Стефан д-р Димитър Чолаков
Форум
Къде... от Швеция

РОМАН -3- НЕПОСЛУШАНИЕ - ОТ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ - ГУРКОВО - БОТЕВГРАД - ПРАВЕШКО

     РОМАН -3- НЕПОСЛУШАНИЕ - ОТ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ - ГУРКОВО - БОТЕВГРАД - ПРАВЕШКО
      КОПИРАЛ
     
      [img]http://www.stefan-tcholakov.eu/pic/7675.jpg[/img] 
     
     
     
      Стфан д-р Д Чолаков
     
      [img]http://www.stefan-tcholakov.eu/pic/9184.jpg[/img] 
     
     
      -
      ПРОДЪЛЖАВА РОМАНА -
      -
     
      МАНИФЕСТ
     
      Към Нашия възлюблен народ
      Ние - Тото Първи - Велика републиканска Кратуна на Тодорова Република България поставяме в известност всичките Си поданици, че в съгласие с изискванията на новото политическо мислене, с указанията на др. Сталин и заветите на др. Ленин, както и за благото на Нашия народ около Шатрата в Правец, ЗАПОВЯДВАМЕ: - от днес всички да започнат да обичат Скъпия Ни Син Владко, пестеливото момченце на Татко, независимо от неговото отношение към материалното положение, живота и честта на поданиците Ни.
      Настоящата Наша заповед е обсъдена с безпрекословно послушното Ни Политбюро, одобрена е единоовчедушно и не подлежи на никакви коментари. Всеки, който не се съобразява с Височайшата Ни наредба, ще бъде считан за враг, подстрекават от чужди радиостанции. Към подобни вражески елементи нашата народна власт няма да има милост.
      На първообраза написано с Висшочайшата Ни ръка: - Тото Кратуньо
      май 1989 г.
      Оттогава минаха 12 години. Тодор Живков вече го няма и хората забравиха какво е било неговото управление. Използвайки човешката късопаметност, живковите наследници ни плашат с възстановяване на монархията и дърдорят за някаква “чиста и свята република”. Че републиката не беше нито чиста, нито свята - спор няма. Но дали въобще можем да говорим за република? Ето, такава беше моята позиция, когато ме обвиняваха в “монархофашистки” настроения: ние и сега сме монархия, Тодор Живков се държи като цар. Същинският въпрос е какъв Цар ще ни управлява? Някакъв колибар от правешката махала Дръвница или потомъкът на един от най-издигнатите Царски родове Симеон Втори? От тази своя позиция аз не отстъпих. Но през 1989 година си имахме други, по-належащи грижи, въпросът за държавното устройство бе второстепенен. Първо трябваше да предизвикаме падането на комунистическата власт. Нека бъда откровен докрай: Илия Минев и хората около него съзнавахме, че човешките права са само един параван, зад който ние прикриваме своите антикомунистически и антисоциалистически цели. Защитата на човешките права за нас бе повод да се атакува режима. Самият режим съзнаваше това и се стремеше да ни унищожи. А после на наше място да постави свои, послушни правозащитници. В крайна сметка точно това се получи.
      Редове от старите ми записки: “03 юни 1989 г. Петър Манолов и Стефан Чолаков са в Париж. Д-р Константин Тренчев и Николай Колев - Босия са арестувани. Димитър Томов го прибраха запас. На Илия Минев му отнеха паспорта и му забраниха да напуска град Септември. На мен ми счупиха ръката и се опитаха да ме отровят. Останалите мълчат.” Старите записки са твърде лаконични. За перипетиите на активистите от “Подкрепа” доста се писа, за Илия Минев също се каза нещичко. Моите премеждия обаче си останаха напълно неизвестни. Каква е всъщност цялата истина?
      През месец май, датата не си спомням, но беше петък, вкъщи дойде Димитър Изваров. Не с някаква определена цел, а просто ей така, да се видим. Искаше да се поразходим из Ботевград. Отказах, защото няколко дни преди това бях получил предупреждение, че ще бъда ликвидиран “по много специален начин”. След няколко часа увещания се съгласих да отидем до Скравена, откъдето трябваше да взема две видеокасети. Приятелят, у когото бяха касетите беше на работа и ние с Изваров седнахме да го чакаме в кръчмата. Той си поръча от бара мастика, а аз - ракия. Митко взе чашите с алкохола и ги занесе на масата, а аз останах да чакам за безалкохолното и рестото. Казахме си “Наздраве!” и… повече нищо не си спомням. Опомних се в Гурково, на път за дома. Дясното рамо ме болеше ужасно. Изваров каза, че съм се напил изненадващо бързо, по пътя към паднал и съм се ударил. /Наистина изненадващо бързо - от една стограмова чаша!/ Посъветва ме да движа и разтривам ръката, а на сутринта побърза да си замине. Повече нито го видях, нито чух нещо за него.
      Ръката ми се поду, болката се усилваше. Едва издържах до понеделник. Лекарят бе категоричен, че съм ударен, при това доста майсторски, но накрая трябваше да приеме обяснението ми за случайно падане. Имах спукване на раменната кост и трябваше да постъпя в болница. Във вторник бе станала голяма катастрофа, докараха много ранени, свободните легла не достигаха и се наложи да ме изпишат. Дадоха ми един месец болнични и аз се радвах, че ще си почина, без да съм болен. Обездвижването на ръката не ме притесняваше особено. Прибрах се вкъщи, а до вечерта състоянието ми рязко се влоши. Не можех да поемам никаква храна, виеше ми се свят, чувствах, че цялото ми тяло гори. Бях отровен. Такова бе мнението и на Цветан Йорданов, който дойде да ме види.
      По пет литра мляко на ден и отвара от билки, рецептата на която знаеше само Цветан. След един месец бях все още жив, но ужасно слаб. Приличах на менекен от Освиенцим. Както неведнъж се е случвало в живота ми, спасен бях от невероятно стечение на обстоятелствата. Обаче непрежалимият ми верен приятел Цветан трябваше да плати за моето спасение. Умря от две чаши ром на 22 октомври 1991 г. Следствие, разбира се не бе проведено. Аутопсията бе извършена от д-р Тодор Петков, за когото споменах по-горе. Три пъти го питах за Цветан и трите пъти той ми казваше различни диагнози. В смъртния акт пък бе поставена четвърта диагноза - алкохолно отравяне. От двеста грама ром… А беше здрав двуметров българин.
      Логичен е въпросът защо след тези всичките премеждия не съм се предал. Някой пък може да каже, че парадирам с безумна смелост. В случая мисля, че се отнася до нещо друго, непознато на повечето съвременни хора. Отнася се до една позабравена българска национална черта. Не смелост, а отсъствие на страх състояние, при което гневът срещу неестествеността надделява над страха. Състояние, при което знаеш какво трябва да правиш и нищо друго не те засяга. Дълго време си мислех, че тази моя особеност не е съвсем в реда на нещата, докато не прочетох интервюто на Владимир Свинтила с Георги Ст. Георгиев, взето през 50-те години, и публикувано в “Известия на Българска Орда” - кн. 1: “Като казвам безстрашие, аз не мисля героизъм, не мисля героически постъпки, нямам предвид нищо епическо. При шопа има това качество: не се плаши, не се бои. Без трепет е. Сякаш смъртта не го засяга. Смелият знае, че може да го убият. Той се страхува, но преодолява страха си, затова е смел. Безстрашието е нещо друго, което ми е трудно да определя. Тук няма страх от смъртта и следователно няма нищо за преодоляване.”
      Щом се пооправих, отидох до Михайловград, днешна Монтана. Трябваше да се видя с Коци Иванов и да науча има ли вести за Митко Томов, когото бяха взели запас. Срещнахме се с Коци, дойде и Огнян Цеков - Гията, а на следващия ден неочаквано се появи и самият Митко, бяха го пуснали от запаса. Изглеждаше нервен и уплашен. Не поиска да се снима заедно с нас. Той, смелият, весел и остроумен Митко изглеждаше като човек, страдащ от мания за преследване. Обсъдихме интригите около намеренията Илия Минев да бъде заменен с Румен Воденичаров и единодушно решихме да подкрепим Минев. После не всички удържаха на думата си, но грехът е техен. Тогава аз успях да свърша своята работа.
