Стефан д-р Димитър Чолаков
Форум
Къде... от Швеция

РОМАН -4- НЕПОСЛУШАНИЕ - ОТ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ - ГУРКОВО - БОТЕВГРАД - ПРАВЕШКО

     РОМАН -4- НЕПОСЛУШАНИЕ - ОТ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ - ГУРКОВО - БОТЕВГРАД - ПРАВЕШКО
      КОПИРАЛ
     
      [img]http://www.stefan-tcholakov.eu/pic/7675.jpg[/img] 
     
     
     
      Стфан д-р Д Чолаков
     
      [img]http://www.stefan-tcholakov.eu/pic/9184.jpg[/img] 
     
     
      -
     
      ПРОДЪЛЖАВА РОМАНЪТ С РУБРИКАТА -
      -
      Преди да постъпя в “Християндемокрация”, работих във в-к “Български глас”, издание на БНРП. Отначало главен редактор беше Теодор Попов, после неговото място зае Наташа Войкина. Именно там се опитах да подредя в стройна система всички онези идеологически принципи, на които ме бе учил Илия Минев. Пишех и все си казвах: “Ето, още малко и ще успея, ще се справя”. В общи линии се справих… десет години по-късно.
      Работата ми в “Български глас” съвпадна с времето, когато пропагандата на двуглавото синьо-червено чудовище се опита да сложи знак на равенство между комунизъм и национализъм. Наташа не ми налагаше цензура, дори напротив - подтикваше ме да пиша повече. Случвало ми се е да оформям цели страници с мои материали. Като за начинаещ това не бе чак толкова зле. И ако нещо ме спъваше, това бе мизерното заплащане. Самата Наташа Войкина се опитваше да облекчи положението като отклоняваше част от даренията, но общо взето карахме бедно. Това бе една от главните причини да се насоча към в-к “Християндемокрация”, с които вече поддържах чудесни връзки.
      Още ми е мъчно, като се сетя за това щастливо време. Главният ни редактор Любо Захариев сега е известен на всички. Широко скроена и смела личност. Нямаше никаква цензура - колкото по-остър беше материалът, толкова по-добре. На една от стените висеше надпис: “Забранявам в помещенията на редакцията да се употребява алкохол и да се стреля! Подпис: отец Георги Гелеменов”, а над надписа зееше дупка от куршум. Иначе Гелеменов не упражняваше особен контрол над нас. Сутрин все носеше по нещо: буркан с нес кафе, стек цигари, плодове… За посещение на пресконференция плащаше допълнителни пари. За нощно дежурство - също, като за празничните дни се плащаше двойно. Наистина бяхме весела и задружна редакция. Ходехме на повечето пресконференции и с нашата поява колегите се оживяваха. Ние не се страхувахме да задаваме неудобни и даже провокационни въпроси. В края на краищата такова би трябвало да е поведението на истинските журналисти, но сегашните предпочитат да са послушни. Моят идеал за журналист беше и все още е Гюнтер Валраф, но кой ли в смачканата ни България помни това име?…
      По едно време решихме, че нашият екип е в състояние да издава още един вестник - избрахме му името “Антикомунист”. Негов главен редактор стана Валентин Маринов, но въпреки формалните разлики, всичко вършехме общо. На 10 октомври 1991 г. излезе сигналният брой. Отпразнувахме го в едно ресторантче до полиграфическия комбинат. За 13 октомври бяха насрочени поредните парламентарни избори и не се включихме активно в борбата. Гелеменов и д-р Иван Георгиев сключиха пакт за съвместни действия, т. нар. Християннационален съюз. Пропагандната дейност я вършехме основно ние. Изглежда се справихме добре, защото на тези избори БНРП достигна своята кулминация и даже по сведения на Константин Събчев премина четирипроцентовата бариера. Разбира се, в ход влязоха различните машинации и не бяхме допуснати до Парламента, но нарастващото влияние на националистите уплаши управляващите национални предатели и политически мижитурки. Дейността, която развивах не се хареса на селските велможи в моя роден край и под предлог, че живея и работя в София, извадиха името ми от избирателния списък. Вече бях установил, че гурковският кмет Радул Цеков проявява чувствителност към вестникарските публикации, затова избрах като отмъщение едно фейлетонче.
      СЛЕДИЗБОРНИ РАЗМИСЛИ
      Не участвах в изборите. Не ми позволиха. Обвивението в политическа неблагонадеждност изглежда все още е в сила, та ботевградските велможи решиха, че аз имам по-малки права от временно завърналите се емигранти. Особена настървеност в незачитане на чуждото мнение показа кметът на с. Гурково. Не бих се спирал на един селски кмет, при това член на малка партия /БЗНС “Н. Петков”/, ако настоящият земеделец не бе някогашен член на бюрото на Райнонен комитет на БКП. И то не къде да е, а в Район “9-ти септември” - София. Като бивш комунист, бивш генерален директор на полувоенен комбинат и бивш полковник, г-н другарят Цеков е свикнал да проявява небрежност към законите, поради което от 356 избиратели в с. Гурково, 51 не можаха да гласуват. И тъй като ситуацията е типична за страната, изборните резултати не ме учудват. Смущава ме само твърде сложната процедура, водеща до ненужно изнервяне. Ето какво предлагам за следващите избори: установява се 99% бариера. Малките партии ще отпаднат по естествен път, няма да има много бюлетини, социолозите няма да сбъркат в прогнозите си и всичко ще бъде прекрасно. Митингите, водещи до излишно увеличаване на напрежението се отменят. С цел да се избегнат струпвания на повече хора, Главното управление на гробищата /”Такова управление няма!” - възрази Цеков, когато му занесох вестника./ редовно ще предава сводки по радиото. Три месеца преди изборите извънпарламентарните партии се задължават да унищожат совята нагледна агитация, заедно с агитаторите. 24 часа преди започване на изборния ден се ликвидират неудобните бюлетини, а 24 часа по-късно същото се повтаря с неудобните кандидати. Големината на прартиите се определя от цвета на техните бюлетини. При броенето на гласовете да се смята, че за партията-победител са гласували и онези, които са пуснали своя глас против нея. Същото се отнася до негласувалите. Като се има предвид, че половин век у нас имаше само една пратия /с голямо “П”/, то към нея следва да се добави само една опозиция /с главно “О”/. Балансът на двете сили ще осъществява Движението за клане на гяурите. Според предписанията на всемилостивия Аллах. И ще има социален мир. Ще има мирен преход. Ще има ликуване и шампанско. И демокрация ще има. Няма да я има само България. Но какво от това?
      Успях да вбеся велможите и се чувствах на седмото небе от щастие. Вече разполагахме с втори вестник, можех да пускам всичко, което пишех. “Антикомунист” започна да се очертава като сериозен вестник. За жалост успяхме да издадем всичко девет броя, след което бяхме принудени да го спрем.
      1992 година
      Както вече споменах, Гелеменов плащаше добре, в редакцията се даваха денонощни дежурства, за които получавахме допълнителни и съвсем нелоши хонорари. Можех спокойно да нося цялата си заплата вкъщи, а да преживявам със страничните приходи. А когато се прибирах в Гурково, носех по цяла чанта, пълна с новозакупени книги. Мечтата ми да имам голяма и блестяща домашна библиотека постепенно се реализираше. Не се страхувахме да пишем против когото и да било, чувствахме се като в истински свободен вестник, а инцидентите приемахме откъм забавната им страна.
