до килията, нареди ми да събера каквото имам за издаване, дадоха ми цивилните дрехи и ме оставиха да чакам в салона. От отпускарите си спомням двама- Сабри Бунцев, помак, съден по събитията през 1974 година, а също един турчин - Юсеин, наричах го Философа. Облечен като цивилен, взех от Бунцев затворническото кепе и си го сложих на главата. Бунцев се ядоса, свали кепето и започна да го тъпче с крака: “Не знаеш ли, че това е на проклетия? Да не искаш пак да дойдеш тук?” А Юсеин ми даде пакетче цигари “Стюардеса”. Каза, че правел такъв подарък на всеки заминаващ си колега. При затворническата беднотия цигарите с филтър бяха голям лукс. В два часа следобед ме извикаха, заведоха ме до счетоводството да си получа парите, заработени в затвора /54 лева/, дадоха ми бележка за освобождаване, която да замести паспорта до получаването му и ме освободиха.
      Обратният път ми е като насън. Докато влакът пристигна в София, все се питах дали наистина са ме пуснали или няма в купето да влезе някой старшина и да каже, че е станала грешка. Това чувство не ме напусна напълно и през следващите седмици, но лека-полека отслабваше. В Ботевград ме озадачи откритието, че старите ми приятели и познати ме възприемат така, сякаш нищо особено не се е случило. За мен изминалото време бе цяла вечност, усещах се изцяло променен, а те се държаха така, сякаш е било вчера. Родителите ми се мръщеха, че заради мен са имали големи неприятности, че са ги изключили от БКП и ми го натякваха чак до края на 1989 година. Аз пък се радвах, че те повече не членуват в омразната ми партия. Баба ми напротив - сама си бе хвърлила партийната книжка и ги бе заплюла с мотива, че са пратили детето й в затвора.
      Тук трябва да направя едно пояснение за моя род. Един от пра-прадедите ми, Петко Донов е бил хайдутин. Сега улица в родното му село Радотина носи неговото име. След Освобождението, жителите на по-богатото Гурково повикват прадядо ми Георги стане поп и даскал едновременно. Прадядо ми е сред основателите на БРСДП в Ботевградския край. Умира млад, като оставя пет сирачета. Дядо ми Ангел, чието име нося, е бил комунист от 1923 до 1947 година. След 9 септември 1944 г. го направили партиен секретар на Гурково. Когато вълната на червения терор заляла България, от “горе” му поискали двама души по негов избор да ги съди “Народния съд”. Дядо ми отговорил, че от селото му няма хора за убиване и така партийната му кариера приключила. След още някое и друго пререкание с ръководството приключило и партийното му членство. Баща ми обаче го вкараха в БКП някъде през 60-те години, майка ми също. Вероятно като компенсация, че са изгонили дядо ми Ангел оттам, и че не са му признали заслугите. Сега някой ще каже, че си пиша автокомпромат, но според мен подобни неща не бива да се крият. При един милион комунисти такова е положението в огромен брой български семейства и родове. Пък и да не забравяме, че много членове на комунистическата партия изобщо не са вярвали в комунистическата идея. Да вземем проф. Иван Калчев, например – след 1989 г. той издаваше един от най-антикомунистическите вестници – “Нов ДЕН”, наречен още “Черния ДЕН”. Но нека не обобщавам.
      Не мога да кажа, че като дете бях убеден антикомунист. Родителите ми искаха да ме предпазят от съдбата на дядо Ангел и постоянно ми втълпяваха, че не бива да говоря срещу висшестоящите и срещу Съветския Съюз. В случай, че ги слушах, по всяка вероятност животът ми щеше да е по-лек, но пък вие сега нямаше да четете тази интересна книга. Само че непослушанието си беше моя характерна черта от малък и благодарение на него успях да изживея по-невероятен живот, отколкото изобщо можех да си представя. Не бях антикомунист, но чувствах в себе си някаква вродена опозиционност, стремеж да се противопостовям, да бъда противоположното на онова, което ми втълпяваха, че трябва да бъда. И опасностите изобщо не ме стряскаха. На мен опасното ми харесваше. А сега да видим как се развиха събитията след затвора.
      Иван Янков трябваше да си излезе след около 4-5 години. Приблизително толкова оставаше и на Илия Минев. След като никой от хората, предвидени да участват в операция “Люси” не се съгласи, не ми оставаше нищо друго, освен да чакам. Разбира се, планираният терористичен акт не бе единствената обсъждана възможност. В затвора мислехме да основем нещо като дружество за взаимопомощ на бившите политзатворници. Не бяхме съвсем наясно с какво точно ще се занимава дружеството, но в едно бяхме единодушни: не бива да губим връзка помежду си. Само че едно бяха плановете и мечтите ни там, а съвсем различно - живият живот. Някакви нищожни два месеца, откакто бях на свобода, а толкова много разочарования ми се струпаха на главата. На всичко отгоре ми предстоеше казарма. И като капак на цялата работа ДС постоянно демонстрираше, че не ме изпуска от очи. В затвора бях обмислял всякакви варианти как да отмъстя на Януш, но не го открих. На два пъти неизвестни /Неизвестни и за мен до ден-днешен!/ го пребивали от бой заради предателството и семейството му решило да се изсели от Ботевград. Още не съм го срещал, нито пък съм чувал за него. Но фактът, че някой анонимен е на моя страна ми бе малка утеха на фона на непрекъснатите провокации и клевети. За мен се говореше, че всъщност съм съден за кражба на икони и търговия с наркотици. Измишльотините на ДС нямаха край. Идваше ми де се обеся, но вместо това, през юни се ожених. По време на разпитите през 1978-ма, Ваня единствена измежду всички мои приятели и познати не бе казала нито дума против мен и този факт доста натежа при вземането на съдбоносното решение. На пети юли направихме годеж, а на 15 октомври подписахме граждански брак.
      ИЗВЪНСЪДЕБНИ ПРЕСЛЕДВАНИЯ
      Реших да сключа договор с Металургичния комбинат в Кремиковци, където да работя пет години, вместо да ходя в казармата. Две години несвобода ми стигаха. От Кремиковци, където иначе постоянно търсеха работници не ме приеха. Написах до Държавния съвет молба за среща с Тодор Живков. След няколко дни ми отговориха, че ми е назначена аудиенция с Георги Джагаров. Вероятно допуснах голяма грешка, че не отидох. ДС чрез техен човек, мой роднина ми уреди да сключа договор с Кремиковци и аз се съгласих. Работих два месеца, след което началникът ми съобщи, че договорът ми е анулиран, тъй като присъдата ми била политическа, а не криминална. Започнах работа в Завода за полупроводници - Ботевград. Работих точно седем дни /2 - 9 октомври 1980 г./, от които двата бяха почивни. Съкратиха ме от работа, въпреки, че машината, на която работех бе в основата на целия производствен цикъл. Директорът по режима, офицер от ДС ме посъветва да отида в Завода за резервни части, там нямало да имам никакви проблеми. Заводът за полупроводници бил забранена територия за мен. Нямаше как, трябваше да се вслушам в съвета на режимния директор от ЗПП и да отида в Завода за резервни части. Оттам ме взеха в казармата. Междувременно бях установил, че в затвора съм получил язва на дванадесетопръстника, но военните игнорираха този факт.
      На шести януари 1981 година облякох трудовашките дрехи в с. Челопеч, Софийско. От гледна точка на политическата ми биография няма почти нищо за разправяне. Със старите войници се разбирах отлично, повечето от тях бяха дослужващи бивши затворници, колеги. Част от офицерите ми съчувстваха, даже им беше интересно, че такъв войник служи при тях, други ме мразеха. Особено един от тях – капитан Червенков. За него казваха, че бил роднина на Вълко Червенков. Като съдя по омразата му към враговете на Партията – може и да е вярно. Не се показах като особено дисциплиниран и ме местеха от обект на обект. Голяма част от службата си изкарах на зеленчуковата градина към поделението. Според ЗКПЧ-то, там съм щял да бъда най-безопасен за политическия морал на останалите войници. Накрая решиха да се отърват от мен. В началото на юли ме командироваха за поделението в Ботевград. В Ботевград не ме искаха и ме препратиха в Правец. Там също се оказах нежелан, върнаха ме в Ботевград, а накрая ме закараха в Етрополе. Обаче след няколко дни служба се оказа, че молбата ми да бъда изследван за язвата е задвижена. След два месеца лечение във Военномедицинска академия бях обявен за негоден за военна служба поради заболяване - язва на дванадесетопръстника. На 19 август ме уволниха от казармата.