      Върнах се в Гурково, взех цялото си семейство и заминахме за гр. Септември. Най-сетне след година и четири месеца Илия Минев можа да види своята кръщелница Илдина. А положението в България бе започнало да става твърде сложно. От една страна турците масово се изселваха. От друга - вътре вреше и кипеше. Носеха се слухове за най-различни репресивни действия на тайните служби, но най-болезнените удари сякаш се стоварваха именно срещу нас от НДЗПЧ. И все пак бях изпълнен с предчувствия за настъпваща политическа пролет. Ето какво съм записал тогава:
      “В България независимите сдружения никнат едно след друго. Служителите на репресивния апарат са в паника. Чудят се по кое по-напред да стоварят удара. Затова забраняват наред. Не се опитвайте, господа комунисти! Не можете да спрете народния стремеж към свобода. Всичките ви опити ще се окажат напразни. Илия Минев ни каза, че Слънцето с длан не се затулва. Защо не го послушате поне веднъж? - 15 юни 1989 г.”
      Сдруженията никнеха, но започнаха и арестите, а заедно с това и кампанията по освобождаване на задържаните. По общо мнение, ние трябваше да демонстрираме солидарност, за да покажем, че репресиите само ще влошат нещата, и че терорът няма да помогне на комунистите. Реших да се обърна не директно към официалните инстанции, както ми каза бай Илия, а да пиша до близките на Тренчев и копие от писмото на пратя до комитета на Юлий Бахнев и Константин Теллалов. Предоставям текста на писмото и отговора.
      Уважаемо семейство,
      С това свое писмо се присъединявам към апелите за освобождаване на доктор Константин Тренчев, Николай Колев - Босия, Антон Запрянов и другите български правозащитници.
      Познавайки от личен опит условията в следствения отдел на ДС, аз имам сериозни основания да се тревожа за здравето и живота на задържаните. Методите, с които напоследък си служат някои властници, засилват тревогите ми.
      Аз мисля, че българският народ добре разбира кои са неговите приятели и кои са неговите врагове. Пропагандната кампания срещу честни българи няма да заблуди никого. Но днес, когато самозабравили се велможи заради своите лични привилегии и интереси са решили да принесат в жертва активистите на независимите български сдружения - аз не мога да стоя равнодушен. Когато мирни апели срещат заплаха за смърт, а понякога и конкретни акции на насилие, аз мисля, че никой не бива да стои равнодушен. Защото каква нация можем да бъдем утре, ако днес се задушава съвестта на нацията.
      Моля ви да приемете това мое писмо като израз на протест срещу арестуването на д-р Тренчев и останалите активисти на независимия профсъюз "Подкрепа". Бих искал да ви вдъхна и от моята увереност, че Историята ще отрече насилието и репресиите в междучовешките отношения.
      25. 06. 1989 г.
      С най-искрено уважение: Ангел Грънчаров
      Копие от писмото изпращам до държавния "Комитет за защита на човешките права".
      А ето и отговора от комитета на К. Теллалов:
      Наш знак 822/3.8.89 г.
      до
      Ангел Грънчаров
      с. Гурково - 2165
      Община Ботевград
      Другарю Грънчаров,
      По повод Вашето писмо до Комитета по правата на човека Ви уведомяваме, че по посочените от Вас случаи сме предприели необходимите възможни мерки с оглед етапа, на който се намира образуваното производство. За това сме уведомили заинтересованите лица.
      С уважение:
      отговорен секретар: Юлий Бахнев
      (подпис с химикалка)
      /Ю. Бахнев/
      Някъде през септември язвата започна да ми създава сериозни неприятности. Имах силни болки и никакви лекарства не помагаха. Започнах да повръщам кръв. От ботевградската болница категорично отказаха всякаква медицинска помощ. Имали сме си фелдшер в Гурково, той трябвало да ми даде направление. Добре, но фелдшерът беше си взел годишен отпуск. Ами тогава да съм отишъл в съседното село - Новачене. Лекарят в Новачене ме прие много внимателно, констатира, че положението е сериозно и се зае да пише талон за Окръжна болница - София. Най-сетне трябваше да си кажа името. Лекарят скъса полупопълнения талон и ми заповяда веднага да напусна кабинета му. Кой, как и защо е издал такава заповед, не мога да твърдя със сигурност. Светлина по въпроса може да хвърли г-н Павлин Димитров, тогавашният началник на ДС - Ботевград, а сега заместник на генерал Васил Василев, шефа на нашата много демократична деполитизирана полиция. Същата полиция, за която г-н министър председателят Иван Йорданов Костов ни уверява, че няма нищо, ама абсолютно нищо общо с бившата ДС.
      Сигурно това щеше да ми е краят, ако отново не беше се намесил моят невидим Покровител. Да, аз вярвам, че зад чудодейните ми спасения стои някаква Висша, нечовешка Сила. Иначе не мога да си обясня поведението на друг ДС служител - капитан Валентин Петков. Десет години по-късно, при разговор с наш общ познат, Валентин казал, че ми е направил такава услуга, каквато не ми е била правена и от най-близките. Не искам да бъда неблагодарник - вярно е! Но изричайки тези думи, Валентин Петков показва, че много добре знае какво ми е било готвено. Ето в какво се състоеше услугата.
      Една сутрин Валентин дойде вкъщи с личния си “Москвич”, а не със служебната “Лада”. Каза, че ще ме води на лекар, но ме предупреди много-много да не си отварям устата пред лекаря. Закара ме в някаква софийска болница. Чувствах се толкова зле, че дори не си спомням в кой край на града се намираше болницата. Открихме неговия познат и Валентин ме представи като свой бивш колега - военен летец. Преди да постъпи в ДС, Валентин Петков е служил във военното поделение в Габровница. Направиха ми рентгенови снимки, взеха ми кръв за изследване и останахме да чакаме резултатите. По всяка вероятност през това време Валентин се е обадил на някого, защото след като резултатите станаха готови и лекарят ми назначи лечение, моят спасител изведнъж заяви, че ще постъпя не в тази, а в ботевградската болница. Този път нямало да ми откажат. По-нататък е скучно за разказване. След месец отново бях във форма. Само където Екофорума, голямото шествие на Екогласност, случката пред “Кристал” - тези неща бяха минали в историята и аз ужасно съжалявах, че съм ги пропуснал.
      Беше излишно да съжалявам. Събитията тепърва предстояха.
      край на Първа част
      ПРОМЯНАТА
      10 ноември 1989 година, 18 ч. По "Хоризонт" излъчиха съобщение, че Тодор Живков си е подал оставката, и че на негово място е избран Петър Младенов. Първата ми работа бе, да позвъня на Илия Минев. Знаех, че той по това време е из двора и едва ли е чул съобщението. Така и се оказа.
      - Чичо Илия, научи ли новината? Живков е паднал!
      - Така ли? И с кого са го сменили?
      - С Петър Младенов.
      - Ами добре, макар че за нас е все едно. Каквото и да направят, те го правят за тях. Не се радвай толкова, ами помисли какво ще предприемем занапред. Сега се свържи с останалите, но не избързвай с конкретни решения. Ако решиш да правиш нещо – преди това ми се обади.
      Бях разочарован. Мислех, че новината ще зарадва бай Илия, а той не показа никакъв ентусиазъм. Трябваше да мине доста време, за да осъзная, че прав е бил моят учител с неговия скептицизъм, а не аз, ученикът с моята прибързана радост.