      Случаите са много, но ще разкажа само два от тях. Първият е свързан с набиращия тогава скорост турски бизнесмен Халис Окан, вече покойник. Член на Турската комунистическа партия и приближен на Тодор Живков, професор Халис Окан се бе разпрострял доста нашироко. Издаваше няколко вестника, създаде нещо като политическа партия, носеща неговото име /”Окан - Единение”/, а специално към Ботевградския край проявяваше особени апетити. Окан бе съден за това, че като професор изнудвал студентки и Васил Златаров ми разказа, че в затвора му пращали турчина от кюрдски произход като килиен агент. Само че Окан не допускаше, че някой ще се осмели да му припомни миналото и свика пресконференция в “София - Пресс”, за да обясни своите високоблагородни намерения в българската политика. Естествено, че отидох. Станах, поисках думата и зададох два въпроса:
      - Как точно е била формулирана присъдата, за която г-н Окан твърди, че е политическа; и вярно ли е, че ДС го използвала в затвора като доносник, килиен агент? - И за да не бъда голословен, заявих откъде съм почерпил данните. Окан избухна в истерия, започна да крещи, да блъска книгите, които бе донесъл за раздаване по масата. А вечерта телевизионната говорителка намекна, че изглежда пелтеченето на г-н Окан се дължало не толкова на слабото познаване на българския език, колкото на неудобните журналистически въпроси. В същия момент екранът ме показа как задавам своите въпроси. За мен това бе звезден миг.
      Вторият случай е свързан с Ахмед Доган. Беше само седмица преди да подпалят дома ми. Трябва да призная, че този път Христо Попов ми подшушна какво да направя. Зададох следния въпрос:
      - Какво е отношението на г-н Доган към зачестилите напоследък нарушения на българските териториални води от страна на турски риболовни кораби?
      Доган отговори, че вече е имало такъв въпрос от в-к “Зора”, и че той нищо не може да направи по въпроса.
      - Не става дума какво ще направите, г-н Доган, аз питам за Вашето лично отношение?
      Доган се усмихна и заяви, че разбира се, той е решително против подобни прояви, и че ще брани България и нейната териториална цялост с всички сили и средства. Благодарих и се обърнах тихичко към стоящите зад мен журналисти:
      - Виждате ли колеги, Доганчето и майчица Турция ще продаде, ако това го изисква неговият личен келепир!
      Всички около мен се разсмяха. Смехът започна да обикаля в полукръг залата. Когато думите ми бяха предадени на Доган, той се изправи и видимо вбесен заяви, че прекратява пресконференцията. А аз бях много щастлив, че съм успял да изкарам от равновесие винаги невъзмутимия Ахмед Доган. Скоро, съвсем скоро и мен щяха да изкарат от равновесие. По много по-жесток начин и за доста по-дълго време.
      За да няма спекулации какви идейни позиции съм отстоявал в “Християндемокрация”, ето каква моя статия отпечата вестникът в броя си от 27 март 1992 г. - същият ден, когато в “Пирогов” лекарите се бореха за живота ми:
      МИРНИ, РОДНИ РЕПУБЛИКАНЦИ
      “Напред момчета! - крещеше капитанът. - Не се страхувайте от противника: пред вас са същите презрени страхливци, каквито сте вие самите и цялата ви проклета банда”
      из “Приключенията на Питер Джойс”
      Именно такава е позицията на другарите - републиканци в борбата им срещу законната форма на управление в България. Тяхната склонност към всякакви интриги и заговори ги кара да виждат навсякъде само интриганти и заговорници. Г-да другарите не проумяват, че ние изразяваме едно принципно гледище, при което увъртанията и игрите на думи са неуместни.
      Кражбата е вид смяна на собственост. Потърпевшите смятат кражбата за незаконна, според крадеца тя е в реда на нещата, а за проф. Николай Генчев смяната просто се е състояла. Именно такова е становището на професора към законността на референдума, докарал на власт сталинистката република. Заклетият републиканец е автор на “Разгромът на буржоазната опозиция в България 1947-1948 г.”, на “Създаване на Конституцията на НРБ от 1947 г.”, защитавал е болшевишките безчинства, а днес се опитва да мине за демократ и ни учи на демокрация. Г-н проф. Генчев безрезервно застава на страната на червените бандити, от които винаги се е възхищавал: “… лично аз много ценя мемоарите на Цола Драгойчева. Това е един опит, който надхвърля всички постижения досега в тази област…” Кажи ми кои са твоите учители, за да ти кажа кой си ти.
      “-Свобода на духа и словото! - ревяха пуританите, размахвайки пушки. - Какво може да бъде по-прекрасно от свободата на словото? Който каже против това макар и дума, него ще го натикаме в затвора. Нека се любува на небето през дебела решетка, животното му с животно!”
      из “Приключенията на Питер Джойс”
      През 1990 г., подведен от красивите лозунги, пожелах да се включа към СДС, но много скоро бях отхвърлен грубо. Едва тези дни научих причината. Д-р Тодор Петков, лидер на ботевградските николапетковисти ми каза: “Как можехме да те приемем? Та ти беше от хората на Илия Минев!” /Шест години по-късно Тодор сам си призна, че е бил агент на ДС. б. а./ Излиза, че комунизмът бе заменен с демокрация, но от демокрацията не могат да се ползват антикомунистите. Ето защо аз не виждам разлика между демократически комунизъм и комунистическа демокрация.
      Проповядването на републикански идеи у нас се смята за естествено. Но каже ли някой нещо в защита на монархията, републиканците надават вой. Един вестникопродавец сподели как някакъв тип се опитал да запали “Християндемокрация”, защото бил царски вестник. В много градове на страната нашият вестник се крие и не се предлага за продажба. Подобна е участта и на други вестници, проповядващи възстановяването на Царство България. Демокрацията /нашенски вариант/ не е демократична към чуждото мнение.
      ДВЕ ГОДИНИ ЛЪЖЕДЕМОКРАЦИЯ бяха достатъчни да ни убедят, че след половинвековна диктатура ние не разполагаме с личности, годни да оглавят страната. А доколкото умни и способни българи все пак съществуват, те бяха изтикани от сцената, на тях не им позволиха да покажат на дело своите способности. Републиката се оказа ялова и е време всички да си отворят очите за този факт.
      Погрешна е и тезата, че първо трябва да приключим с комунизма, а след това да мислим за формата на управление. Нито червените историци, нито пишмандемократите ще ни посочат пътя към спасение. Величието на България е неразривно свързано с българската корона, а където има величие, там няма място за робство и комунизъм.
      Така мислех аз, но други решаваха, че в България не бива да има място нито за опасни идеи, нито за техните носители.