      На 7 септември се върнах в ЗРЧ. Ченгетата и техните мекерета започнаха да ми натякват, че съм се уволнил от казармата “с гяволии”, но те щели “да видят тази работа”. Приятели ме посъветваха да внеса документи за военноинвалидна пенсия, тъй като официално бях получил язвата по време на военната си служба. По този начин хем щях да затворя устата на клеветниците, хем щях да ги накарам да си платят за злословията. Минах на ТЕЛК, получих пенсия, през януари 1982 г. напуснах ЗРЧ, а през февруари започнах работа в предприятието за инвалиди “Родина”.
      Ако някой ви заговори за социалистически грижи към инвалидите - знайте, че пред вас стои или пълен невежа или нагъл лъжец. Безкрайно високомерие и безжалостна експлоатация - това са думите, характеризиращи отношението към тези нещастни хора, на които не им се разрешаваше да започнат работа другаде, освен в създадените специално за тях предприятия. В противен случай губеха пенсиите си. Така че когато времето, през което получавах военноинвалидната пенсия изтече, отказах да се явя отново на ТЕЛК, а се върнах в Завода за резервни части, преименуван междувременно в Машиностроителен завод.
      До февруари 1983 г. живеехме в с. Скравена, в дома на съпругата ми, но аз реших, че не искам да бъда повече приведен зет и се преместихме в Ботевград при родителите ми. ДС обаче не хареса това преместване, извикаха ме и ми предложиха: или в Гурково или в Добруджа. Избрах първото.
      Къщата в Гурково е строена от дядо ми през 1940 година и оттогава не е била сериозно ремонтирана. Вторият етаж пък бе съвсем необитаем - от бомбардировките през 1943-4 г., когато у нас са живеели за малко евакуирани софиянци, почти никой не стъпваше там. Наложи се почти цяла година да живеем в една стая на първия, докато успеем да ремонтираме. Все пак, баща ми го беше прехвърлил на мое име и аз се гордеех, че имам свой собствен дом.
      Някъде в края на пролетта през 1984 г. началникът на термичния цех в ЗРЧ направи предложение да избирам коя събота ще работя - следващата или по-следващата. Избрах да работя през първата, а втората да почивам. Същият ден била направена проверка, която установила, че електрическата печка в нашата работилница е включена. Директорът Иван Минев издаде заповед да бъдат наказани главния енергетик, колегата ми и аз. Отидох при него и му заявих: “Не можете да наказвате както Ви хрумне. Главният енергетик и колегата ми са в отпуск - първият строи къща, а колегата наскоро се ожени. Аз също не бях на работа този ден.” Директорът каза, че не го интересува кой е виновен, аз му обещах, че също ще го накажа, ако не отмени наказанието и така се разделихме.
      Първо му спуках четирите гуми на служебния автомобил. Заложих пирончета под тях и когато директорът реши да потегля, тя подскочи във въздуха. После заплаших, че ще го залея с киселина и той престана да минава през нашия цех. Аз обаче го издебнах от съседния цех и го залях с газирана вода. Директорът отмени наказанието, но казал да си напиша молбата за напускане. Нямаше начин, напуснах, макар да се радвах, че съм накарал справедливостта да възтържествува. Не е зле да добавя, че същият Иван Минев по-късно стана кмет от БСП, а сега е общински съветник от същата партия и обича да се хвали колко честен и принципен е бил винаги. Май трябва да видя каква кола кара сега… А газирана вода винаги ще се намери.
      На 20 август 1984 г. започнах работа в градското фото като лаборант. До този момент не знаех за какво служи блендата на апарата, но напреднах бързо и след три месеца бях вече външен фотограф. Покрай служебните снимки се научих да работя частно, започнах да печеля и побързах да се зарадвам, че най-сетне ми е потръгнало. Дори политическите ми пристрастия започнаха да отстъпват пред желанието да се обзаведем по-добре, да пооправим къщата и не на последно място да видим и ние нещо хубаво от този проклет живот. Задължително отделях 25% от печалбата за оборудване с фототехника и за кратко време разполагах с една сносна за времето си фотолаборатория. Срещнахме Новата 1985 година, изпълнени с надежди, макар да бях позабравил предсказанието на Илия Минев, че именно през тази година ще започне провалянето на комунизма. Илюзиите ми рухнаха на 21 януари. Малко преди това окръжната ми началничка от управление “Фотография” дошла в Ботевград и се срещнала със служителките от Бюро “Труд и работна сила” Николина Тошева, моята бивша учителка по история и нейната колежка Дочка Стефанова. Те й дали ултиматум да ме уволни незабавно, тъй като е срам за града един враг на народа, на Партията и лично на другаря Живков да работи като фотограф. Уволниха ме с мотива, че не съм имал специално фотографско образование. Тогавашният ми ботевградски началник беше с основно. Не искам да кажа нищо лошо за него, той е много свестен човек, и досега отношенията ни са чудесни, а и с нищо не можеше да ми помогне. Колкото до Дочка Стефанова - тя сега е шеф на Бюрото по труда, примерна демократка и семейна приятелка на кмета, избран с бюлетината на СДС.
      Успях да си намеря работа едва на 10 април 1985 г. Взеха ме в предприятието по услуги /ДПУ “Хр. Ботев”/ като ел. монтьор. Но още на втората седмица ме пратиха на бригада в един свинарник. Ден, два, седмица, две… Отидох при директора:
      - Не съм дошъл тук като свинар. Искам да си работя по професията.
      - Като искаш да си работиш по професията, подай си молба за напускане.
      Подадох си молбата малко преди обяд на 3 май 1985 г. и същият директор, който обичаше да се хвали, че досега не е освободил и няма да освободи никой работник по негово желание, я разписа веднага. Двадесет и три дена трудов стаж - записано е в трудовата ми книжка.
      Криво-ляво изкарахме лятото. Вкъщи си имах чудесна фотолаборатория, снимките ми бяха качествени, правех отстъпки в цената и хората ме търсеха. Наложената ми изолация ме подтикваше да търся все нови и нови контакти. Не зная точно откъде ми хрумна, но започнах да издирвам адреси и да осъществявам кореспонденция с хора от различните съветски републики. Започнах с клубовете по фантастика. После открих адреси от Казахстан, Узбекистан, Латвия, Кабардино-Балкария, Грузия… Нямах определени намерения. Сега това нещо може да изглежда несериозно, но аз тогава много исках да разбера как е там и съществува ли вероятност за съпротива. Дори се опитвах да правя антикомунистическа пропаганда, по повод на което влязохме в сериозна полемика с небезизвестния по онова време Ираклий Вахтангишвили от Тбилиси. Същият, който през 1984 г. искаше да прави нова политическа партия в СССР. Поне така писа един от централните съветски вестници - “Комсомольская правда”. Пазя едно негово писмо, в което той между другото ми пише: “Ама и ти ме затрупа с факти и аргументи против съветската /и въобще социалистическата/ държава. /…/ Какъв си ти по убеждения - национал-социалист, социалист, социал-демократ? Това, че не си комунист или марксист вече го зная.” Писмото носи дата 3 юли 1985 година. Както се вижда - не съм скучал особено.
      Но все пак трябваше да си намеря и постоянна работа. На 19 септември ме взеха в Енергоснабдяване като помощник-проектант с перспектива да сменя сегашния проектант, когато той след няколко месеца отиде в Етрополе - родния му град. Отначало не знаеха кой съм, после партийният секретар Коцо Миндашки с прякор Бубето от с. Трудовец научил и ме прехвърлиха в ремонтните групи. Партията бдеше и не допускаше вражески елементи като мен на възлови места.