      След многобройни разговори и умувания, една седмица по-късно стигнахме до едно-единствено категорично решение - че е време да легализираме своята дейност. Тогава бе насрочен първият некомунистически митинг в България след 45 години на комунистически терор. Ето какво съм записал на следващия ден:
      "18 ноември 1989 година. В София на площад "Св. Александър Невски" се проведе първият свободен митинг от 45 години насам. Изказаха се видни представители на всички неформални групировки. Единствено Илия Минев не го допуснаха до трибуната. Не зная дали има прецедент за такова изразяване на народното негодувание, съчетано със сдържаност и чувство за лично достойнство. Изненадваща гражданска дисциплина, като се има предвид, че страстите бяха нажежени до бяло. Лозунгите на демонстрантите бяха разнообразни и изразяваха различни, често противоречиви интереси:
      “Тошизмът падна”, "Съд за Владко и неговия Татко", "Хитър Петър?" /по повод издигането на Петър Младенов за държавен глава/, "Тодор Живков - посланик в Турция", "Искаме вероучение в училищата", "Бог е любов", "Искаме свободни избори", "Не правешка, а правова държава", "Възстановете имената на помаците" и много други. Издигнали бяха църковни хоругви, портрети на Живков с изрисувани решетки пред лицето му или пък с перчема и мустачките на Хитлер. Отец Димитър Амбарев носеше българското знаме с кръст отгоре.
      След угодническите скандирания на задължителните комунистически митинги, контрастът с вчерашната демонстрация на човешко достойнство поразяваше въображението. Червените много могат да научат от нас, ако въобще поискат да разберат урока. Дружелюбността между хилядите непознати един на друг хора бе зрелище, невиждано от много години насам. Може би защото също толкова години не се бяхме чувствали свободни. А колкото до повдигнатите от ораторите въпроси - трудно ми е да говоря. Просто не мога да се сетя коя от наболелите теми не бе засегната. Тонът на изказванията бе смел и безкомпромисен. Всеки излагаше своето собствено виждане, без никакво съобразяване с официалното. Някои бяха освиркани, когато заговориха по турския въпрос или пък когато се опитаха да защитят и оправдаят комунистическата партия и идеология. Събитието бе неповторимо.
      "Тошизмът падна!" - това сякаш е единственото обяснение за случилото се вчера. Според мен, този ден трябва да остане в историята на България. Блага Димитрова го нарече българският Великден. Единственото, което помрачаваше празника беше присъствието на лица като Анжел Вагенщайн и академик Кирил Василев. Разцеплението в независимото дружество също не е приятно, но нали се започна.
      Сега ни предстои истинската работа. Дано да си я свършим добре."
      Не, ние не си свършихме добре работата. Повечето от нас не успяха или не пожелаха да осъзнаят, че ни очаква тежка работа, а не аплодисменти. Загубихме, защото водачите ни бяха победени, а ние не се оказахме готови да водим самостоятелни битки.
      През следващите дни си взех малко отпуск и ходех до София за срещи с нашите съмишленици. Но като наблюдавах бъркотията и липсата на ясни планове за действие, разочарованието взе да надделява над възторга. Следващите редове са писани тогава, предназначил ги бях за Илия Минев, като си въобразявах, че ще го подтикна към по-решителни действия. По дяволите! Аз исках най-сетне да се заемем с нещо сериозно, а приятелите ми май се ограничаваха с едните празни дрънканици. Това наше бездействие щеше да ни изяде главата, но нека дам предимство на автентичния материал.
      Ноември 1989
      Бяха тежки години. Основната народна маса бе недоволна, но страхът бе по-силен. Надменната "интелигенция" угоднически служеше на режима. Че как иначе щеше да получава високите си звания и заплати? Партийният апарат, уверен в своето бъдеще колеше и бесеше както си пожелаеше. Всичко му принадлежеше и всички му принадлежаха. И само тук-там се появяваше някой смел човек, който не се страхуваше да се опълчи срещу всемогъщата диктатура.
      Такива хора бяха малцина. Биеха ги, затваряха ги - те не се примиряваха. Тероризираха ги по всякакъв начин, част от тях бяха убивани - за сплашване на останалите. Не отстъпваха.
      Бяха страшни години. Хората се страхуваха да общуват с противниците на режима. От никъде нямаше помощ за непокорните. И въпреки всичките опасности и несгоди, броят им не намаляваше. Дори в най-мрачните години на безчовечната болшевишка власт се появяваха нови борци за справедливост и човешки права.
      Сега ситуацията е друга, различна. И репресиите са други. Пък и те вече не са неизбежни, както преди. Режимът се опитва да се представи пред света като цивилизован. След първите боязливи и плахи мънкания, някои "интелигенти" започнаха да говорят с пълен глас. Постепенно цялата "интелигенция" започна да се обявява за реформи и демокрация. Старите блюдолизци застанаха в челните редици на борбата за свобода, обръщайки гръб на довчерашните си господари. Плъховете тръгнаха да напускат потъващия кораб.
      Е, народът пак остана на заден план, но кой ти обръща внимание на подобна дреболия. Важното е големите звания и заплати да бъдат запазени. Ами ветераните на съпротивата, с тях какво се случи? Значителна част напуснаха или бяха принудени да напуснат България, други се поставиха в услуга на новите водачи, а тези, които не пожелаха да се приспособят си останаха все така обезправени, както и преди. Обявяват ги за фашисти, екстремисти, и не знам още за какви и въпросът се приключва. Че някой заради Свободата е лежал по затворите, че целият му живот е бил съсипан, това е нищо в сравнение с всенародната радост от свалянето на Живков. Важното е старият омразен диктатор да си отиде. Вие какви други промени искате?
      Историята се повтаря. В навечерието на новото, всички се превръщат в новатори. Също както някога масово ставаха партизани, особено след 9-ти септември 1944 година. Преустройство! Преоблекъл се Илия - погледнал се - пак в тия.
      Бедни, бедни, идеалисти!
      Горният текст написах след като осъзнах фалша и измамата на първите "свободни" митинги, след като усетих по-скоро по интуиция задаващата се гнусна игра. Тогава, през ноември 1989 г. нямаше още некомунистически вестници, пишех по вътрешна потребност и за приятели. Дадох листчето на Илия Минев. Той ми се скара:
      - Ние не сме бедни! Ние с нашия идеализъм сме по-богати от всички.
      1990 година
      В известен смисъл Минев беше прав, само че нашето духовно богатство не бе в състояние да конкурира богатството в касите на враговете ни. Те продължаваха войната срещу нас, а ние не можехме по никакъв начин да отвърнем на удара. И само ни се струваше, че сме започнали да се освобождаваме. ДС не ни изпускаше от очи и планираше следващите си действия. Ченгетата бяха сред нас и безмерният ни наивен ентусиазъм улесняваше пъклената им дейност. Ние продължавахме да не виждаме, за не забелязваме, да не се съмняваме, да не подозираме… Ето как ставаха тези работи:
      С я н к а т а
      Беше през пролетта на 1990 година. Намирахме се в Южния парк на София. Място, където всеки можеше да говори свободно каквото си иска, без опасение, че после може да го арестуват. Немислима, самоубийствена смелост дотогава.
      След словото на легендарния Илия Минев, група приятели и съмишленици решихме да си направим снимки за спомен с него. Беше ни радостно, весело. Нищо не ни смущаваше. Владееше ни неописуем ентусиазъм. Нали най-после можехме да се събираме без страх от преследвания.
      В суматохата не забелязах никаква неестественост, никаква странност. Но още като проявявах снимките в домашната си фотолаборатория ми направи впечатление, че от един наш приятел излиза двойна сянка. Вгледах се по-внимателно. На някои кадри личеше част от нечий крак. На други се подаваше краят на чанта.
      Дълго разпитвах, но така и не научих кой бе притежателят на втората сянка. Само смътен спомен, че сред нас е имало един непознат. Затова Те питам Теб, Господи:
      Докога ще виждаме сенки, криещи се зад нашите гърбове?
      Сега Старецът го няма. На погребението му /десет години по-късно/ присъстваше финансовият министър, президентът изпрати венец, тъжната вест бе съобщена по телевизията... Утре нищо чудно и паметник да му издигнат. Но в самото начало го обявиха за фашист и екстремист. И никъде не го допускаха. Те, приспособленците ще опитат да използват дори името на Илия Минев, когото гонеха и преследваха до последния му ден за свои користни цели. Но ние, които знаем и помним - ние още сме тук. Има ни. За да свършим започнатата работа, която някога така лекомислено провалихме.