      АТЕНТАТЪТ
      На 26 март 1992 г. се прибрах в Гурково уморен. Отбих се до кафето да чуя последните новини, пихме по една водка и оттам - вкъщи. На следващия ден трябваше да ходя до кмета Радул Цеков, за да се запозная с ревизионния акт. Предварителната информация бе за големи злоупотреби, които възнамерявах да опиша. Само че нали знаете - човек предполага, а ДС разполага…
      Ваня както винаги дремеше пред телевизора в хола. Аз изпуших една цигара там, оставих пакета с цигарите и запалката на масичката /тази подробност ще се окаже важна/ и си легнах в спалнята. Събуди ме непоносима горещина. Първата ми мисъл бе, че в съня си съм отметнал завивките върху електрическата печка. Станах, отидох в банята, където винаги държехме голям пълен леген с вода, гребнах една кофа и я хвърлих по посока на печката. От пушека нищо не виждах, но се надявах огънят да е угасен. Реших да хвърля още една кофа вода, след което да изключа печката от контакта. Силният взрив ме отметна до стената на коридора. Счупиха се стъклата на прозорците. Жена ми се опита да позвъни до пожарната, но телефонът бе блокирал. В същият момент се бе подпалил и покривът на къщата, съседи видели пожара, обадили се за помощ и пожарната пристигна доста бързо. Когато по-късно открих останките от овъгления си ръчен часовник, неговите стрелки сочеха 1.47 ч.
      Спомените ми от тази нощ са малко объркани. Ръцете и лицето ми бяха обгорели, изпитвах силни болки. Опитвах се да гася докрай, пожарникарите насила ме свалиха долу. От спалнята нищо не беше останало. От багажа на тавана и от фотолабораторията, строена от мен тухла по тухла - също. Половината ми, трупано с години семейно имущество го нямаше. Пристигна линейка. Междувременно телефонът бе разблокирал и можах да се обадя до редакцията. Дежурен през тази нощ бе шофьорът Митко Трендафилов. Обеща да пристигне веднага, а аз се качих в линейката.
      В Бърза помощ ми направиха небрежна превръзка и поискаха да ми поставят инжекция против тетанус. Нещо в тона на лекаря събуди моето подозрение. Отказах инжекцията и тръгнах да търся помощ. Съзнавах, че пожарът е атентат и реших да намеря полицай, който да не е замесен. Отидох у Валентин Петков. Поисках да ми сипе чаша ракия, болките от изгарянията ставаха нетърпими. Той се обади до МВР-то, казаха му каква е работата и отидохме да ме разпитат. Само че още първите думи на следователя Стоян Стоянов ме накараха да избухна:
      - Я ми кажи как се подпали?
      - Кой се пали сам, бе идиот!
      С това разпитът приключи. Оттам с колата на В. Петков заминахме за Гурково. Митко Трендафилов бе пристигнал и аз поисках да ме откара в София. Не само че ми беше страшно тежко да гледам опожарения си дом, за който бях положил такива огромни усилия, и с който много се гордеех. По интуиция усещах, че остана ли в Гурково - ще ме ликвидират. Отначало казах на Митко да кара в редакцията, но когато наближихме София се почувствах зле.
      - Не признавам друга болница, освен “Пирогов”! - бе категоричното мнение на Митко Трендафилов.
      В Клиниката по изгаряния ме прегледаха, казаха ми да изляза и поканиха вътре моят придружител. Лекарят му обяснил, че изгарянията не са страшни, но съм дишал дима от пожара и състоянието ми е критично. Опасността да не прескоча трапа била твърде вероятна. Настаниха ме в Клиниката по токсикология. Почти губех съзнание.
      Тук трябва да кажа, че ако се бях вслушал в съвета на ботевградския лекар да ми удари инжекция и да ме прати на разпит, смъртта ми бе 100% гарантирана. Дихателното отравяне щеше да се окаже фатално.
      В “Пирогов” ме държаха само два дни, въпреки че изобщо не бях добре. Лекарят ми обясни, че вече нямало опасност за живота ми, а той не рискувал да ги взривят и тях. Точно такива бяха думите му, след което едва смогнах да се довлека до ул. “Ивайло” № 2, където се намираше нашата редакция.
      Рухнах духовно и физически. Всичките ми усилия за толкова години в един миг се бяха превърнали на пепел. Кожата на лявото ми рамо се беше свлякла от изгарянията, а на дясното имах няколко дълбоки рани. “От вещество, подобно на напалма” - както ми обясни лекарят в “Пирогов”. Започнах да пия и не можех да спра. След около седмица дойде Христо Попов.
      - С теб е свършено. Всички вече го казват. Я се погледни на какво си заприличал.
      Попето добре е познавал българската психология: “Кой, яз ли не можем?!” - неговите думи ме накараха да се мобилизирам. Написах молба до Главния прокурор Иван Татарчев, която му била предадена на ръка от Христо Попов. Исках разследване на пожара. Вместо разследване, започнаха да се разпространяват слухове, че съм заспал с цигара пиян и така съм се подпалил. Извадих доказателство - цигарите и запалката се намираха в хола, който по чудо въобще не беше пострадал. Тогава влезе в ход втората версия - електрическата печка “Лъч”. Като доказателство се сочеше заключението на експертизата, че дюшемето е обгоряло на мястото, където се е намирала печката. Само че дюшемето бе обгоряло на местата, където се намираха креватите. А по средата на стаята, където се намираше печката дори мокетът бе здрав. Този факт все още може да се докаже. Имаше и други доказателства /например, че фотолабораторията е била подпалена отделно от останалите помещения/, че пожарът е бил умишлен, но ми отказаха следствие.
      Какви бяха моите разкрития за пожара? Подпалването е било предизвикано от четири или пет дистанционно взривени заряда. Доставил ги е моят стар директор от “Зебра”, а впоследствие кмет на Гурково Радул Цеков. Единствено не успях да науча кой е поставил взривовете, но да се влезе незабелязано у дома бе твърде лесно. Баба ми излизаше до магазина, заключваше входната врата, а ключът оставаше на бравата като знак, че вътре няма никой. Никак не беше трудно някой да издебне време, когато съпругата ми е на работа, а аз съм в София. Аргументираната ми хипотеза бе напълно пренебрегната от следствието. Междувременно повишиха следователя Стоянов, направиха го районен прокурор. И сега прокурорът Стоянов трябваше да преценява дали следователят Стоянов е допуснал някакво нарушение. Реших да вдигна шум чрез пресата.
      Пръв се отзова колегата Константин Събчев със статията “Внимание: синьо-червен терор!”, публикувана в “Християндемокрация”. После излезе статията на Ганчо Савов, публикувана в бр. 35, 7 април 1992 г. на в-к “Преди и сега”:
      БОТЕВГРАДСКИ ПЛАМЪЦИ
      Изгориха скоро къщата на талантливия млад журналист Ангел Грънчаров в с. Гурково, Ботевградско. Дали някой помогна, или бе нещастна случайност, още не се знае. Но камъните по този неотстъпен борец за истина летят и преди, и сега!
      В Старозагорския затвор той дойде през 1981 г. /Г. Савов бърка годините - там попаднах през март 1979 г./ като най-младия политически затворник. Беше още ученик. Писал е позиви срещу правешкия чорбаджия и затова бе обявен за “антидържавен престъпник”. А преди това върху му се бяха стоварили зловещият тормоз и гаврите на ботевградските следователи. Афективен по природа, необикновено буден и емоционален, той и в затвора се застъпваше за всеки онеправдан и често страдаше в името на другите.