      Макар да ми беше доста трудно, гордея се, че съм работил тази работа. Ремонт и поддръжка на далекопроводите. Колегите ми бяха честни, смели и безразсъдни. Още сме приятели, а така се случи, че с повечето от тях сега живеем в един квартал. Добре, но започнаха ремонти в Трудовец и Коцо ме взе под свое “покровителство”. Веднъж скочих да го бия и колегите едва ме удържаха. Тогава партийният се закани, че и на тази работа няма да ме бъде дълго. За повод използваха гостуването ми при Иван Янков в Кърджали, който наскоро си бе излязъл от затвора. А също фактът, че през февруари Илия Минев ми бе станал кум. Шест години откакто бяхме женени с Ваня, а не бяхме се венчали. Отначало предложих на Стефан Вълков да ми стане кум, но той отказа. Бил материално затруднен. “Не те каня за пари. Само искам кумът ми да бъде легионер и антикомунист.” Вълков пак отказа и в крайна сметка стана така, че на 1 февруари 1986 г. Ангелина и Илия Миневи ни венчаха в църквата в гр. Септември. Хората не помнеха откога в тяхната църква не е извършвана венчавка и доста народ се бе стекъл да ни види. Леля Ангелина и чичо Илия бяха истински щастливи. Ние със съпругата ми - също. Направихме си и снимки. Венчалното ни свидетелство изгоря при пожара през 1992 г., снимките обаче оцеляха. Но да се върна към патилата ми в Енергото. Началникът инж. Александър Александров ме извика и ми съобщи, че от Районния комитет на БКП му наредили да ме уволни незабавно. Та в мой интерес било сам да си подам молба за напускане. "Убиец да беше, нямаше с пръст да те пипнем, но ти си политически. Ако не те уволня, мен ще уволнят. Знаеш ли колко пъти и къде ме викаха заради тебе?" В противен случай партийният Коцо и профпредседателят Саво Кусура щели да ме дебнат и при най-малкия пропуск от моя страна той също щял да бъда уволнен дисциплинарно. Сега инж. Александров е демократ - лидер на земеделците от “Народен съюз”, член на коалицията ОДС. И се готви да издига за народен представител сина не още по-видния антикомунист, адвоката Дарин Донков - Георги Донков. Но това е сега, някога човек не биваше да си има работа с антикомунисти, ако не иска да му се случат разни неща. Напуснах Енергото на 7 април, но вече бях решил какво да правя…
      Имах някой и друг спестен лев и предприех обиколка из България. Исках да видя как живеят моите политически приятели след излизането им от затвора. Оказа се, че личните ми патила не са изключение, а желязно правило, че към всички нас се постъпва по същия начин. Случайността също ми помогна. На 10 май 1986 г. Димитър Данов от Пловдив направи сватба на дъщеря си, където покани свои политически приятели. На снимката пред мен виждам Митко Данов, Петър Стефанов, отец Благой Топузлиев, Гарабед Ахчиян, Красо от Пловдив и още един, чието име вече не помня. На следващия ден - 11 май сватба имаше Димитър Изваров. Не бяхме толкова откъснати един от друг, нито толкова много ни беше страх, както твърдят днешните клептодемократи. Но да не се отклонявам от основната тема. Събрах колкото може повече достоверни данни за преследвания поради политически убеждения и се върнах вкъщи. После… Онова, което се случи после съм описал преди десет години, а тогава спомените ми бяха по-пресни. Позволете ми да преповторя своя разказ.
      БЛОКАДА
      На 12 юни 1986 г. село Гурково, Ботевградско осъмна блокирано. Колите на Държавна сигурност бяха завардили всички улици и улички. На крак бе вдигната не само милицията, по-късно, след години доброволни сътрудници на МВР ми се оплакаха, че тогава заради мен не са спали цяла нощ. Арестуваха ме, както се арестува опасен терорист. Прибраха ме ботевградските ченгета, софийските им колеги изглежда не са посмели да рискуват с такъв опасен престъпник като мен. Но именно софиянци контролираха блокадата. По пътя успях да преброя осем коли със софийска регистрация. След като събитията приключиха, съпругата ми разказа, че шестима служители на ДС от София обискирали жилището ни в продължение на шест часа. От протокола ставаше ясно, че дори поемните лица /свидетелите/ на обиска са докарани специално от София. Впрочем те също помагали при тършуването. Интересни свидетели! След време научих и други любопитни подробности. Няколко дни преди блокадата в една от стаите на кметството била разположена апаратура за засичане на радиостанции. Много от съселяните ми през онази невероятна сутрин не могли да предадат млякото си в ТКЗС-то. Други пък закъснели на работа - ченгетата не ги пускали да отидат до автобусната спирка.
      По пътя към Ботевград, майор Енчо Гаветски учтиво намекна, че ми е забранено да си отварям устата. В противен случай щял да ми избие всичките зъби. Из околията вече шетали слухове за това, как в Гурково били заловили опасен диверсант и американски шпионин, как била намерена радиостанция в... селската църква. Как било иззето огромно количество оръжие. Как в дома на бандита имало някаква мистериозна стаичка за шпионаж. /Това последното и до днес не мога да си го обясня!/ Как под ламперията на този страшен народен враг било пълно с долари. Какво ли не говореха хората, само където в коридора на къщата ми имаше не ламперия, а тапети, имитиращи ламперия. Изглежда източникът на слуховете се е ориентирал по снимки.
      Въведоха ме в стаята на началника на ДС - Ботевград Павлин Димитров. Зад бюрото седеше не Димитров, а непознат за мен човек, който се представи като подполковник Симеон Ангелов от Главно следствено управление. Присъстваше и друг непознат, който се оказа полковник Стефан Александров, началник на ДС - София - окръг. Разговорът се проведе горе-долу в следния дух:
      - Е, Ангеле, знаеш ли за какво те задържахме?
      - Знам, но защо чак сега? Аз ви очаквам от две седмици.
      - Как така от две седмици?
      - Откакто Радио "Свободна Европа" излъчи коментар по повод на обаждането ми. И оттогава чакам да ме приберете.
      - В момента в твоя дом се извършва претърсване. Притежаваш ли оръжие, взривни вещества, инкриминирана литература, радиостанция или друго средство за връзка със Запада?
      - Трябва ли да си декларирам телефона?
      - Защо пък телефона?
      - Защото по него се обадих до "Свободна Европа", за което сега съм при вас.
      - По телефона?...
      - Ако не вярвате, мога да се обадя и оттук. Вие дръжте слушалката, а аз ще набирам номера. Зная го наизуст.
      - Но от Гурково?
      - Преди да се избере линията за чужбина, се набира деветката
      Големите безпогрешни чекисти, разузнавачите от Държавна сигурност не са и предполагали, че от един селски телефон човек може да се обади чак до Западна Германия.
      В какво се състоеше цялата история? Шест години, откакто бях излязъл от затвора, а все не успявах да се задържа на постоянна работа. Щом научеха, че съм съден по чл. 108, тутакси ме уволняваха. Повтарящите се случаи преляха чашата на търпението ми. Отидох в ДС да се разправям, но там капитан Николай Йорданов ми се присмя: "Ако искаш, оплачи се на арменския поп!". Не ми оставаше нищо друго, освен наистина да се оплача на арменския поп. Прибрах се вкъщи, вдигнах телефона и потърсих помощ от радиостанцията, която изнасяше данни за такива като мен - Радио “Свободна Европа”. Разказах им не само за себе си, известно ми бе, че на същите преследвания са подложени практически всички бивши политзатворници. Илия Минев, Едуард Генов, Стефан Вълков, Иван Долев, Петър Гогов, Иван Янков, Любомир Собаджиев, Димитър Данов... Поддържах редовна връзка с тях, бях в течение на всичките им патила. Те също ме посещаваха. Иван Янков дойде за пръв път в Гурково заедно със Златка, с Д. Изваров и жена му, и с арменчето, което по-късно му стана кръстник. Беше през същата 1986 г. В крайна сметка отчаяния ми вик за помощ се превърна в тежко противодържавно престъпление. Но нека се върнем към конкретния случай.