      След като бях видял отпечатани свои текстове, писането започна да ме увлича. В самото начало изпитвах някои трудности. Все не успявах да напиша онова, което исках, някак не се получаваше да обхвана мислено целия текст наведнъж. Имах една стара, бракувана стогодишна пишеща машина, която бях купил от домакина на ТКЗС-то в Гурково. Опитвах и на нея, и на ръка. Казах си, че трябва да постигна майсторство, при което словото да бъде за мен като пластилин - да го меся, както си поискам. След една или друга публикация се случваха неприятности, но не им обръщах внимание, свикнал бях. И ако реагирах, то беше, защото ми харесваше да реагирам. По-скоро с чувствата, отколкото с разума си усещах, че с всяка следваща публикация враговете ми губят част от тяхната сила, а аз придобивам нови сили. По-долу представям една от тези реакции.
      За отговорността
      /изпратено до в-к "Ботевградски вести" и непубликувано/
      Странно нещо е журналистиката. За разлика от много други професии, заплащането при нея се изразява не с пари, а с репресии. През лятото на 1989 г. написах писмо до в-к "Антени". И тъй като след подобни писма само няколко месеца по-рано се бяха опитали да ме убият, аз завършвах писмото си с думите: "Накрая, г-н Йосифов, много искам да зная нормален отговор ли да чакам от вас или ново покушение?". Този път покушение нямаше, но когато през октомври 1989 г. получих кръвоизлив на язвата разбрах, че някой бе наредил да не ми се оказва медицинска помощ.
      Сега твърдят, че имаме демокрация. Вярно, вече писмата ми се публикуват, но и днес, както тогава следват репресии. И как няма да следват, когато престъпниците и досега не са разобличени, а пък за търсене на сметка изобщо не е ставало и дума. Знаете ли как се разграничават от бандитското си минало нашите комунистически социалисти? Видната комунистка Румяна Пешева, която нареждаше да бъда уволняван от работа само поради това, че някога съм бил политзатворник, сега е социалистка. И ни уверява, че цял живот е изповядвала само и единствено идеите на демокрацията. Бившият началник на ДС, другарят гражданин господин Павлин Димитров се е деполитизирал. Вече е началник не на ДС, а на демократичната ни полиция, но продължава да мълчи упорито, когато се отправят оплаквания от безчинствата на бивши комунисти и настоящи социалисти. Както някога едно телефонно обаждане отменяше Конституцията и законите, така днес премълчаването отменя миналото, а значи и престъпленията, извършвани през това минало.
      Мога да дам десетки примери, но има ли смисъл? Нима подполковникът от запаса, бившият оперативен работник от Държавна сигурност Енчо Гаветски ще ми върне конфискуваните старинни манускрипти, които по онова време бяха обявени за фашистка литература? Но хайде да не говорим за лица, оттеглили се от ръководни постове. За отговорността ми беше думата.
      Търсенето на отговорност за минали престъпления не е самоцел, а необходимост, защото същите престъпници са си на същите места и вършат същите престъпления. Ако наистина бяха прозрели новото време, както ни залъгват, ако наистина бяха показали разкаяние, то нуждата от възмездие би била излишна. Но когато новопокръстените червени мафиоти продължават да вървят по стария болшевишки път, мисля, че ние самите ще се превърнем в престъпници, ако си затворим очите и не им потърсим сметка.
      Няма да ви отегчавам с описание на новите ми патила. Изпратил съм съответния протест до прокурора и чакам неговия отговор. Това, което искам е, да се обърна към хората, пострадали от комунистическата диктатура през последните 45 години.
      Приятели, нека се съберем и заедно да потърсим сметка за старите престъпления, за да могат поне нашите деца да живеят нормално. Нека се отърсим от страховете си и да потърсим отговорност. В името на нашето общо бъдеще.
      06 януари 1991 година
      Послеслов
      "Който щади престъпниците, той вреди на почтените хора."
      Сенека Млади
      И все пак, през 1991 г. се заговори за съд над комунистическите палачи. Съдът бе отложен поради липса на професионалисти, които да заемат освободените от палачите работни места. Следващото разглеждане на въпроса го отложиха за 2091 година. После птицата на обещаваната демокрация отлетя. Остана плашилото на реалната действителност. А колкото до писмото ми, то не било новина, поради което отказаха да го отпечатат. Но което е много по-важно и по-ужасно, ние, пострадалите от болшевизма не успяхме да се обединим, не се събрахме заедно и не потърсихме отговорност от нашите угнетители. Ние решихме да бъдем великодушни и да простим. Но забравихме с кого си имаме работа. Поради което терорът продължи.
      И ще продължава, докато не го спрем със сила!
      24 януари 2000 г.
      Всъщност вината не е изцяло наша. Ние бяхме искрени, искахме да видим една по-добра България и вярвахме, че работим за реализирането на тази цел. В Ботевградския край започнахме с възстановяване на земеделските дружби от БЗНС "Никола Петков". В началото на 1990 година никой друг поне при нас не смееше да се афишира като антикомунист. В Гурково живееше един такъв земеделец - Стефан Ганчев - Шкодрата. Брат му се водеше като безследно изчезнал и Шкодрата гореше от желание за мъст. Беше работил известно време като миньор, имаше в банката някакви спестявания и така, на негови разноски тръгнахме из ботевградските села да издирваме старите земеделци и да ги агитираме към създаване /или възстановяване - все едно/ на Николапетковистката организация. Но дружбашите са си дружбаши, тяхното ръководство много скоро бе овладяно от червени агенти и мен ме изтикаха на заден план. Самата членска маса ме подкрепяше, но градските и централни лидери непрекъснато гледаха да намерят повод за отстраняването ми. Все пак, благодарение на хора като Шкодрата успях да взема участие в част от мероприятията.
      Реч, произнесена на митинг в Ботевград
      22 март, 1990 година
      Уважаеми дами и господа!
      В нашето общество има една категория хора, които наричат себе си "активни борци". Тези хора претендираха /и може би не без основание/, че те са докарали 45 годишната тоталитарна диктатура на нашата земя. Обособявайки се в отделна каста, тези "борци" си създадоха такива съсловни привилегии, че аз ги наричам "активни борци против демокрацията".
      Има и друг тип борци. Те не се ползват с никакви привилегии. През всичките 45 години тях ги преследваха, затваряха, избиваха ги. В повечето случаи само заради това, че отстояваха правото си да бъдат свободни хора. Това са борците за демокрация. Не за нови привилегии искам да говоря. Думата ми дори не е за живите, а за мъртвите. За отговорността пред тяхната памет. За вдовиците и сираците. За отговорността пред нерадостната им съдба. Вече всички знаем за лагера в Скравена. Но кои са били там, защо са били, кои са били убити - това предстои тепърва да научим. А колко са невинно избитите от нашата община след 1944-та година? Знае ли някой техния брой, имената им? В с. Гурково се води като безследно изчезнал земеделският активист Ганчев. Колко са такива като него, и не е ли време да проявим интерес към тези неща?
      Твърдим, че след десети ноември е настъпил край на терора. Но нали същите, които ни управляваха тогава, ни управляват и сега? Говоря за нашия град. А палачите, знае ли ги някой? Не - те са все още сред нас! Радват се на спокойна старост. Наш дълг е да ги разобличим. Не искам кръв и възмездие. Искам да им се потърси отговорност пред народа, но в рамките на закона. Иначе бихме станали като тях. Ами съдиите? Тези, които за два вица пращаха в затвора. Те и днес претендират да бъдат съдници на нашите дела. А продажните адвокати? Дарин Донков, знаете го всички, ме защитаваше по следния начин: "Другари колеги съдии! Аз апелирам за една присъда, която ще сплаши не само обвиняемия, но и другите младежи, да не правят такива неща!". Не търся самоцелно възмездие. Искам истината за всичките страшни години да се каже на висок глас. Искам нашите деца да знаят в какъв кошмар сме живели. За да не се повтаря кошмарът вече никога.
      В Пазарджишкия затвор бяха убити поета Георги Заркин и активиста на Българския национален фронт Борис Арсов. През 1984 година в Асеновград загина Георги Гавазов. Няма да изброявам повече. Имената и без това са ви непознати. Но е време целият народ да научи истината за мъчениците и техните убийци. Време е да поемем отговорността за утрешния ден на България, а това не е възможно, докато не кажем истината за вчерашния.