      По-късно, когато се върна вкъщи, той не се примири, а апостолски тръгна из България да установява връзки и помага на нелегалното тогава Независимо дружество за защита правата на човека и на други такива сдружения. И въпреки, че ДС го дебнеше, той успяваше да се изплъзва и да върши народополезната си дейност.
      Веднъж, възмутен от беззаконията, Ангел вдигна слушалката, набра номера на Радио “Свободна Европа” в Мюнхен и им съобщи какво става у нас. Скоро няколко коли с ченгета от ДС нахълтаха в селото, блокираха го, преобърнаха дома на Ангел - търсеха оръжие, радиопредавател и т. н.
      Бяха конфискували дори старопечатните църковни книги на дядо му, обявявайки ги за… фашистка литература.
      И всичко това бе съпроводено със заплахи, някои от които се изпълняваха! Той бе пребиван два-три пъти от “неизвестни лица”, непрекъснато уволняван и пр.
      Будният граждански нюх на Ангел “не мирясва” и след 10 ноември. Неговият девиз - да бъде верен не на личности, а на демократични и нравствени принципи, изостри сетивата му спрямо парвенютата. А те се навъждаха около него. Това естествено бяха познати и безочливи хитреци и кариеристи. Ангел прозорливо ги преценяваше и не мълчеше, а използваше трибуната на демократичните ни вестници, за да разказва…
      И пак става неудобен! Понеже по политически причини съдебно преследване не можеше да има, започнаха криминални акции срещу него. Няколко пъти ми се оплаква, че са го били, че му счупили ребрата, че не му дават работа… Добре, че перото му не секва, та поне така успява, макар и едва да свързва двата края. Живее в Гурково, а идва да пише материалите си в София!
      Но сега, когато пламъците изпепелиха част от дома му и остана със семейството си на улицата, се видя, че и преди, и сега в Ботевград има хора, които се страхуват от перото на Ангел Грънчаров - никой не се загрижи за него, освен приятелите му.
      Със статии в моя защита излязоха и Станимир Димитров, във в-к “Подкрепа”, и Георги Вълев във в-к “Литературен форум”. Глас в пустиня. Малко след това започна и разгрома на в-к “Християндемокрация”. Първият уволнен бе Любо Захариев, аз бях следващият. Скоро след това закриха и самото издание. Известно време разчитах на публикации в различни вестници, но разбрах, че по този начин не мога да си изкарвам хляба. Къщата не можеше да бъде възстановена лесно и ни дадоха апартамент в Ботевград, в комплекс “Васил Левски” или както му казваха “Задгробен свят”, защото се намира зад градските гробища. Окуражени от липсата на разследване заради палежа, ботевградските комунисти и от БСП, и от СДС започнаха да ме заплашват с нови удари. С особено упорство се отличаваше Данчо Пилето, баща на Петко Данчев, бивш член на ЦК на БКП и бивш зам. министър-председател от времето на Тодор Живков. Ето какво им отговорих:
      Към обидчивите ботевградски мафиози
      Във връзка със зачестилите напоследък заплахи срещу мен и моето семейство, държа да направя следното
      ОБРЪЩЕНИЕ
      Господа недекомунизирани социалисти,
      Напразно вече втора година се опитвам да намеря каквато и да е работа, напразно се опитвам да заживея сносен човешки живот. Без рискове и опасности. Напразно...
      В продължение на единадесет години мнозина от вас изкарваха своите заплати благодарение на моето съществуване. Все пак, имахте си жив дисидент, антикомунист, враг на Партията, което изискваше съответното следене, подслушване на телефона, периодични обиски и арести... Какво лошо намирате в това, че днес аз изкарвам своя хляб, като огласявам вашите далавери? Нали именно вие ме лишихте от каквато и да е алтернативна възможност?
      Уважаеми и недотам уважаеми господа другари,
      Вярвам на вашите заплахи. Нима друг запали дома ми? Нима друг нареди на полицията да не снема от мен показания за случая? Нима друг нареди на прокуратурата да не приема веществените доказателства, потвърждаващи моята версия за умишлен палеж? Въпреки това, нямам намерение да се откажа от своята журналистическа дейност, тъй като без нея съм обречен на гладна смърт. Не забравяйте, че никога не съм бил комунист и не умея да крада. Затова ви правя следното предложение:
      Щом не ви е приятно да пиша за вашите деяния, щом дори едното мое присъствие ви смущава, то тогава ме пратете на дипломатическа работа в Италия. Обещавам, че в такъв случай ще посвещавам статиите си на сицилианската, а не на ботевградската мафия.
      Надявам се да проявите разумност.
      С най-добри чувства: Ангел Грънчаров
      Не проявиха разумност. Аз продължавах да си пиша вкъщи на старата “Марица”, макар и да не държах непременно на публикуване. От този период датира книгата ми “Отвъд човечеството”, която и до днес си стои неотпечатана. Но аз съзнавах, че най-лошо от всичко е, ако се оставя на отчаянието да ме завладее. Подчинявах се на принципа “Залудо работи, залудо не стой”. ДС продължаваше да ме наблюдава, усещах присътвието им около себе си. Вместо протест, написах следното есе:
      Някой в тъмнината
      Колите със загасени фарове.
      Познати са ми до болка. Движат се бавно, тихо, без никаква светлинка. Като призраци. Или като вампири.
      Познавам ги не от вчера.
      За пръв път ги видях през ученическите си години. Събирахме се група връстници, разказвахме си вицове, слушахме чужди радиостанции. Един ден решихме да разлепим позиви из града. И колите със загасени фарове тръгнаха след нас. Не им обръщах внимание, докато една от тях не ме взе. Беше 22 август 1978-ма. Научих, че съм водил противодържавна агитация и пропаганда, че съм разпространявал клеветнически твърдения, засягащи държавния и обществен строй на НРБ, а това било страшно престъпление. Върнах се вкъщи след две години.
      През 1986 г. тихите тъмни коли започнаха отново да обикалят дома ми.
      Беше след някакво телефонно обаждане. Разговарях с радио "Свободна Европа", а вечерта ги забелязах. Прибраха ме на сутринта. Този път ме върнаха още същия ден. Визитите им продължиха, но ставаха все по-редки. До януари 1988-ма, когато създадохме Независимото дружество за защита правата на човека. Тогава обиколките им зачестиха. Усещах ги по-скоро по интуиция, отколкото със сетивата си. Минаваха, оглеждаха и си отиваха. Понякога ме вземаха за разговор и ме докарваха обратно. Понякога се отбиваха у дома. Говорехме, спорехме, дори пиехме кафе. Разисквахме по въпросите на Горбачовата перестройка, умувахме върху плурализма и гласността. Държаха се почти като гости. Уредиха ме на работа в родното село на дядо ми. За да им бъда под око. За да не ходя в града, за да се срещам с колкото може по-малко хора. Пък и за тяхно улеснение: не се налагаше да ме освобождават от работа при гостуването на високопоставени делегации. Редовно проверяваха да не съм се отклонил от предварително набелязания ми маршрут. Проверяваха да нямам контакти с други такива като мен - недоволни от народната власт на др. Тодор Живков.
      Привикнах с тях.
      Започнах да ги възприемам като нещо нормално, като неразделна част от битието ми. Както някога, още в детските безгрижни дни моето непокорно съзнание ми бе отредило особен начин на живот, така и в онези времена начинът на живот формираше ново съзнание у мен. Не се страхувах от крадци. Знаех, че там - в тъмното някой ме пази. Спях спокойно. Научил бях, че вече прибират само сутрин. Всяко нещо си има своята добра страна, нали?