      Щом стана 12 ч., софийските шефове отидоха да обядват. Оставиха ме на Гаветски, който ме охраняваше в една от съседните стаи. За мен, естествено обяд не бе предвиден. Като се върнаха и ме извикаха, усетих, че нещо се е променило. Разпитът бе станал по-любезен, приемаха доводите ми, че не ми е оставена друга възможност, освен да се обърна за подкрепа към чуждата радиостанция, съгласиха се, че не е справедливо да ме уволняват постоянно заради една присъда, която отдавна съм излежал...
      Пък и при обиска не бяха намерили нищо, за което да се захванат. Дори жената, която търсеха я нямаше.
      Тук е нужно по-подробно обяснение. Илия Минев бе пратил съпругата си Ангелина /на него не му разрешаваха да пътува/ да дойде до нас в Гурково. На 10 юни в нейно присъствие се обадих пак до "Свободна Европа", като съобщих онова, което бай Илия искаше да съобщя. На 11-ти леля Ангелина си замина за гр. Септември, а у съседите имаше погребение, една бабка бе починала. Точно това погребение станало причина ДС да отложи акцията срещу мен за следващия ден, да не ставали излишни циркове. Междувременно научих, че е издадена заповед за ареста ми и успях да прикрия всичко, което би представлявало евентуална опасност. Помислих и за бягство, но реших, че те именно това искат. Едва ли бях в състояние да се укривам дълго, а комунягите щяха да използват бягството ми, за да ме ликвидират. Надделя мнението, че е най-добре да остана вкъщи и да се преструвам, че всичко е наред. Да, наистина случайността ми помогна, но не тя бе истинската причина да не вляза в затвора.
      Какво ме спаси тогава? Дълго време си мислех, че причината е в Горбачовата перестройка. Друго се оказа.
      След моето обаждане до "Свободна Европа", радиостанцията излъчи 10 минутен коментар. Сестрата на Тодор Живков чула коментара, казала на брат си а той се разпоредил да му докладват за развитието на случая. Прави чест на полк. Александров, че е представил фактите обективно, без да се опита да прикрие вината на своите подчинени. Тогава дошло височайшето нареждане: "Ангел Грънчаров да бъде освободен и да му се намери подходяща работа". Първият намек за намесата на Живков получих от Павлин Димитров: "Абе, ти си беше и с двата крака вътре, но да се благодариш, че се застъпиха от най-високо място!" 13 години по-късно сведението бе потвърдено от Ангел Тодоров, състудент на Стефан Александров. При един разговор, последният споделил как Тодор Живков изрично заявил, че не желае политически съдебен процес в неговия роден край. След десетина дни ме извикаха в ДС и лично началникът П. Димитров ме заведе в ботевградското кино, откъдето взехме един от служителите там и отидохме заедно в киното в с. Скравена. Служителят от киното /хайде, поне неговото име да не споменавам, той си вършеше работата/ ми показа как се работи с киномашина. Така станах киномеханик. Работих в Скравена цели две години, докато таванът на полусрутената сграда не рухна и когато една сутрин отидох на работа, намерих кабината затрупана. Но това е вече тема на отделен разказ. Сега исках само да разкажа за блокадата на Гурково, предизвикана от безграничната тъпота и невежество на ботевградските ченгета от ДС. И все пак, ако има нещо наистина странно, то е, че същите ченгета и до днес работят на същите места. Е, вече не се наричат ДС, а НСС. И от капитани и старши лейтенанти станаха майори и подполковници. И началникът им не е ген. Григор Шопов, а ген. Атанас Атанасов. Иначе всичко си остана същото.
      А някои твърдят, че сме навлезли в ново хилядолетие...
      Но нека продължа започнатия разказ...
      През декември леля Ангелина дойде пак. Чичо Илия бил съставил декларация-апел до Виенската среща по повод нарушенията на човешките права в България и аз трябвало да подпиша документа. После Гришата щял да го разнесе и до останалите да подпишат. Този път не се съгласих. Обясних й, че след юнското ми обаждане до “Свободна Европа”, след като работех и нямах формален повод да протестирам, този път не просто рискувах, а със сигурност щях да отнеса една петилетка. И че за чичо Илия също е по-добре да има един верен човек отвън, отколкото в затвора. Леля Ангелина прие аргументите ми и после нито тя, нито Илия Минев не са ме упреквали, че не се подписах под Апела, който по-късно послужи като основа за създаването на Независимото дружество. Упреци чувам и днес от други наши съмишленици, но все още мисля, че тогава постъпих правилно.
      Когато се сещам за 1987-ма година, не мога да си спомня нищо забележително, а след като разрових архивите, видях, че годината е била изпълнена със събития. На пръв поглед нищо особено. Равно и скучно всекидневие. По едно време вбесен от постоянните подмятания, че аз, антикомунистът показвам съветски комунистически филми, окачих в киното плакат: “Прожектираните филми не винаги съвпадат с политическите убеждения на киномеханика”. Плакатът преседя цяла седмица, преди да пристигне Павлин Димитров и да поиска неговото сваляне. В кинокабината пък бях залепил снимка, на която бяхме тримата с Иван Янков и Димитър Изваров, а над нея се мъдреше надпис, изрязан от някакъв вестник: “ДИСИДЕНТИ”. Но особени произшествия общо взето липсваха. Прожектирах си филмите, правех снимки и отвреме-навреме копаех на една римска крепост. Не непременно да намеря съкровище, а по-скоро за собствено удоволствие. Привличаше ме романтиката. Представете си огън, запален от траки, които превзели римска крепост по времето на Император Константин I. Вие яли ли сте месо, печено на такъв огън? Не сте? Аз съм ял!
      На 28 януари в църквата “Св. Седмочисленици” се извърши панахида в памет на Петър Стефанов, намерил смъртта си при доста загадъчни обстоятелства. Ще цитирам “Капан за контри” от Ганчо Савов: “И един ден, през декември 1986 г. той внезапно, без всякаква причина и оплаквания се срина на улицата близо до дома си и само за минутки издъхна!… Изневиделица край него се оказаха и служители от ДС, които го прибраха бързо. После се държаха грубо със съпругата му, не разрешиха аутопсия, а след това “уредиха” спешно да бъде кремиран. Това породи съмнение за политическо убийство.”
      Какво ти съмнение! Ние бяхме сигурни, че Петър Стефанов е убит. Взехме решение да почетем нашия покоен съратник, като едновременно демонстрираме пред ДС, че сме решени да продължим започнатия път. Издадохме некролог, на който пишеше: “Бяхме заедно и ще бъдем заедно. От приятелите”. После се събрахме в дома на Митко Данов. Едуард отново настоя да се включа в Апела, но аз отказах. Декларацията-апел бе прочетена по всички западни радиостанции, подписалите ги разселиха из разни затънтени кътчета на социалистическата ни Родина, а мен само веднъж ме извикаха на разпит в следствения отдел на ул. “Развигор”.
      През последните години ми се случи да чуя разни спекулации, затова нека изясним въпроса. Под документа моето име липсваше. ДС обаче прекрасно знаеше, че поддържах редовни връзки и с Илия Минев, и с Едуард Генов, и с други приятели от затвора. Всяко средноинтелигентно ченге ще си направи сметката, че ми е било предложено да участвам, но аз съм отказал. Отказът ми бил потвърден от Гришата и без малко да ме пратят и мен в Добруджа. Аз обаче се държах нахално. Заявих, че Гришата не е стъпвал в Гурково, което си беше самата истина. И че ако Апелът ми е бил предоставен, аз съм щял да го подпиша. Протоколът за разпит трябва да се пази в архивите на ДС и той ще потвърди моите думи. Колкото до признанието на Григор Симов, то се съдържа в едно от неговите писма: ”За твоя отказ те знаеха и аз само го потвърдих, като бях сигурен, че с това няма да ти навредя.” Да, аз не подписах Апела, но това не значи, че съм стоял настрана от процесите на съпротива.