      Сега всички сме за демокрация. Всички сме против диктатурата и насилието. Но има и такива "активисти", които се включват в новите движения, без да са скъсали със старите. Стига измами! Не може едновременно да членуваш и в опозицията, и в управляващата партия. Не можеш едновременно да слугуваш и на Бога, и на дявола. Време е всеки да се определи и да заеме своето си място в живота на страната. Ние казваме: не на терора, не на насилието! В името на по-справедлива България не бива да полагаме началото на една нова кръвна омраза. Защото независимо от това дали ни харесва или не, но децата на нашите врагове са и български деца. Нека не оставяме на строителите на утрешна България онова наследство, което ни оставиха нашите бащи и деди. Борбата, която ние водим ще бъде само със законни и почтени средства.
      Мнозина от вас още се страхуват. Разбираемо е, като се има предвид, че ключовите места в управлението, икономиката, духовния живот са все още в ръцете на довчерашните ни потисници. Но, хора, събудете се! Силата е в нас. Времето на терора отмина. Нека се отърсим от летаргията! Нека разрушим комунистическите мафиозки структури и да изградим общество, основано върху принципите на правовия ред, човешките права и справедливостта. Не е важно кой в коя партия членува. Нашата държава има нужда от всичките тези новосъздаващи се партии. От конкуренцията между тях, от многообразието на идеите. Нека нашата борба бъде насочена не срещу личностите на идейните ни противници, само затова, че не мислят като нас, а срещу партийния монопол. Никой няма право на монопол върху истината. И най-светлите идеи се израждат, ако им липсва конкуренция. Нека разобличаваме противниците си, не за да ги унищожим, а да ги накараме да изкарват хляба си с честен труд. Нека не позволяваме да ни лъжат повече. Но не заради омразата, а заради бъдещето на нашите деца. За да живеят тези деца не под ботуша на една нова диктатура, а в една нова, свободна България. В една България на справедливостта.
      Благодаря за вниманието!
      Следващата ми значима проява се оказа и последна. Тя се превърна в повод за
      МОЯТА РАЗДЯЛА СЪС СДС
      "Стотици хиляди са жертвите на кървавата комунистическа диктатура в България. Това наложи българските комунисти да си сменят името и да се нарекат социалисти. Но аз ви питам вас, господа социалисти - какви социалисти всъщност сте вие? Дали сте анархо-социалисти, или сте национал-социалисти, или пък сте канибал-социалисти?
      Преди тридесет години в Скравена бе извършено едно страшно престъпление. И някои побързаха да кажат, че името на Скравена е опетнено. Не! Не жителите на Скравена създадоха този лагер. Не жителите на Скравена изтезаваха невинни хора. Тях никой не ги е питал. Престъпление имаше, но името на престъпника не е Скравена. Престъпникът се казва Българска комунистическа партия.
      Комунистите упрекват опозицията, че на нейните митинги се крещи "Смърт на комунизма!". Да! Ние апелираме за смъртта на една насилническа идеология. Ние казваме: "Смърт на терора!", "Смърт на насилието!". Но ние не искаме смъртта на невинни хора. Комунистите не крещяха "Смърт на земеделието!", но избиваха земеделци. Те не крещяха "Смърт на демокрацията!", но избиваха демократи. Те не крещяха "Смърт на българската нация!", но избиваха български националисти."
      Из речта, произнесена в Скравена на 21 април 1990 година
      Ето, заради тези думи ме обявиха за екстремист и ме прогониха от СДС. Но нека започна отначало. През пролетта на 1990 г. в България бе модерно да се свикват митинги против падналата /както тогава си мислехме/ комунистическа диктатура. В Ботевград също бе свикано някакво мижаво митингче, но на нас, по-нетърпеливите не това ни се искаше. Пък и си имахме сериозен повод - разкритията на концлагера в Скравена. Решихме да свикаме един наистина голям митинг там. Заедно със Стефан Ганчев -Шкодрата от с. Гурково отидохме до местната дружба на БЗНС "Н. Петков" в Скравена. По онова време из селата други представители на некомунистическата опозиция още нямаше. Скравенските земеделци с възторг приеха идеята.
      Написахме обяви. Христо Угринов от София, който тогава се движеше около Любомир Собаджиев размножи при Любо на ксерокс обявите и ми ги донесе. Заедно със Стефан Ганчев обиколихме околните села и проагитирахме нашите хора да дойдат. Моята задача беше да потърся по-видни оратори и да ги поканя. А също да съставя програмата на митинга, както и да бъда негов водещ. Централното ръководство на Николапетковистите в София обаче решило, че водещият митинга трябвало на всяка цена да бъде някой от тях. Изпратиха Алипи Петров да представи условието. Скравенчани възразиха: "Цялото тичане досега падна върху Ангел, той ще води". Ботевградските седесари също вече бяха решили, че работата става сериозна и се опитаха да изземат инициативата. Не се получи. Моят аргумент беше: "Митингът не е от името на една или друга определена политическа сила. Това е митинг, посветен на жертвите на комунистическия терор в България. Това е митинг за жертвите и в името на жертвите. Дори да дойде някой комунист, съден по процеса на Горуня, примерно, наш дълг е да го допуснем и него". Нямаше как, седесарите трябваше да се примирят. Скравенчани твърдо си оставаха на моя страна. Вечерта преди събитието облепихме целия селски център с листовки, които бяхме взели предварително от София. Доколкото си спомням, и доколкото съм си запазил по един екземпляр, почти всички листовки бяха издадени от Федерацията на независимите студентски дружества, организация към СДС, чийто лидер тогава бе Емил Кошлуков.
      Денят се оказа топъл и слънчев. На площада се бяха събрали около 1200 души, една внушителна цифра за тогавашните условия. Сетих се за градушката, очукала митинга, организиран от БСП преди няколко дни в Ботевград Така и започнах: "Вижте какво хубаво време е днес, хора! Небето е с нас! Бог е с нас! Спомнете си как само преди няколко дни комунистите ги уби градушката на техния митинг!" За пръв път в живота си получавах аплодисменти. Започнах да представям ораторите един по един, като в паузите между тях използвах възможността да кажа и аз още по едно-две изречения. Предварително си бях набелязал какво ще говоря, само поглеждах листчето и казвах по някоя и друга дума. Още ми става хубаво, като се сетя какъв чудесен митинг се получи.
      Но речите завършиха и ние всички тръгнахме към мястото, където някога са се намирали бараките на лагера. Към мен се приближи Георги Гюров, председател на СДС - Ботевград:
      - Ангеле, ти си екстремист и повече нямаш място в СДС!.
      - Какво ми е екстремисткото бе, Гошо?
      - Ами онова, което говори на митинга?
      - Ето листчето. Кое по-конкретно.
      - Тонът, тонът, с който говореше беше екстремистки.
      Тук е любопитно да се отбележи, че самият Гюров влиза в редиците на СДС с подобна "екстремистка" проява. По време на митинга, проведен на шести януари 1990 г. в Ботевград, докато трае речта на Любомир Дончев, Гюров е най-възторженият клакьор. Той често прекъсва Дончев с викове "У-у-у! Мръсници! Подлеци!". Фактът, че е член на заводския партиен комитет /в "Пластхим" - Ботевград/ на партията, срещу която крещи, ни най-малко не го смущава. Антикомунизмът на Гюров не е отразява и на съпругата му, която работи в Районното управление на МВР - Правец. Така бързо и съвсем не постепенно нашето момче преди още да се е отрекъл от своето предишно партийно членство оглави новосъздаденият /от ДС!/ Съюз на демократичните сили в Ботевград. Вероятно именно тази бе причината да не позволява на други, освен него да бъдат антикомунисти. А аз разбрах, че няма смисъл да се оправдавам и да соча каквито и да било разумни доводи за своето поведение. Сред пребоядисаните комуняги за мен нямаше никакво място.