      И тъкмо се бях нагодил към обстановката, тъкмо започнах да привиквам, когато колите спряха да идват.
      Народната власт на др. Тодор Живков си бе подала оставката. В началото малко ми липсваха, колкото и невероятно да звучи. Загасвах лампата и дълго гледах през прозореца. Не, нямаше ги! Бяха си отишли, а заедно с тях - и част от собствената ми значимост. Сега не бях опасен за властите другоячемислещ, не бях контрареволюционер, не бях страшен за никого. Беше ми разрешено за изповядвам каквито си искам идеи и да ги излагам публично. Разрешено ми бе да пътувам където си искам, да се срещам със съмишленици, да обсъждам с тях всякакви въпроси. Разрешиха ми да почувствам онова, за което толкова години се борих, разрешиха ми поне за малко да се почувствам свободен човек.
      Учудвате се, че казвам "за малко"? Заявявате, че с комунизма и терора е свършено? Крещите, че България е демократична страна, че Държавна сигурност не съществува? Че вече за убеждения не преследват?
      Вие мислите така!
      А аз тази вечер видях една кола. Премина покрай дома ми бавно, безшумно, със загасени фарове. Някой ме гледаше от тъмнината.
      Заради това писание ст. лейтенант /или капитан - не съм съвсем сигурен/ Марин Ненчев, добре почерпен извади пистолет на центъра на Ботевград и искаше да ме разстреля, но иначе особени реални неприятности нямах. Така изкарах до септември 1992 година.
      Инж. Цвятко Цветков от Гурково, генерален директор на “Енергоремонт” - София ми предложи да започна работа в неговото предприятие. Тогава те извършваха ремонт на ТЕЦ-а в “Химко” - Враца. Тежка и опасна работа, но нямах друга възможност. Живеехме на хотел, а събота и неделя се прибирахме при семействата си. Не само се бях оттеглил от активна политическа и журналистическа дейност, но и престанах изобщо да разговарям на тема “политика”. След всичките изпитани болки ми се искаше да се потопя в безименност. С колегите се разбирахме добре и сигурно щях да свикна, бях достатъчно упорит, но организмът ми не издържа. И ако сега съм жив, то е по силата на обстоятелства, които едва ли могат да бъдат обяснени.
      ЧУДНОТО СПАСЕНИЕ
      Спомням си го, като да беше вчера. Понеделник, първият работен ден от седмицата. До обяд всичко вървеше нормално. През време на обедната почивка изведнъж усетих непреодолимо желание да се върна в Ботевград. Никога, нито преди, нито след този случай съм имал такова импулсно желание. Не знаех защо, но знаех, че трябва да се прибера вкъщи. Преоблякох си и си тръгнах. Срещу мен се зададе инж. Цветков със служебната кола.
      - Накъде така, Ангеле?
      - Язвата ме заболя и отивам на лекар.
      Цветков също имаше язва на дванадесетопръстника и оправданието му се видя съвсем естествено. Обърна колата, качи ме и ме откара до портала, който се намираше на повече от километър от ТЕЦ-а. Хванах автобуса и се прибрах. Докато пристигна до Ботевград, вече имах готов план. Отбих се до болницата, където главен лекар беше д-р Тодор Петков, мой политически приятел, лидер на николапетковистите. /Много скоро щеше да стане ясно, че и Тодор е работил за ДС, но тогава не знаех./ Уредих на следващия ден да ме приемат в болницата за някой и друг ден и се отправих към къщи.
      Събудих се посред нощ от силна болка в стомаха. Едва успях да изпълзя в коридора и започнах да викам за помощ. Домашен телефон нямахме. В апартамента срещу нас не живееше никой. Някои съседи от другите етажи чули виковете ми, но помислили, че съм нападнат и си затраяли. В този момент съседката отсреща станала за тоалетна, чула ме, погледнала през шпионката и ме видяла да лежа върху цимента. Събудила мъжа си, той ме закара до болницата и ме оперираха по спешност. Перфорация на язвата. Отървах кожата, но трябваше да се простя и с тази работа. Този път по здравословни причини - не биваше да вдигам тежести.
      1993 година
      Щом се посъвзех от тежката операция, отново се залових с писане. “Преди и сега”, “Нов Ден”, АНТИ, “Либерален конгрес”, “Свободно слово”, “Литературен вестник”, “Прелом”, “Нова демокрация”, “Феномен”, “Демокрация”, “Нова ЕРА”, “Ранно утро”. Редовно пращах материали и до чикагската редакция на сп. “Борба”. В началото на април поднових битката за обезщетението. Бях набавил всички документи, но от Данъчното отказваха да ми изплатят сумата. По закон парите трябваше да минат през тях. Мотивите бяха различни, а истинската причина бе, че водих битката сам, а не упълномощих една ботевградска адвокатка, която сама си бе предложила услугите да ми помогне. Не вярвах на подобна безкористна помощ. Заявих и на шефа на данъчното и на кмета, че започвам война и им давам един месец срок да издържат. “Много голям оптимист си!” - отговори кметът, а шефът на данъчното Васил Коцев се присмя: “Когато получиш парите ела и ми се обади!”. “Лично ти ще ми ги дадеш” - обещах. Те издържаха 20 дни. “Каквато сума ми кажеш, такава ще напиша. Вярвам ти.” - тържествено заяви шефът на данъчното. 29 500 инфлационни лева за 20 месеца затвор и 10 години преследвания. Парите едва стигнаха да покрием част от щетите след пожара.
      През юни започна гладната стачка на Едвин Сугарев с искане Президентът Желю Желев да си подаде оставката. Написах за в-к “Демокрация” статията “Последна възможност” и заминах за палатковия град, построен между Президентството и Археологическия музей. Статията бе публикувана в бр. 147 от 28 юни 1993 година. Мисля, че трябва да цитирам нейния текст. Въпреки разочарованията и незаслужените удари, аз още вярвах в така наречените “демократични сили”. И за да презирам днес самата дума “седесар”, причината едва ли е в мен. Ето въпросният текст, пък вие съдете сами:
      ПОСЛЕДНА ВЪЗМОЖНОСТ
      За Едвин - да остане жив. За нас - да отстоим свободата си. За нашите деца - да живеят утре в един наистина по-добър свят. За България - да я има.
      Ако се примирим с това подобие на държавен глава, самите ние ще се превърнем в подобия на свободни хора. Ако повярваме, че демокрацията може да бъде от комунистически тип, животът ни ще бъде заменен от илюзията за живот.
      Възможността е последна и за комунистите. Те не знаят, че сценарият, за чието реализиране съдействат, не предвижда тяхното спасение. Нито това на България.
      Но нашите обединени, задружни усилия могат да провалят гибелния план. Нека демонстрираме нашата сила. Не, не говоря за въоръжена съпротива. Това вече ще бъде не сила, а насилие. Ние трябва да демонстрираме нравственото си превъзходство, моралната си мощ. Злите сили ще бъдат унищожени от непримиримостта към лъжата, от презрението към омразата, от устрема към един демократичен, човечен свят.