      Гостувахме си взаимно с Иван и Златка Янкови, поддържах редовни връзки с Илия Минев, Стефан Вълков, Ганчо Савов, Едуард Генов, Димитър Данов, Цеко Цеков, Георги Касабов, Цвятко Балчев, Радослав Пройнов, Димитър Изваров… На 6 юни комунистическата власт най-сетне освободи от затвора Асен Андонов и му разреши да замине при семейството си в Норвегия. Бай Илия ми даде адреса, поръча ми да се свържа с него, Асен отговори. Мрежата ставаше все по-гъста. Нашите хора започнаха да намират път един към друг, започнахме да се чувстваме като частици от една голяма и съвсем не безсилна общност. Замисленото отдавна Независимо Дружество за защита правата на човека на дело бе започнало да се създава. Предстоящото му обявяване на 16 януари 1988 г. бе само въпрос на време.
      СТЕНАТА СЕ ПРОПУКВА
      1988 година не бе особено наситена с политически събития поне за мен. Сега като гледам, най-малко записки и най-малко датирани снимки откривам именно от този период. Не искам да се оправдавам, но причината бе, че след осем годишен брак най-сетне имахме дете - дъщеря. Нарекохме я Илдина. Едновременно на Илия Минев и на Царица Илдико - съпруга на великия Атила. Отначало в съвета не искаха да я запишат - тогава си имахме Именник със задължителни имена. Уредих въпроса като казах на служителката да се обади до ДС с въпроса как Ангел Грънчаров да запише дъщеря си - Илдина или Илияна. Горката чиновничка, бе много изненадана, когато ченгетата й отговорили - всичко друго, само не Илияна. Кръщенето бе повече от скромно. Илия Минев не можа да дойде - не го пуснаха. Пристигна само леля Ангелина. Освен нас тримата и нея, присъстваха още майката на моята съпруга, баба ми Гана и свещеникът поп Дамян от Скравена.
      Започна екстрадацията на нашите хора от България. Изгониха Цеко, Едуард, Иван и Златка, отчето Благой… Какво съм записал тогава?
      “09 ноември 1988 г. БТА предаде съобщение, според което нямало кампания за прогонване на български дисиденти от страната. Всички били заминали по свое желание и с редовни документи. Разбира се, след като им се даде да разберат, че ако останат тук, животът им ще стане непоносим, повечето доброволно ще пожелаят да напуснат. И все пак се наложи Едуард Генов и семейството му да бъдат конвоирани чак до границата.
      И други неща съобщи Българската Телеграфна Агенция. Нямало Дружество за защита на човешките права, такива работи в България не съществували. Вярно, как може Дружеството да функционира нормално, след като неговите ръководители и активисти са под домашен арест?”
      Реално изселванията на българи от страната започнаха преди тази година. Първият доброволен /наистина доброволен/ емигрант бе д-р Николай Попов. В затвора той проведе поредица гладни стачки с искане да бъде освободен, а също семейството му да бъде върнато в София. После отново започна да гладува. Този път с искане да му се разреши да напусне страната. През лятото на 1981 г., когато се намирах във Военномедицинска академия отидох да го навестя. Той живееше наблизо - на ул. “Доспат” № 40. Отвори вратата, видях го и се стреснах - беше блед като платно. “Двадесет и девети ден - нищо особено. Само малко ми се вие свят. Но пак ще победя.” Д-р Попов победи и замина. След него и други са побеждавали и заминавали, а сега искам да цитирам писмото на един, който не успя да победи и остана. Само се питам защо по-късно нищо не чух за това искане да замине?
      “ 18. IX. 1987 год., Асеновград.
      … Аз съм все така здрав и бодър и чакащ разрешение да напусна скъпата ми Родина, в която живея като чужденец. Работя си на строежа от тъмно до тъмно, това, че ще напусна страната не ми пречи, а напротив. Ще докажа, че материалното никога не ме е интересувало. Ваш: Стефан Вълков”
      Но нека видим как се развиха събитията през 1988 година. В моя район също започнах да образувам кръг от съмишленици. В Гурково това бяха Цветан Йорданов, Тодор Михайлов и Здравко Атанасов, в Ботевград държах връзка с Даниел Данов /Дефото/ и Милчо Шопов от старата група. Случвало се е да пийнем малко повече и да пеем с цяло гърло по мелодията на една известна песен: “Дотегнало му от комунисти и черно робство съветско…” Без някой бдителен съсед да ни наклевети! Хората не бяха чак толкова наплашени, както се твърди днес. Колегата ми от киното Милко Влайков не криеше своите монархически убеждения и вярата, че краят на комунистическата система е близък. Дори шефът ни Румен Целовски започна да се прави на дисидент. Беше се появил и дядо Богдан Янев.
      Ония от разрешената “опозиция” още не бяха изскочили от топлите си бърлоги, Иван Костов преподаваше марксическа политикономия, Янко Янков бе в затвора /и ченгетата си мислеха, че никога няма да излезе оттам/, та всичките сили на ДС се стовариха върху нас. Вълната не можеше да отмине и мен, въпреки, че тогава общо взето си кротувах. И как нямаше да кротувам, като местните копои ми бяха забранили да пътувам извън Ботевградска община, следяха ме демонстративно и почти всяка вечер проверяваха дали съм си вкъщи. На три пъти - в Правец, София и Пловдив ми се случи да ям бой, защото съм се отклонил от набелязания маршрут: от Гурково - на работа; от работа - на Гурково. Само че страхът на комунистите си личеше и ние бяхме изпълнени с надежди, че нашият час ще удари скоро. Някой излъгал Павлин Димитров, че ходя в Балкана да се обучавам в стрелба, та трябваше да го водя, за да му доказвам, че копая. Като видя огромния изкоп рече: “Копай колкото искаш, само с политика не се занимавай, че ще стане лошо и за двама ни.” Но екстрадацията започна и той нареди да ме закарат в кабинета му.
      - Ето ти три вида бланки за молби за екскурзия в чужбина. Избери която предпочиташ. До седмица задграничният ти паспорт ще бъде готов. Ще ти обменим валута в неограничен размер по 1.68 лв. за долар. /Тогава доларът вървеше на черно по пет лева!/ Останеш ли тук - за теб живот няма.
      Аз обаче се опънах - не и не! Жена ми също не искаше да пътува с малко бебе. Така останах в България, но бях закотвен на едно място и не можех да помръдна. А в интерес на истината и не правех сериозни опити. Бях станал по-кротък, но само толкова. От убежденията си обаче не отстъпвах. Хора, имали тогава контакти с мен могат да го потвърдят. Пред самите ченгета също не лицемерех особено. Ще разкажа само два случая от моите записки, тъй като ми се струват забавни.
      “Павлин Димитров казва, че по негови сведения Едуард Генов обичал да си попийва. Възразявам му, че Владо Живков също обича да си попийва. И не само да си попийва, ами и да върши престъпления като се напие. Нещо, което Еди не прави. "Е, днес всеки пие!" - побърза да се съгласи Димитров. "Наистина, във всяко населено място има по някой пияница, който служи като лош пример за останалите. Но защо лошият пример за България трябва да бъде синът на държавния глава?" - запитах. "Хайде да сменим темата!" - предложи Павлин Димитров.” И другият случай:
      “Според Павлин Димитров е излязло постановление, по силата на което всеки може да започне легален частен бизнес. В тази връзка нека аз кажа какво искам, а той щял да ми съдейства. В замяна щял да иска само да се откажа от Дружеството и да не се занимавам с никаква политика. Реагирах веднага, като поисках два декара земя.
      - Ти да не ставаш земеделец? - учуди се Павлин. - И какво ще садиш?
      - Магарешки бодили. За погребението на Тодор Живков ще се търсят много.
      Тези думи си бяха чисто безразсъдство, сигурно съм бил много ядосан, за да ги кажа, но за моя изненада последствия нямаше.
      - Нищо не съм ти предлагал и ти нищо не си ми казвал - бе отговорът на Димитров.”
      Телефоните се подслушваха и това не бе тайна за никого. Но ние бяхме свикнали, пък и демонстрациите на солидарност изискваха не само да не крием нашите връзки, но даже да ги афишираме. Помня как веднъж говорех с Петър Манолов, който нещо беше оклюмал. Опитах се да го развеселя и запознах да му разказвам някакъв виц. Изведнъж в телефонната слушалка се чу трети глас: “Айде-е-е-е! Тия и вицове започнаха да си разказват!”