      Няколко дни по-късно ботевградските сини, впечатлени от успеха на събитието в Скравена, решиха да направят фотоизложба върху витрината на техния клуб. Любомир Дончев, единият от фотографите и тогавашен окръжен координатор на СДС ми подари снимка с приятелско посвещение. Но какво беше учудването ми, когато на нито една от снимките на витрината не успях да се видя. Та аз бях водещ, все някъде апаратът трябваше да ме е хванал. Не, нямаше ме! Явно другият фотограф, който тогава беше на щат към местния партиен вестник е получил предварителни инструкции да снима така, че не попадна на кадър. Сигурно не му е било лесно, ораторите се сменяха, но моето присъствие на трибуната бе непрекъснато. Така разбрах, че аз, ветеранът на антикомунистическата съпротива съм нежелан от онези, които претендираха да бъдат антикомунистическа опозиция в Ботевград. Те не допускаха даже мисълта, че мога да бъда сред тях и да стана един от тях.
      Така се разделих със синята идея.
      Трябваше да минат години, за да науча, че са съществували две заповеди за моето отстраняване. Едната от ДС, с посредничеството на Георги Гюров, а другата - директно от централното ръководство на СДС, от неговия тогавашен говорител Румен Воденичаров. /за зловещата роля на Воденичаров разказвам отделно в книгата “Новата тайна история”/ Аргументът е бил един и същ: "Ангел е съратник на Илия Минев и следователно е фашист". Дори било свикано събрание на актива на СДС, което да реши моето изключване. Единственият, осмелил се да ме защити бил Йордан Йорданов от БСДП. Йордан и по-късно положи усилия да размрази отношенията между "антикомунистическата опозиция и единствения местен дисидент" /изразът е негов/, но напразно. Нито те желаеха разговори с мен, нито аз бях склонен към компромиси.
      Сега времената са други. Различно е и СДС, в него не остана нито един от онези, които бяха срещу мен. Всъщност там не остана нито един от основателите. Нито от честните ентусиасти, нито от внедрените в началото агенти. /Замениха ги, естествено други агенти!/ Същата си остана единствено ДС. Вероятно затова епитетът "фашист" продължава да ме преследва. Надежда обаче има. След смъртта на Илия Минев вестниците го нарекоха "Българският Мандела", а /П/резидентът на Републиката изпрати венец за погребението му. Очаквам най-сетне да реабилитират и нас, неговите съратници. Но дали именно така ще се получи, зависи от отново от ДС. Тази служба все още ръководи своята свидна рожба СДС.
      Допълнение
      Митингът в Скравена не бе отбелязан от в-к "Демокрация", която по онова време подробно описваше и най-дребните седесарски прояви. Обадих им се, но те явно бяха предупредени, защото отношението им бе повече от хладно. Взех аудиокасетите със записите от изказванията и отидох в агенция АПИА. Те публикуваха всичко, стига да са убедени в неговата достоверност. АПИА не се поддаваше на цензура. Така се появи следното съобщение:
      "София, 24 април, Луиджи Росито
      На 21 април 1990 г. в с. Скравена е бил проведен протестен митинг - най-големият в района на Ботевград. На това събитие кой знае защо не е обърнато внимание от средствата за масова информация.
      Водещият митинга г-н Ангел Грънчаров предостави касети с автентични записи от там на агенция АПИА. Според неговите твърдения, на мястото на събитието са присъствали над 1200 души.
      Ето и откъси от някои изказвания.
      Г-н А. Грънчаров: "Ние не искаме смърт на комунистите. Искаме смърт на насилието и терора."
      Г-жа Мариета Николова: "Всяка революция изяжда своите създатели. Социалистическата революция изяжда народа си."
      Г-н Атанас Павлов от Централната избирателна комисия: "България е на първо място в света по концлагери на човек от населението."
      Г-н Веселин Илиев от ЗМС - "Никола Петков" прави сравнение между убийците от българските концлагери и ескадроните на смъртта от Латинска Америка.
      Г-жа Младенска - учителка от Ловеч съобщава, че от хранените с трупове свине от остров Белене е произвеждан салам, продаван в Плевен.
      След митинга е проведено шествие до навеса, под който са спели концлагеристките. Шествието не било допуснато до района на кариерата от началника на Асфалтовата база под предлог, че би могло да се попречи на работата. Всички участници в шествието взели по един камък и са го занесли на площада в с. Скравена. Там от камъните била струпана купчина на позора."
      АПИА не предаде думите на Николай Галев от радомирското село Върба: "Плебеите с омазани ватенки слязоха от балкана през 1944 г., за да разнасят азиатската чума из Европа". Не предаде думите на д-р Иван Георгиев, лидера на БНРП, нито думите на онези, осмелили се да поискат възмездие за комунистическите злодейства. Но тогава в еуфорията не обърнахме внимание на настъпващото всеопрощение и на задаващия се мирен геноцид над българския народ. Лично за мен бе важно, че трябваше да напусна СДС и да си потърся политическа сила, за която можех да работя. Критерият ми беше един-единствен: безкомпромисност и никакви споразумения с комунистите. Но не без значение бе и отношението на моя лидер Илия Минев към отделните партии и организации. А Минев показваше доверие само към две от тях - “Ера-3” и БНРП. В “Ера-3” не можех да отида. Анархистическите пристрастия на Славомир Цанков ми бяха добре известни. Така преминах в Българската национално-радикална партия. Дори ме издигнаха за кандидат депутат от тяхната листа. Съзнавах, че няма да спечеля и все бавех оформянето на документите с тайната надежда да пропусна сроковете, но д-р Иван Георгиев и Димитър Николов, неговият заместник пристигнаха в Гурково с Волгата на доктора, закараха ме в Районната избирателна комисия и въпросът бе уреден. По-късно Николов писа във в-к “Ранно утро”, че ме “кандидатирвал за депутат в твърде нетрезво състояние”. Така си беше. Вместо да се регистрирам, предпочетох да се събера с приятели и да си пийнем, но Докторът и Митко не можеха да си позволят цял един избирателен район да остане без техен кандидат. Някой от комисията се обади, че кандидатът на БНРП мирише на алкохол, Докторът възрази, че в закона не пише на какво може и на какво не може да мирише кандидатът и така ме регистрираха.
      Зелената бюлетина
      Макар случаят да изглежда невероятен, всеки опит за опровержение предварително е обречен на неуспех. Още на следващия ден фактите бяха документирани и огласени както от пресата, така и от съществуващата тогава независима информационна агенция
      АПИА експрес
      "София, 12 юни 1990 г., АПИА
      По сведение на кандидата на за народен представител на Българската национално-радикална партия в 131 Ботевградски избирателен район, Ангел Георгиев Грънчаров, в нощта на 10 срещу 11 юни в дома му дошъл офицер от Държавна сигурност - Ботевград. Същият е заявил, че по заповед на Петко Банков - зам. началник на МВР Ботевград, г-н Ангел Георгиев Грънчаров е трябвало да бъде закаран до Районната избирателна комисия, където е трябвало да даде някакви данни. Г-н Грънчаров е заявил на офицера, когото добре познава, че подобни "събития" са ставали през 1947 г., когато неудобни хора са били викани за малка справка, а костите им ние откриваме едва днес. Г-н Грънчаров е помолил офицера да почака докато се преоблече. След минута обаче, офицерът съобщава на Грънчаров, че неговото присъствие в РИК не е толкова наложително - то просто отпада. На сутринта, в разговор в Районното управление на МВР Ботевград - началникът на същото - Павлин Димитров заявява, че г-н Ангел Грънчаров е бил викан, за да му съобщят резултата от изборите. Това са фактите. Г-н Грънчаров изказва опасения и предположения, че се касае или по-точно замисля именно неговото убийство, тъй като на 10 06. 1990 г. е обвинил избирателната комисия в с. Гурково във фалшификация."
      Да, в общи линии това са фактите. На 10 юни получих силен зъбобол. Наложи се да отида до ботевградската болница, където ми извадиха зъба. На връщане се отбих до избирателната секция в Гурково. Като кандидат за народен представител имах това право. Изборният ден току-що бе приключил, членовете на комисията вадеха бюлетини от пликовете и ги трупаха върху масата. От един плик изпадна тъмнозелената бюлетина на Либерална партия - Перник. "Кой ли е гласувал за перничанина?" - запитах се аз. Не зададох гласно въпроса, предпочетох да отида до вкъщи, за да пия аналгин, и после пак да се върна. Така и направих.