      Чест, достойнство, гордост, доблест, благородство, чистота на помислите - все непознати за нашите врагове понятия. Но именно това са оръжията на духа, нашите оръжия, на които те не ще устоят. Искаме да изтрием срама от робството, притежаваме волята за промени, решени сме да проявим солидарност с Едвин и с Истината. Кой ще ни попречи, кой ще се опълчи срещу несломимото могъщество на народните стремежи?
      Противостои ни безумната комунистическа наглост, цинизмът на преяждащите, материалистичното пренебрежение към човешкия живот. Не само към живота на Едвин, а към живота въобще. Противостоят ни интригите, клеветите, злобата, политическата палячовщина…
      Един Поет ни показа как трябва да се воюва срещу силите на Мрака. Подвигът на великото му себеотрицание намери достоен отклик. И слугите на Злото побесняха. Вижте ги как се гърчат в пламъците на собствената си ненавист. Вижте как губят самообладание, как заплашват, как изпадат в неконтролирани изблици на безсилна ярост. От какво?
      От проявите на симпатия, на съпричастност, на обич към малкото останало добро в раздираната от низки страсти обществена атмосфера. А ние разбираме как трябва да се борим, за да победим.
      Но врагът притежава още едно оръжие - равнодушието. Мнозина са се оттеглили, сврели са се в своите панелни кутийки, във все по-несигурните си жилища, в своите подобни на дупки убежища и се преструват, че нищо не ги засяга. И си мислят, че нищо няма да ги засегне. Грешат!
      Едвин гладува днес, за да не гладуваме всички ние утре. За да не гладуват и нашите деца, но и децата на равнодушните. Колко време могат да преживеят с натрупаното в избите? Ще съумеят ли да го запазят? Знаят ли каква участ са ни отредили големите Кукловоди, срещу които се бори Едвин? Какво ни очаква, ако се провалим?
      Проблемът не е само политически. Проблемът е и нравствен, и национален. От изхода на днешния двубой зависи бъдещето на всички ни. Примирението ще ни постави в ролята на добичета, поведени на заколение. Или ще бъдем заедно и ще победим, или ще загинем поотделно. Или ще спасим Едвин, а с него и собствената си чест, и собствените си души - или ще вървим в ада, готвен за нас от враговете на истината и демокрацията.
      Примирението днес е съгласие, а значи и съучастие. Примирението днес ни отрежда гибелна участ утре. Едвин прозря ужаса на задаващия се кошмар и поиска да ни спаси. Неговият протест е опит да спре злото. А ние къде ще отидем - при бранителите на Истината или в бездната на Мрака?
      Събудете се, хора! Станете, излезте от своите домове, изпълнете улиците и площадите, кажете какво мислите, кажете го на глас, кажете го докато още можете, кажете го днес!
      Утре ще бъде късно.
      В палатковия град срещнах Васил Златаров, ръководител на групата, за която бил съден заедно с Иван Долев, Стефан Вълков и Георги Гавазов. Златаров успя да ме уговори да се върна в СДС, като създам комитет към неговата партия Български демократически форум, на която тогава той бе председател. Бях повярвал, че с включването на БДФ и Партия “Либерален конгрес” СДС е започнало да се отърсва от комунизма. Единствен Владимир Свинтила внесе малко скептицизъм в наивната ми вяра: “СДС никога няма да се отърси от комунизма, а Едвин е само поредната измама”. Тогава не повярвах на Свинтила, макар сега да съм принуден да призная, че правият е бил той, а аз съм грешал. Но преди да продължа своя разказ, трябва да кажа как Едвин Сугарев прекрати гладната си стачка.
      Димитър Коруджиев бе отчаян: “Еди ще умре!” Тогава на мен ми хрумна следната идея: “Кажи на Еди, че ако умре, аз ще започна да убивам всеки ден по един комунист, докато убият и мен. Същото ще направят и други мои съмишленици.” Същият ден Коруджиев заедно с други лидери на СДС отишли при Сугарев. Коруджиев го отвел настрана и му предал моите думи. Едвин Сугарев мълчал. И когато всички решили, че усилията им са безсмислени и решили да тръгват, тогава той хванал за ръката Димитър Коруджиев: “Чакайте. Прекратявам.” Сега започвам да съжалявам, че измислих този ход, защото ако Едвин бе умрял, протестът можеше да прерасне в революция. Но нищо такова не се случи и ние отново бяхме излъгани. Стефан Савов и Иван Куртев дойдоха да разтурят палатковия град. Ентусиазмът ни, вярата, надеждите - всичко се обезсмисляше.
      На участието ми в палатковия град се дължи моето познанство с покойния вече Никола М. Николов, автора на “Световната конспирация”. То стана при твърде странни обстоятелства.
      На 29 юли 1993 година в София присъствах на квартално събрание на БДФ. Един от приятелите ми там настоя да остана, защото на следващия ден трябвало да ходим някъде, но не ми каза къде точно. На следващия ден ме заведе в някаква мизерна стаичка, намираща се в центъра на града. Почакахме малко, дойде един възрастен човек, когото бях виждал и преди, поговорихме си общи приказки и той ме покани да тръгна с него. След прекачване от трамвай на трамвай стигнахме до неособено процъфтяваща кантора /или работилница - не зная кое е по-точно/ близо до пл. “Възраждане”. Митрофан Пошев, така се представи моят водач прати момчето, което се намираше там за кафе и отново зачакахме. Когато в канторката с голям пакет книги под мишница влезе Николов, в първия момент помислих, че съм се препознал. За мен Никола Николов бе голям авторитет, първото издание на “Световната конспирация” се бе изпокъсала от четене, та трябваше да си купя нова. А се оказа, че една от причините този човек да дойде, е намерението му да се запознае с мен. Защо? - и досега не зная. Ние имахме много срещи, много разговори, много пъти го питах защо се е насочил към мен, но Николов всеки път отговаряше: “Има време, ще научиш”. Но на 4 октомври 1997 г. Никола М. Николов умря, преди да е отговорил на въпроса ми. А сега Николов бе дошъл да донесе току-що отпечатаната си книга “Тайните протоколи”, която ми подари с автограф. На своя рожден ден - 30 юли. Но да се върнем на събитията непосредствено след разтурянето на палатковия град.
      Макар да бях разочарован от водачите на СДС, аз удържах на думата си пред Златаров и на 17 юли 1993 г. получих документ, че Централното ръководство на БДФ утвърждава създадената от мен организация в Ботевград и нейното ръководство. По същото време започнах кореспонденция с д-р Иван Дочев, който тогава живееше още в САЩ. Завързах сериозни контакти и с инж. Димитър Боянов от Варна, той издаваше варненската редакция на сп. “Борба” и в-к “Народен будител”. На 11 и 12 септември 1993 г. се състоя Вторият редовен конгрес на БДФ. Заминах заедно с добре организирана делегация от Ботевград. Авторитетът ми в тази партия растеше, а заедно с това и неприятностите ми в Ботевград. Местните кукловоди вече бяха решили, че е недопустимо човек като мен да набира авторитет и влияние.