      Гореописаните случки не са само забавни. Те са една илюстрация за твърдението, че ДС е била наясно какво предстои да се извърши в България. Само няколко години преди това подобно волнодумство щеше да ме прати зад решетките. Ако изобщо стигнех жив до там… Случките също показват, че тогава, след 1988-ма не беше толкова опасно да се говори. И че “героизмът” на някои днешни “герои” не е нищо друго, освен ръмжене срещу умряло куче. През последните години ние мълчахме не само защото трудно ни даваха думата, но и за да не ни приемат като самохвалци. Само че докато ние мълчахме, на истинските самохвалци така им порасна самочувствието, че няма как иначе да им затворим устата, освен ако не разкажем за нашите преживелици. И още нещо за героизма. Ето какво съм записал тогава: “Научавайки за моята антикомунистическа дейност, някои казват, че съм смел. Не е съвсем вярно. Хората по природа не са особено смели. Не правя изключение. И все пак съм вършил неща, за които определено се изисква смелост. Каква е причината? Погледнете притиснатата в ъгъла котка, как фучи, как показва зъби и нокти срещу човека. Страхливата котка демонстрира смелост. Човек не се различава от котката в своите инстинкти. Комунистите притискат хората до стената, не им оставят никаква възможност за спасение, пък после се чудят, когато притиснатите показват нокти. Не безумна храброст, а храброст по принуда е това. Проява на животинските инстинкти, дремещи във всеки един от нас. Пиша тези думи и си мисля: А защо не можем да бъдем хора, само хора? Просто хора! 11 септември 1988 г.”
      Тук му е мястото да разкажа една случка, която бай Илия обичаше да споменава често. Трябва да е било през зимата на 1988-9 година. Едуард ми съобщи, че ДС пуснала слух за мнимата смърт на Илия Минев, та да провери реакцията на Запада. Същевеременно изключили телефона на Стареца и арестували всеки, който се опитвал да го посети. Аз, разбира се веднага се отправих за Септември, но беше вечерта и в тъмното обърках гарите. Слязох на Белово. Докато изпия една водка на гарата, изпуснах и следващия влак. Върнах се в барчето и си поръчах си още една.
      - Ти не си тукашен - констатира барманът.
      - Не съм - отговорих.
      - Какво търсиш тук?
      - Обърках гарите. Тръгнал съм за Септември.
      - Така ли? И аз съм от Септември, но ти май не си оттам. При кого отиваш?
      - При най известния човек! - водките си казваха думата. Барманът назова някакво име, аз кимнах отрицателно и поясних, че отивам при Илия Минев, който ми е кум. Добре, но барманът също се оказа роднина на бай Илия. Настани ме на една маса в дъното, донесе бутилка водка и разни мезета на негова сметка и обеща, че той ще ме отказа с кола до Септември. Така и направи, но ми спря на площадчето пред църквата и аз обърках този път улиците. Срещнах някакъв по-пиян от мен и го принудих да ме заведе до дома на Илия Минев. Като ме видяха, бай Илия и леля Ангелина се хванаха за главата. На сутринта, когато тръгнах да си хващам влака, на гарата ме арестуваха.
      - Кога си отишъл в дома на Илия Минев? - попита цивилното ченге.
      - Не знам - отговорих. И съчиних една история как сме чули в София, че бай Илия е умрял, как сме пили за Бог да прости, а после съм се събудил в дома му и той бил жив. Историята не беше съвсем далеч от истината, ченгето ми каза да изчакам и след около половин час ми заяви следното:
      - Снощи нашите оперативни работници са засекли двама пияни. Единия е наш местен алкохолик, а другия не са го познали, бил си е нахлупил шапката ниско над очите.
      - Другият сигурно съм бил аз! - отговорих.
      Та и от алкохола понякога може да има полза. Но да видим какво ставаше в моя скъп Ботевградски край.
      След като таванът на киното в Скравена падна, стоях цели шест месеца без работа. Водех се като киномеханик, но не получавах заплата. Още пазя касовите бележки: "Работни дни - 0; заплата - 00:00". Тази ситуация не можеше да продължава. Отидох до София, обадих се на полк. Александров и малко по-късно работех като киномеханик в ботевградското кино. Само че ботевградските болшевики съвсем не бяха съгласни да ме оставят на мира. Когато в града идваше един или друг високопоставен гост, в кабината при мен пращаха някое ченге или пък направо ме освобождаваха от работа и ме поставяха под домашен арест. Беше пределно ясно, че и оттук ще ме гонят скоро. Веднъж, ядосан след поредното обаждане от ченгеджийницата, рекох на шефа на киното Румен Целовски:
      - Как може да се живее така? В България няма никаква социална сигурност!
      - Затова пък има Държавна сигурност - отговори Румен.
      Взех думите като мото и написах следния текст:
      За социалната несигурност
      В България няма
      социална сигурност,
      затова пък има
      Държавна сигурност.
      Ще се постарая накратко да изложа едно свое виждане, поради което няма да се впускам в принципни и философски разсъждения. Просто ще направя опит да обрисувам състоянието на социалната сигурност в страната, посредством моя частен случай.
      В какво искам да бъда сигурен? На първо място, че правото на живот на всеки човек в нашата страна е гарантирано и защитавано от закона. В това число на мен и на моето семейство. Да видим как става това на практика. Не зная как е из другите части на България, но в Ботевградска община има поне няколкостотин, а може би и хиляди скитащи се кучета. И то не безобидни декоративни кученца, а истински полудиви зверове, годни да разкъсат човек. Пред реалността на тази заплаха, нарушаването на нощното спокойствие изглежда безобидно. До къде ли не съм протестирал: до МВР, ДС, Прокуратура, Кметство, редакции на вестници... Изглежда съм подценил мощта на бюрократичната машина, която се оказа по-силна от свещеното и неотменно човешко право на живот. Или с други думи, в съвременна България кучешкият живот се цени повече от човешкия.
      Ако някой загине по вина на друг, законът гарантира наказание за виновния, както и обезщетение за семейството на загиналия. Само не и у нас. През 1984 година бащата на моята съпруга, отивайки на работа бе блъснат от колата на един пиян циганин. Гарантираната медицинска помощ се изразила с думите "С пияници не се занимавам" - изречени от дежурния лекар. На сутринта човекът умрял. По време на следствието и делото срещу убиеца, също бяха допуснати немалко закононарушения. Ще си позволя само два цитата. Следователят Ангел Богданов по време на лична среща: "Главното отегчаващо вината обстоятелство във вреда на обвиняемия е фактът, че след произшествието се е опитал да заличи следите на престъплението и да избяга". Същият следовател пред съда: "Главно смекчаващо вината обстоятелство в полза на подсъдимия е фактът, че след произшествието до последния момент помагал на пострадалия, като го е закарал до болницата". А сега нека прескочим някои по-дребни беззакония и да видим как се изплаща обезщетението. На дребни вноски от по 50 лева. Но и тези 50 лева се изпращат крайно неритмично, като значителна част от тях просто се губят някъде. Лично аз имам основания да смятам, че се присвояват от служители на съда. Съдия-изпълнителите потвърждават тези мои съмнения, като отказват да дават сведения колко пари са изпратени при тях до този момент. Как тогава да не мисля, че и тук се е намесила вездесъщата корупция?
      Второ основно право е правото на труд. Сега работя, но да направим малка екскурзия в миналото. За шест години бях уволняван от работа по политически причини четири пъти. Куриозен е случаят в ЗПП - Ботевград, където работих седем дни. Официалното обяснение за уволнението беше "поради съкращаване на работното място", въпреки, че машината, на която работех се намираше в основата на целия производствен цикъл. Но и когато човек се води на работа, пак може да бъде безработен. Ето пример:
      Започнах работа в киното на с. Скравена. Сградата бе стара и порутена. За машините не ми се говори, бяха по на 50 години, отпреди войната. В селото има и нов киносалон, с нови машини, само че кметът и партийният секретар отказват да го дадат. Изглежда го пазят за себе си. Отправях апели и протести до къде ли не. Единствено до ООН оставаше да стигна. Без резултат. Впрочем - не, резултат имаше. Резултатът бе, че един ден машините не издържаха, таванът над тях рухна и шест месеца трябваше да стоя без работа. Разбира се, и без заплата, тъй като в нашата България подобни случаи не били предвидени от закона. А в Скравена един кмет и един партиен секретар можаха да докажат, че са по-силни и от правото на труд, и от един културен институт, каквото е киното.