      - За теб са подадени два гласа - ми казаха.
      Не повярвах. Както и да изчислявах, гласовете трябваше да са поне десет пъти повече. Поисках да видя протокола. Показаха ми го. Там името на Либералната партия въобще липсваше.
      - Добре, за мен има само два гласа, ами къде е зелената бюлетина?
      - Тя е била синя, ти не си видял добре.
      - Очаквах фалшификации, но чак такива... Още утре отивам в София и ще напиша какво съм видял.
      Тръгнах си с намерението наистина да разтръбя за фалшификацията, на която станах свидетел. Умората и болката от извадения зъб си казаха думата и си легнах рано.
      Събуди ме звънецът на входната врата. Станах и погледнах часовника - два часа. Кой ли звъни по това време? Излязох на терасата. Пред дома ми бе спряла "Лада"-та на Държавна сигурност, пред вратата стоеше и натискаше звънеца капитан Валентин Петков.
      - Какво има?
      - Налага се да дойдеш с мен до районната избирателна комисия.
      - В два часа през нощта?
      - Викат те. Вземи си и паспорта.
      - Да, бе! През 47-ма така са ги викали за "малка справка" и едва сега откриваме костите им. Но не мисли, че ме е страх. Ще дойда. Изчакай само да се преоблека.
      Помислих, че опозицията е спечелила изборите и комунистите са направили преврат. Но за да не се случат по-големи неприятности на семейството ми, реших, че е по-добре да не оказвам съпротива. Представих си как хвърлят граната през прозореца на спалнята. Тогава детето ми беше едва на две годинки. Само след пет минути, когато излязох, Валентин Петков ме посрещна с думите:
      - Аз говорих по радиостанцията, не е задължително да идваш.
      По-нататък няма нищо особено за разказване. АПИА спести само една подробност: докато Павлин Димитров заяви, че е трябвало да ми съобщят изборния резултат, то версията на неговия заместник Петко Банков бе по-различна - в протокола трябвало да бъдат вписани моите паспортни данни, пък те ги нямали. /А как без паспортни данни са ме регистрирали като кандидат?/ Дали наистина е съществувало решение за моето физическото премахване, дори сега, след десет години все още не мога да кажа с абсолютна сигурност. Но ако е съществувало, какво, за Бога ме спаси?
      Мисля, че на първо място комунистическият страх от възмездие. Ченгетата и партийните секретари бяха стреснати от рухването на тяхната абсолютна дотогава власт. По онова време те дори заиграваха с хора от нашите среди, опитваха се да ни убеждават, че не бива да се пролива кръв, че ние не бива да повтаряме грешките от миналото и да прибягваме към репресии и преследвания. Страхът владееше комунистите, а Валентин Петков бе тройно комунист: веднъж като партиен член, втори път като партиен секретар на Районното управление на МВР - Ботевград, и трети път като офицер от Държавна сигурност. Каквито и да са били причините, през онази юнска нощ на 1990-та година отървах кожата. Още на следващия ден описах случая и занесох написаното в редакциите на независимата агенция АПИА и на вестник "Български глас", издание на БНРП. Това бе единственото ми средство за самозащита. Последваха публикации, Петко Банков още веднъж ме извика да разговаряме, увери ме, че всичко е било едно голямо недоразумение, и така цялата история приключи.
      Минаха повече от осем години. Не че бях забравил съвсем, но вече не се сещах за неприятното среднощно събуждане. Докато на четвърти декември 1998 г. сутринта в дома ми не нахлуха отново агенти на ДС, връщайки спомените ми с 20 години назад. Един от тези агенти бе Валентин Петков, подполковник от Националната служба за сигурност, верен бранител на новата много демократична власт.
      За голямо мое разочарование Независимото дружество западаше. На 2 юли 1990 г. Илия Минев, Веселин Петков и Васил Костов подписват декларация, с която официално заявяват обединението на двете дружества. На 20 август още една подобна декларация е подписана от Минев и Костов. Само три месеца след това, обещаното обединение е забравено. А Веселин Петков направо заявява, че по-скоро би приел за председател на Дружеството някой полковник от ДС, отколкото Илия Минев. Добре, това, че те не признават Минев го разбирам. Но не разбирам защо тогава крадат датата, на която той, Минев е основал своето Независимо дружество. Вече не зная кой какъв е в това Дружество. Интригантството, борбата за постове, стремежът да бъде изместен другия ме отблъснаха от участие в организацията, един от чийто основатели бях и аз, и която вече по нищо не приличаше на старото Дружество на Илия Минев. Пък и поведението на самия бай Илия някак се промени след посещението му в САЩ. Трябва да кажа няколко думи и за това посещение.
      Ангелина и Илия Миневи заминават за Съединените щати на 19 февруари 1990 г. по покана на д-р Иван Гаджев, директор на Македоно-Българския научен институт “Св. Климент Охридски”, гр. Детройт. Там те посетиха няколко колонии на български емигранти, а също официални американски институции, видни политически лица и т. н. Според сведения, дошли от многобройни, независими един от друг източници, за нуждите на своята дейност в България Илия Минев е получил компютърно оборудване, копирна машина, печатница, а също известна сума пари. Печатницата дълго време стоя разглобена на части, докато ръководството на Българския национален фронт не се разпореди тя да се даде на Гошо Спасов, който започна да печати сп. “Борба” в България. С една част от парите бе издаван вестник “Свободно слово”, но както и да пресмятаме, сметката все не излиза. Известно е, че Илия Минев беше пълен въздържател, а на всичкото отгоре умря в мизерия. Свидетел съм, че нищо не е купил и за дома си. Съпругата му Ангелина почина преди него. Синът му Стоян не е получил нито цент. Ние, съмишлениците на Минев също не получихме нищо. Къде са компютърното оборудване, копирната машина, остатъка от парите…? Хипотезите варират от няколко десетки, до половин милион долара. Нямаше да повдигам този въпрос, ако не бях чул, че нито емигрантите, нито западните институции ще ни отпуснат средства за политическа дейност, тъй като те ни дали много, а ние не сме умеели да оползотворяваме правилно отпуснатото. Лично на мен нито са ми отпускани средства, нито дори минимална част от отпуснатите на друг са дошли до мен. Гореизброените факти, които ми бяха известни още тогава, както и заповедите на Минев да чакаме и нищо да не предприемаме, подтикнаха мен и по-голямата част от нашите да се насочим към структури, чрез които мислехме да постигнем своите политически цели.
      Започнах да търся изява чрез други организации, макар че все повече започваше да ме влече към журналистиката. Политическото лидерство не ми бе по вкуса.
      ЗАПАЛВАНЕТО НА ПАРТИЙНИЯ ДОМ
      20 август 1990 година. Площад "Света неделя" в София. Панахида за о,Бозе почившия Цар Борис III. Лицата на хората са озарени от някаква вътрешна светлина. Катедралната църква е препълнена, площадът пред нея - също. Настроението е празнично. От храма излизат свещениците. Народът ги посреща с ръкопляскания. Сякаш присъствам на сватба, а не на панахида. Тръгваме по посока на Археологическия музей. Рядко по столичните улици ще срещнете толкова щастливи лица накуп. Почти стигаме музея, когато ни настига разтревожена жена: "Помогнете! Отец Димитър Амбарев иска да се самозапали!". Тръгваме към клуба на БСП. Срещу клуба на тревата седят младежи, облели се с бензин.
      Прииждат все повече хора. "Не е толкова заради петолъчката, а затова, че ни излъгаха. Докога ще търпим комунистите да ни лъжат?" Комунистите пък умишлено нажежават обстановката. Нямало да свалят петолъчката, и ни призовават всички до един да се запалим.
      Прииждат хора. Мелодия на Джон Ленън звучи на български език: "Не щеме комунизъм! Долу Бе Ка Пе!" Чуват се обвинения: "Нима вашата проклета петолъчка е по-ценна от живота на тези младежи!" "По-ценна е!" - отговарят "милите хора". Полетяват първите камъни, които странно отскачат от стъклата.