      1994 година
      Въпреки немалката ми дейност в полза на СДС, въпреки всичките ми връзки и познанства, въпреки, че кметът бе избран със синята бюлетина, в Ботевград за мен работа нямаше. А бях член на местния координационен съвет и същият син кмет идваше на почти всяка наша сбирка. Често заедно със зам. кмета и секретаря на кметството. Оплаках се на Златаров, припомних му и дадените някога обещания. Един ден той дойде вкъщи. Заедно със своята съпруга, със секретарката и шофьора си. Първо се срещнахме с нашите местни активисти, а после отидохме и при кмета д-р Цветан Геров. След две-три седмици кметът ми каза, че заради мен е открил ново работно място на Общинския пазар - работник по ремонт и поддръжка. На половин щат и с половин заплата. При моята материална безизходица и това бе някакво решение. Приех, и на 21 февруари 1994 г. започнах работа.
      През пролетта на същата година вече бях един от най-редовните сътрудници на в-к “Либерален конгрес”. И преди пописвах в този вестник, но сега във всеки брой имаше поне по една моя статия. Отношенията ми с КС на СДС в Ботевград постоянно охладняваха и единствено във вестника на Янко Янков можех да намеря трибуна, от която да разобличавам всичките мошеничества в моя роден град, на които бях свидетел. А нещата изобщо не ми харесваха - много територии се преразпределяха и много имущество се разграбваше. При това сините и червените грабители действаха в пълен синхрон. И с немалката подкрепа на синия депутат Васил Гоцев. Същият, който по-късно стана конституционен съдия. Опитах се, разбира се да заинтригувам и Националния координационен съвет, и ръководството на моята партия БДФ, писах многократно до Д. Коруджиев, Вяра Николова, Филип Димитров… Абсолютно никакъв резултат. Янко Янков бе извадил документи, че председателят на Демократическата партия Стефан Савов спокойно си е вземал изпитите в Софийския университет през времето, за което твърди, че уж бе бил на лагер. Но вместо да пострада Савов, взеха та изгониха Янко от СДС. Това е все едно, когато полицай залови престъпник, да пратят него, вместо престъпника в затвора. А в Ботевград партията на Савов начело с нейния председател Николай Ламбрев отстрани групата на БДФ от работата на Координационния съвет. Много демократично, нали? По-долу представям една от статиите, където описвах ситуацията през тези измамни дни.
      Неудобните
      Причините за бясната кампания срещу Янко Янков, председател на партия “Либерален конгрес” са повече от ясни. Неудобен е. За комунистическата партия, за мафията, за внедрените агенти в СДС… Създава им неудобства и те решават да се разправят с него. Чрез измама. По комунистически. Но всъщност колко са неудобните личности в България и как живеят те днес?
      “Помни, че в една борба винаги в първите редици са борците, а след тях вървят скакалците. Именно скакалците след победата упражняват властта върху народа и говорят от негово име. Но няма да се роди поет като Иван Вазов, за да напише нова “Епопея за забравените”. И утре никой няма да помни, че ни е имало.” Цитатът е от писмо с дата 28 ноември 1990 г. и е писано от Николай Митков Галев от Радомир. Политзатворник с 14 годишен стаж в затворите на комунизма, смел, честен, непримирим към болшевишката теория и практика, днес Николай Галев отново е в немилост.
      В края на 1992 г. Богдан Ламбрев Янев от Ботевград водеше своята последна борба. Ракът дояждаше белите му дробове. Отидох при ботевградския зам. кмет Н. Антонов /СДС/. Дядо Богдан бе пожертвал остатъците от своето здраве за изборната победа на синята коалиция. Заслужил бе да му се окаже някакво последно внимание, някакъв жест, да усети и той някаква утеха, че след годините на затвор и лагери, все пак е дочакъл победата, че животът му не е минал напразно. “Да не искате да ставате нови активни борци? Все привилегии търсите!” - бе демократическият отговор. А секретарят на кметството направо ме излъга, че е разпоредил, и на дядо Богдан била пратена някаква помощ. Вятър и мъгла! Така си отиде старецът с отворени очи.
      Къде са създателите и първите активисти на НДЗПЧ, основано за легална борба срещу комунизма през 1988 г.? Няма ги и все едно не ги е имало.
      През 1978-80 г. една група млади политзатворници крепеше морала в I отряд на Старозагорския затвор. Някой да е чувал за Марин Манолов, Кръстьо Атанасов, Емил Бориславов, Асан Бондузов или за Кольо Галев, чието писмо цитирах по-горе? Ганчо Савов /11 години затвор/ написа книга за репресиите през 70-те и 80-те години, но трябваше да минат две петилетки, докато тя види бял свят, при това с известни съкращения поради “технически причини”. Темата е все още табу.
      В затвора по мое време имаше и турци, които се държаха достойно. Май не ги виждам около Доган и Лютфи. Къде е Мюмюн Чакъров, къде са братята Азис и Хасан Азис, Къде е Шабан Доктора, къде са Ирфан и Сейфи…?
      Прощавайте приятели, ако пропускам някого! Толкова много бяхте! Но сега, сега къде сте?
      Едуард Генов, Цеко Цеков, д-р Николай Попов, отец Благой Топузлиев… Заминаха в чужбина. Тук “опозицията” няма нужда от тях. Григор Симов го избраха по едно време за кмет на родното му село Парамун, Трънско, но и с него се справиха. Не се чува и пловдивският художник Борис Дамянов, който на сватбата на дъщеря си през 1986 г. се осмели да покани своите приятели от затвора. А по-късно стана един от най-преданите радетели за човешки права. Стефан Вълков, участник във въоръжената съпротива срещу сталинизма, а днес председател на НДЗПЧ не бе приет за член на НКС /Национален координационен съвет на СДС/, благодарение на Стефан Савов. Неговият /на Вълков/ съпроцесник от втория процес през 1977 г., пловдивчанинът Иван Илиев Долев умря в незаслужена забрава.
      Вили Кондев, Димитър Данов, Гарабед Ахчиян, Стефан Савовски /политзатворникът, а не орденоносецът/, Методи Комитата… Виждаш ли, брате, даже фамилията ти забравих. Не зная жив ли е още съкилийникът ми Георги Николов Сандев от Ст. Загора. Толкова имена, Господи, толкова личности! И все неудобни.
      Затова ги отстраняват: Петър Николов Гогов, Илия Стоянов Минев, Васил Иванов Златаров… Един по един. За да се настанят на тяхно място скакалците. А народът гледа и търпи.
      “Българинът търпи, търпи, докато накрая свикне.” - народна поговорка
      Докъде ще доведе това?
      Високоморалните личности, борците за справедливост са имунната система на всяка едно нация. Не застанем ли зад тях, не ги ли защитим - страшна участ ни очаква. Утре няма кой да защити нас.
      А той, утрешният ден вече е започнал. В България, в края на ХХ век българи умират от глад…
      През 1994 г. след известно прекъсване Илия Минев бе подновил издаването на “Свободно слово”. Есето ми “Прокоба” се оказа последното, отпечатано в този вестник. Какво да се прави - всяко нещо има край.
      А сега да видим какво се случваше в Ботевград. Мисля, че ще бъде най-добре, ако приведа изцяло текста на моя статия, публикувана в бр. 27 на в-к “Либерален конгрес” от 7 октомври 1994 г.