      Стигнахме до правото на медицинска помощ. Няма да правя преглед на окаяното състояние на българската медицина. Само ще спомена наличието на корупция и там. Самото наличие на подобно явление е извън всякакво разбиране за лекарски дълг и хуманизъм. Но в днешната нашенска медицина, освен корупция може да има и политика. В моя случай селският фелдшер Веселин Ангелов отказва да заведе детето ми на имунизация. Или пък обещава да дойде, когато то е болно, а не идва. Най-често се случва изобщо да не успеем да го намерим. Защото единственото медицинско лице в селото е същевременно и партиен секретар. И може би смята, че ако окаже медицинска помощ на детето на един дисидент, това ще бъде антипартийно?
      В какво друго бих искал да съм сигурен? В редовното електроснабдяване, в транспорта, в снабдяването с питейна вода, в това, че със заплатата си ще мога да поддържам един нормален жизнен стандарт. Че ако спазвам законите, няма да бъда репресиран, че няма да бъда подлаган на властнически произвол и беззакония само заради моите политически убеждения... Мога ли да бъда сигурен? В електроснабдяването драконовският режим не само не е порицан, но не е и отменен; питейната вода често липсва със седмици; в магазините липсват най-елементарни стоки, заплатите са често символични. И ако поискам тези мои мисли да се появят в някой вестник, да кажа мнението си по радиото или телевизията - ще ми бъде ли разрешено? Ами ако поискам да създам мирно движение, което със законни средства да се бори за подобряване на социалния климат? Ще бъде ли допуснато това? Или в най-добрия случай ще бъда поставен пред избора: или в изгнание в чужбина, или да бъда изпратен в някое селце на другия край на България, където ще се разписвам три пъти на ден в милицията, като гаранция, че няма да си позволявам никакви пътувания. На моите законни искания ще бъде отговорено със законен терор. По така наречения "Закон за народната милиция". Казвам "така наречения", тъй като смятам за незаконно лишаването от граждански права само по личното усмотрение на някои чиновници от службите за сигурност. Но я поискайте от същата тази служба да ви защити от нарастващата криминална престъпност и ще видите каква сигурност всъщност защитава.
      И така, нека обобщим. В какво не мога да бъда сигурен?
      - В законодателната власт, издаваща закони, противоречащи на Конституцията.
      - В обхванатата от корупция съдебна власт.
      - В изпълнителната власт, където от личността на ръководните кадри зависи дали законите ще бъдат зачитани.
      - В медицината.
      - В образованието.
      - В услугите.
      - ... В утрешния ден!
      А в какво мога да бъда сигурен?
      Не се сещам. Защото създадената обществено-политическа система бавно умъртвява всякаква справедливост. Защото липсата на свободна критика прави възможни и най-чудовищните извращения на законността. Защото невъзможността за творческа и личностна изява довежда до разлагаща обществото социална апатия. Такава е действителността. Такава е моята действителност, каквато аз я виждам. Такъв е за мен реалният свят, в който съм принуден да живея.
      Има поговорка, че ситият на гладния не вярва. Може би за този, който получава не 120, а 1 200 лева на месец, светът е друг. Може би за този, който притежава огромна власт, който разрешава проблемите си с едно телефонно обаждане действителността е различна. Но за мен тя е такава, каквато я описвам. Жестока, несправедлива, нечовешка. Кажете ми, как бих могъл да харесвам свят, в който ми е забранено дори да изразявам открито своите мисли?
      Остава допълнението. За тези, за които е предназначен този ръкопис. За служителите на ДС.
      - Вие едва ли ще се съгласите с мен. Вашият свят е друг. Но посредством моите мисли се опитайте да надникнете в моя свят. В света на безизходицата и безперспективността. В света, лишен от надежди. И тогава вероятно ще проумеете откъде се вземаме ние - дисидентите. Защото ние не се появяваме от Нищото. Ние сме продукт на вашата обществена система. И ще съществуваме, докато системата не бъде променена. Ние сме вашата съвест. Затова не се опитвайте да ни унищожите. Нашият брой е правопропорционален на броя на пороците на системата. Променете нея. Направете така, че човек да може да живее в съгласие и със съвестта си, и със системата. Създайте едно хуманно, демократично общество, и ние вече няма да бъдем врагове. Ако не искате да има барикади - сринете ги!
      Ангел Грънчаров
      с. Гурково, Ботевградска община
      03 октомври 1988 година
      Предадох горния текст /тогава написан на ръка/ на полковник Стефан Александров, началник на Окръжната ДС - София - окръг. Първото, което ме попита той, беше кой друг е чел "това нещо". Успокоих го, че текстът е предназначен само и единствено за тях, за Държавна сигурност. Александров каза: "Все едно, че аз не съм го чел, и все едно, че ти нищо не си ми давал". След което полковникът въздъхна, сгъна внимателно листата, сложи ги във вътрешния си джоб и неочаквано се обърна към мен: "Ангеле, това, за което сега мечтаеш ще стане, при това по-скоро, отколкото очакваш, но ти пак няма да си доволен". Помислих си: "Нищо друго не искам, само да се махне комунизмът!" - но не посмях да го изрека на глас. Все пак достатъчно бях си поиграл с нервите на човека, който притежаваше властта да се разпорежда както си иска със съдбата ми. И да не забравяме, че годината беше 1988-ма.
      Оттогава минаха 12 години. Стефан Александров отдавна е покойник, почина от инфаркт, но аз често се сещам за неговите думи. За мен те са доказателство, че Държавна сигурност не само е знаела предварително за промените, започнали цяла година след този разговор, но и са ги насочвали и направлявали. Аз вече не подозирам, аз зная:
      В България все още няма социална сигурност.
      В България все още на власт е Държавна сигурност.
      През декември Павлин Димитров ми каза, че не могат повече да ме държат на работа в Ботевград и ще се наложи да отида в Гурково. Там били открили цех за каучукови изделия, работата нямало да е тежка и от мен се искало само да си седя мирно в селото и никъде да не ходя. Директорът на киното Румен Целовски направи един голям жест, като документира, че “съкращението” ми е политическо. Първо с датата на освобождаване от работа - 1 януари 1989 г. Кой се занимава с уволнения на първи януари? И второ - веднага след като ме съкратиха, в местния “Ботевградски пламък” се появи обява, че киното търси киномеханик. Какво излиза? - съкращават едно работно място, а после чрез обява във вестника търсят кой да заеме овакантената длъжност. Неведоми са пътищата Партийни…
      Отидох в цех “Зебра”, но директорът Радул Цеков заявил, че такива фашисти и антипартийни типове като мен не му трябват в предприятието, и че била най-добре да ме пратят да чукам камъни. Заканих се кракът ми да не стъпи там. Упорствах два месеца, след което бях принуден да осъзная, че не ми остава друг избор. На първи март, придружен лично от Павлин Димитров, началник на ДС - Ботевград отидохме в цеха и бях назначен на работа. Това бе най-мързеливата работа, която някога съм работил. За две години, два месеца и 17 дни съм сменил десетина крушки и няколко пъти съм помагал при товаренето и разтоварването на контрабандни автомобилни гуми. В “Зебра” бях назначен единствено и само за присъствие. Но пък от ДС задължително проверяваха всеки ден дали съм на работа. Цеков се държеше по точно обратния начин - държеше да не ме вижда, когато идва да посети своя получастен обект.