      Прииждат хора. Млади момчета къртят железни пръчки. Някой говори по мегафон, почти крещи, но чува ли се нещо от грохота на ревящата тълпа? Появяват се "доброжелатели", предупреждаващи ни шепнешком: "Махайте децата, ще става каквото не е ставало!". Появява се отряд командоси със защитни облекла, каски и щитове. Пламва павилиона. Счупва се първото стъкло. Пламва стая, след нея друга... Множеството реве от възторг.
      Прииждат хора. Най-смелите прескачат през разбитите прозорци и проникват в светата обител на комунистите. Плътният кордон милиционери се прибира в сградата. Народът нахлува през широко отворените врати. Две изстреляни сигнални ракети. Удрят се в каменната стена и падат върху тротоара. Пламъци на втория етаж. Присъстващите ръкопляскат.
      Прииждат хора. Представлението започна!
      29 август 1990 г.
      Сега, няколко дни след случилото се мисля, че пак станахме жертви на сатанински заговор. Бунтът наистина бе спонтанен. Нищо не бе подготвено предварително. От страна на атакуващите. Но червените умишлено провокираха бунта и го подпомагаха, като демонстрираха цинично пренебрежение към човешкия живот, забравяйки собствените си обещания. Арогантното им държание насила тласкаше отчаяната и обезверена тълпа към крайни мерки. Последствията предстои да видим тепърва, но дали ще имаме достатъчно мъдрост, за да ги проумеем?
      Въпреки, че се афиширах като очевидец посредством публикации в “Български глас”, не ме викаха на разпит. Обаче двама от моите приятели - Петър Маринов и Сашо Арнаудов трябваше да емигрират в Австрия. Въпреки ходатайството на Илия Минев, там не им провървя и те след няколко години се върнаха. Докато бяха във Виена, с тези приятели поддържахме редовна връзка, пращах им вестници и всякакви сведения за развитието на нещата тук, но след завръщането им в България те бяха напълно разочаровани и постепенно прекъснаха всичките си стари политически контакти. А бяха ентусиазирани и честни момчета. Още пазя както част от писмата им, така и ксерокопия от техните членски карти за Българския национален фронт. Активността на тези момчета докато бяха в емиграция бе изумителна, но после всичко свърши. Понякога се питам колко ли ентусиазъм похаби тази фалшива демокрация? Както бе похабен ентусиазма по сваляне правителството на Андрей Луканов. Още ме е яд, като се сетя, че мръзнах по митинги и барикади през онази студена и гладна зима, но няма да бъде честно, ако пропусна един интересен случай.
      Точната дата не си спомням. Беше късно през нощта. Пред Университета се издигаха барикади от изкъртени павета, домъкнати от парка пейки и кофи за боклук. От няколко дни ме болеше зъб, но сега болката ставаше нетърпима. Обиколих из съседните улици, намерих такси и казах на шофьора да кара в най-близката поликлиника. Обясних му каква е работата, и че трябва да се върна на барикадата, затова по възможност да ме изчака. Шофьорът търпеливо изчака да ми извадят зъба, върна ме близо до Университета и отказа да му платя. “Щом си от барикадите, никакви пари не мога да ти взема! Ти и тези като теб се борите и за мен.” Няколко години по-късно един друг таксиметров шофьор ме запита: “И за какво всъщност се борихте?” Въпросът му бе риторичен. А най-лошото е, че и двамата шофьори бяха искрени.
      1991 година
      Политическите процеси в България се развиваха, Великото народно събрание издаде и такива закони, които трябваше да ни убедят, че страната тръгва по демократичен път за развитие. Един от тези закони бе законът за обезщетенията на репресирани по политически причини лица. Реших да си подам документите, за да получа, макар и със закъснение заплатата заради положения в затвора труд. На 12 февруари 1991 г. подадох заявление до МВР - Ботевград, с което исках да ми издадат удостоверение, че съм пребивавал в затвора от 22 август 1978 г. до 10 април 1980 г. Посочвах точните дати, номерата на следственото дело и на присъдата. На 3 юли, след близо пет месеца получих отговор, че трябва да моля съда да отмени своята присъда и тогава да искам обезщетение. Районният съд се оказа некомпетентен и бях посъветван да се обърна към Окръжния. Оттам ме препратиха обратно към МВР. Или към Министерството на правосъдието. Колко много съвети и колко малко компетентност! След дълги митарства и с ходатайството на писателя Димитър Коруджиев най-сетне от Централния затвор ми издадоха исканата бележка. Но за да си получа парите ми трябваше двегодишна борба с недекомунизираната бюрократична машина. Временно се отказах да търся уж гарантираните ми от закона права. Какво се случи между тези събития?
      Опитах да се включа в политическия живот на Ботевград, но това се оказа невъзможно. Всички възлови места бяха окупирани от някакви странни личности, които довчера никъде ги нямаше, а днес се разпореждаха еднолично и пиле не позволяваха да прехвръкне да техните организации. Ето едно свидетелство от онова време: “Хирургът д-р Златев е назначен за председател на БСДП - Ботевград. И сега този д-р Златев се опитва да учи мен на политика, тъй като той имал висше образование, а аз - не. Поучава ме с важен тон, защото той бил лидер, а аз съм бил представлявал само себе си. Това добре, но дали ако д-р Златев се разболее, ще позволи на някой инженер или архитект, примерно да го оперира? Колко прав е бил покойният Цар Борис III, призовавайки всеки да си гледа неговата работа. Уж комунизмът си бил отивал, пък отново разни негодници се занимават с неща, от които не разбират. Аматьорска демокрация, но резултатите ще са плачевни за народа.” Затова без колебание се впуснах в новото си поприще - писането.
      През април 1991 г. ми писа Иван Лазаров, председател на Българския национален съюз “Нова демокрация”. Искал да ме назначи за главен редактор на неговия вестник. Съгласих се веднага. Вече имах няколко публикации в “Български глас”, “Пряпорец”, “Зора”, “Нова ЕРА”, писането ме привличаше. А като най-голямо постижение, с което страшно се гордеех, бяха няколкото реда, отпечатани в Европейската редакция на емигрантското списание “Борба”. Поканата ме накара да си въобразя, че с мъките ми е свършено и започва моят възход. Само че обстановката се оказа доста по-различна от наивните ми представи.
      Лазаров бе изгонил предишния редактор Гергин Трънкаров, защото докато лидерът лежал в болница с тежък инфаркт, главният му редактор взел че пуснал една отвратителна статия срещу него под формата на читателско писмо. В собствения му вестник! И така - в-к “Нова демокрация” имаше нужда от нов редактор, но Лазаров искаше да му се работи без пари. С Асен Доспевски направихме макета на първия и единствен “мой” брой, отпечатахме го във Враца и започнахме подготовката за втория. Сега като го гледам след 10 години си мисля, че не се получи толкова лошо вестниче. Дори предполагам, че съм първият, пуснал текст на знаменития български емигрант д-р Стефан Маринов. /Тук си позволявам да вмъкна една странна наглед молба: ако някой разполага с информация дали д-р Стефан Маринов и д-р Стефан Маринов - Йовев, също емигрант, са едно и също лице, нека ми съобщи. Картинката ще се окаже твърде интресна./ Тогава се сблъсках с основното препятствия - безпаричието. Спомням си, че веднъж попитах Лазаров:
      - Добре, бай Иване, всичко ми е ясно, но ти ми кажи какво ще ям утре?
      Бай Иван нищо не успя да ми отговори и така се разделихме.
      Именно от това време датира сътрудничеството ми с в-к “Християндемокрация”. Малко преди да напусна “Нова демокрация”, в клуба на Лазаров бе дошъл Любомир Захариев, запознахме се, той ме покани да сътруднича на неговия вестник и така започнахме. Отначало като сътрудник на хонорар, после отец Гелеменов, директорът на вестника ми отпусна малка заплата, а накрая станах пълноправен член на редакционната колегия.
     
      ПРОДЪЛЖВА РОМАНЪТ С РУБРИКАТА - Преди да постъпя в “Християндемокрация”, работих във в-к “Български глас”
     

[НАЗАД] [НАЧАЛО] [ГОРЕ]