      Налага се допълнително пояснение. Радул Цеков, генерален директор на Каучуковия комбинат “Зебра” в гр. Нови Искър и член на тамошния районен комитет на БКП е родом от с. Гурково. Бе построил цеха в родното си село за свои лични цели. Същинското производство бе относително малко, основното бе контрабандата. С автомобилни гуми, с противогази и облекла за химическа защита… Естествено, че повишеното внимание щеше да се отрази зле на бизнеса му. ДС го увери, че нея бизнесът не я интересува, Цеков се успокои и ме остави да присъствам в повереното му предприятие. Именно да присъствам като Постоянното присъствие на БЗНС. И аз точно така отговарях, ако се случеше да ме накарат да свърша някоя работа: “Тук съм за присъствие, а не за работа”. Дотук - нищо особено, ако след 10 ноември 1989 г. Цеков не се бе преобразил. Записа се в БЗНС “Никола Петков”, стана върл антикомунист и дори го избраха за кмет на селото след пенсионирането му. Със синята бюлетина! Предстояха ми още сблъсъци с този безскрупулен тип, но всяко нещо по реда си. Нека се върнем пак в 1989 година.
      На 11 януари ДС задържа в Ихтиман Илия Минев, Григор Симов, Димитър Томов, Благой Топузлиев, и Стефан Вълков. В милиционерската публикация името на Вълков липсваше. Освободиха ги на 14 януари.
      На 5 декември 1988 г. приехме Петър Манолов за член на Дружеството и решихме да го направим секретар. През януари 1989 г. Манолов започна гладна стачка заради иззетия му писателски архив и Минев го подкрепи, като също започна да гладува. /Десет години по-късно Манолов беше директор на издателство “Народна култура” и не пожела да помръдне и малкото си пръстче, когато същата ДС иззе архивите на негови стари съратници от онези времена, но хайде да не се впускаме в подробности./ Борис Дамянов и Стефан Вълков също се включиха в протеста. На 11 февруари стачката завърши с успех - архивът бе върнат. Илия Минев продължи да гладува още три дни в знак на протест срещу репресиите към НДЗПЧ. Малко преди това, на 7 февруари Манолов се обажда по телефона до някои западни радиостанции и прочита съставена от него програма, която обявява за програма на цялото Дружество. Според Минев, тази програма имала много уязвими места и щяла да ни изложи на ненужни рискове. Нареди ми да се обадя до “Свободна Европа” от негово име и да помоля за опровержение. РСЕ не благоволи да коментира моето обаждане. През януари цялата комунистическа преса бе започнала масирана пропагандна кампания срещу нас. Кой знае защо на прицел бяха взети незначителна част от хората ни: Илия Минев, Димитър Томов, Едуард Генов, Григор Симов, Петър Манолов и отец Благой Топузлиев, който вече се намираше в САЩ. И чак по-късно /на 20 октомври/ във в-к “Отечествен фронт” се появи статия срещу Коци Иванов, когото бяха хванали, че разлепва позиви из Михайловград /днешна Монтана/. Останалите все едно не съществуваха. Лично аз все още нямам обяснение за този факт. Но тъй като ме засяга лично, ще добавя още малко информация.
      През време на гладните стачки от януари - февруари 1989 г., както и тези в защита на д-р К. Тренчев, Н. Колев - Босия и останалите, из цялата страна бяха организирани щафетни такива в солидарност с гладуващите. Именно тогава за пръв път установих тенденция за игнориране на моето участие. Говорителят на Радио “Свободна Европа”, споменавайки поредните имена, след назоваване на моето име каза, че съм от Пловдив. Затова сега се питам дали появата на моя пловдивски съименник, който се подвизаваше отначало във в-к “Век 21”, а сега в “АНТИ” е случайна? Този човек след десет години писане все още не се е научил да пише. Текстовете му са излишно натуфрени, претенциозни и неразбираеми. Само че него го публикуват, а мен - не. На всичко отгоре Бонка Денчева, зам. главен редактор на “АНТИ” не пожела да направи уточнение, че въпросният автор няма нищо общо с Ангел Грънчаров от Ботевград. А значително по-късно, два месеца, след като през март 2001 г. ме изгониха от в-к “За Царя”, научих, че нахалният ми съименник редовно пращал свои материали и до там по Интернет. Само че сега сме още в 1989 година.
      След гладната стачка на Илия Минев, с Богдан Янев разкрихме, че поп Георги Божков, който пред мен се афишираше като голям почитател на Илия Минев и Дружеството, работи за ДС. Дядо Богдан гледаше кошери, имаше някой и друг скътан лев и взел, че пратил на Минев 60 лева да се възстанови след гладуването. Без да казва на никого. Само ден-два след тази работа попът дойде при мен с въпроса дали внасяме членски внос в Дружеството. Според него, дядо Богдан му бил казал, че внасяме и назовал една немалка сума - 60 лева. Само не бил уточнил дали става въпрос за месечна или за годишна вноска. Аз още не познавах добре дядо Богдан и подозирах, че може да се окаже самозванец. А бай Илия ме беше предупредил, че Дружеството трябва да се пази от всякакви събирания на пари, за да избегнем обвинението във финансови машинации. Побеснях и се вдигнах право в Кулинарния комбинат, където дядо Богдан работеше като парнаджия. Не бяха нужни кой знае колко приказки да разбера, че Богдан Янев не е никакъв провокатор, нито пък действията му застрашават Дружеството. Сметката беше проста и елементарна - след като дядо Богдан не е споделил с никого, че е пращал пари, откъде попът знае? Разбрахме се бързо, сприятелихме се още повече и си останахме добри приятели до самата смърт на стареца. Богдан Ламбрев Янев умря на 8 март 1993 г. от рак на белите дробове. Изоставен от всички, забравен от новите демократи, въпреки, че се бях опитал да заинтригувам кого ли не. Големият хуманист, християнин и дисидент Димитър Коруджиев се задоволи да се обади по телефона на ботевградските седесарковци и да им поръча да отидат “да видят какво става”. Какво ставало… Старецът едва могъл да се вдигне от леглото и да им отвори вратата. Повече не повториха да отидат. Тогавашният главен лекар на болницата д-р Тодор Петков, виден земеделец и агент на ДС едва склони да приеме в едно от отделенията Богдан Янев, та в последните му дни да има кой да се грижи за него. Ето какво отношение има СДС към истинските герои, а после сините морални деграданти имат наглостта да се възмущават, че не сме с тях. Но аз май пак се отклоних.
      На 2 април Стефан Чолаков от Враца и Румен Цанков от Лом излязоха със серия от възвания, чрез които обявиха създаването на някаква тяхна “Партия на зелената маса” и започнаха упорито да търсят контакти с нас. По същото време се появи и Румен Воденичаров. Минев както винаги си бе под домашен арест, затова прати съобщение да намеря начин, но да се измъкна от Гурково и да пообиколя, за да видя какво става. ДС знаеше, че закъдето и да тръгна, ще трябва непременно да мина през Ботевград. Аз обаче направих друго. Отидох пеша до съседното село Радотина, хванах автобуса за Мездра, оттам с влака до Централна гара в София и до вечерта бях в с. Първенец, Пловдивско при Димитър Изваров. А на следващия обикалях стария Пловдив, за да търся ул. “Стамат Матанов”, където се намираше къщата на Петър Манолов.
      От този ден, 21 април 1989 г. датира познанството ми не само с Манолов, но и с д-р Константин Тренчев, и с Николай Колев - Босия, и с адвоката Ангел Соколарски от Бяла Слатина, и със Стефан Чолаков. Имам си и доказателства - Манолов ми написа един свой стих с посвещение, а Босия ме увери писмено, че “никога не купуваме хляба за трийсет сребърника”. Може и да не е излъгал, но като го срещна трябва да го питам колко сребърника всъщност са му дали, та не само ни продаде, ами и забрави, че ни е продал.
      Тъй като стана дума за поети, трябва да кажа, че по това време започнах и аз да пописвам. Пишех за себе си, поради вътрешна потребност. Нещо като старата приказка за Цар Траян с козите уши. Виках си аз в своя трап, без да предполагам, че от тоя трап ще израсне тръстика, и тя ще разнесе казаното по всичките посоки на света. Всъщност гласът на тръстиката тепърва ще се чуе, но нека не избързваме, по-добре ще е да покажа с какви писания се занимавах тогава:
     
      МАНИФЕСТ
     
      -
      ПРОДЪЛЖВА РОМАНА - МАНИФЕСТ

[НАЗАД] [НАЧАЛО] [ГОРЕ]