      ЛЪЖАТА Е НОРМА НА ЖИВОТ
      На редовно заседание на ОбКС на СДС Ботевград, местният лидер на Демократическата партия Николай Ламбрев поиска заседанието да бъде обявено за закрито, “за да не може г-н Грънчаров да публикува в “Либерален конгрес” какво става тук”.
      Предложението на г-н Ламбрев бе отхвърлено.
      Огромното мнозинство българи днес живеят много по-зле, отколкото през 1989 г. Това не е комунистическа пропаганда, а жива реалност. Докато едни забогатяха светкавично бързо, други също толкова бързо обедняха. Някои членове на СДС също натрупаха състояние по съмнителен начин. И на въпроса откъде са взели толкова пари, отговарят с типично болшевишка наглост, че това не било наша работа. Време е да се освободим от такива хора.
      От друга страна мисля, че сме длъжни да помагаме на своите симпатизанти. Да им съдействаме доколкото можем при намирането на работа, да ги защитаваме от произвола и беззаконието на вилнеещите комунисти. Ако не се обърнем с лице към човека от улицата - обречени сме на провал. Ако продължаваме да проявяваме равнодушие - рискуваме да загубим и членовете на нашите партии и организации.
      За кмета на Ботевград д-р Цветан Геров се говореше, че е взел милиони по закона за реабилитация на политически репресираните лица. Оказа се, че сумата е къде-къде по-скромна. Защо не обявихме нейния точен размер чрез общинския вестник, за да спрем слуховете? Защо не обяснихме на гражданите, че е справедливо някой да получи обезщетение, ако е претърпял несправедливи страдания? Версията за “новите активни борци” обслужва единствено комунистическите интереси.
      Сега за кмета се говори, че строи два /в някои случаи три/ апартамента. Вярно ли е това, и ако не е вярно, не сме ли длъжни да реагираме?
      Вместо естественото решение да запитаме д-р Геров, председателят на Общинския съвет инж. Цветолюб Савов започна да обяснява колко сложна била процедурата за проверка. В чий интерес са тези шикалкавения?
      Бившият общински комсомолски секретар Владимир Атанасов, днес е завеждащ “Социални грижи”. Една ревизия му разкри огромни злоупотреби. Трябва да поискаме не само неговото освобождаване от работа, но и прокурорска намеса. Иначе гражданите справедливо ще ни казват: “Вие сте виновни!”.
      Не, това не било наша работа, ние сме нямали правомощия. Началничката на Бюрото по труда Дочка Стефанова намира работа само на комунисти и техните синчета, обявява работни места едва след като се е постарала те да се заемат от нейни хора. Независимо от евентуалния резултат, длъжни сме да вземем мерки.
      Това било дреболия и с нея ще се заемем след като спечелим парламентарните избори и дойдем на власт.
      Поведението на съветниците от СДС, далаверите на Ангелина Болярска, комунистическите грабежи… Нищо не можело да се направи, пък и не било важно. Мерки трябвало да се вземат спрямо мен, по думите на Цв. Савов.
      Думата взе г-н председателят на Демократическата партия в Ботевград Николай Ламбрев. Общинският съвет имал нужда от съветник по въпросите на приватизацията. Г-н Ал. Божков, бивш председател на Агенцията по приватизация имал фирма, занимаваща се точно с тези въпроси. Започнаха обсъждания по изказването на г-н Ламбрев.
      Станах.
      “Значи така, господа! Когато трябва да помогнете на бедните, пръста си не помръдвате. Нека бедните стават все по-бедни. Но когато поискате да направите някой богаташ още по-богат, изведнъж ставате ужасно делови и експедитивни. Знайте, че на изборите ни чака грандиозно поражение. Моята организация и аз в нечистите ви игри няма да вземем участие. Но докато мога, ще изнасям истината в онези вестници, готови да я отпечатат. Желая ви всичко добро, господа!”
      Сега, през юни 2001 г. Цветолюб Савов е кмет, избран с бюлетината на СДС, а Николай Ламбрев е главен координатор на Национално движение “Симеон Втори” в Ботевград, където работи за каузата на една още по-странна личност - доктор Мариус Цаков. Мястото му в Демократическата партия е заето от Ангелина Болярска, или както още я наричат “Веселата вдовица”. Болярска стои зад кандидатурата за народен представител от листата на ОДС на адвоката Георги Донков - син на Дарин Донков. Старите муцуни не слизат от сцената. Една и съща група лица окупира организации с различна, често пъти противоречаща си идейна насоченост и чрез тях се готви да властва вечно. Дълго се борих те да не успеят, но вече изобщо не съм сигурен, че ще успея да ги спра.
      Доколкото си спомням беше през ноември 1994 г., жена ми се разболя от хепатит. От обилната калорична храна и чистата ботевградска вода, в която изобщо няма тежки метали. Вдигнаха я за Инфекциозна болница - София. Не знаех какво да правя с моята половин заплата. Обадих се на Янко Янков и му казах какво е положението. Той ми предложи да започна работа в неговия вестник. Щял да ми плаща пътните и така ще мога всеки ден да ходя на свиждане при жена си и да й нося каквото трябва. Началникът ми от Общинския пазар Симеон Симеонов предложи вместо да напускам предприятието, да си взема неплатен отпуск. “Всичко се случва, виж как ще тръгнат нещата, пък напускането е лесна работа.”
      Какво мога да кажа за работата си във в-к “Либерален конгрес”? Беше прекрасно, само че за твърде кратко. С колежката Снежана и с главния редактор Росен Елезов се сприятелихме бързо. Янко ме издигна като кандидат за народен представител, но Върховният съд по заповед от централата на СДС и БСП взе че касира Партия “Либерален конгрес” от участие в изборите. После секнаха всички възможни източници на приходи и вестникът спря. Това можа да се случи, защото живеехме в много свободна и още по-демократична държава. И защото си имаме независимо /И от законите!/ правосъдие. Какво можех да направя? Върнах се в Ботевград, а на изборите на 18 декември 1994 г. гласувах за проф. Иван Калчев и неговия Съюз на свободните демократи.
      1995 година
      Венко Седларски по някакъв свой начин бе уредил една моя статия да се появи в бургаския вестник “Черноморски фар”. Много скоро след това ме извика кметът д-р Геров:
      - Знаеш ли, от един вестник, който се стреми да наследи “Априлско дело” /бившия окръжен вестник от живково време, б. а./ търсят кореспондент от Ботевград. Аз се сетих за теб и сега те викам да те питам дали си съгласен.
      Дали съм бил съгласен? Боже, господи! Та аз само това чаках. Само че и този път реалността се оказа доста по-различна от моите желания и очаквания.
      Не че някой е бил настроен против мен. Точно обратното. Собственичката на вестника Ренета Атанасова бе твърде благоразположена. Смущаващи бяха изискванията - новини, само новини и нищо друго, освен новини. Репортерска работа без право на собствен поглед върху проблема. Соцреализъм в условията на демокрация по марксически. По-късно щях да установя, че тези изисквания са нещо нормално, а причината да ги възприема така болезнено е моята неопитност. Досега бях работил в политически издания, сега ми се налагаше да усвоявам нови умения, при това в движение, без време за привикване. Тогава мислех, че е най-достойно да се откажа и даже смятах, че трябва да се гордея със своя отказ, но сега мисля, че се провалих. Все пак, изкарах до есента.
      През есента на 1995 г. бяха общинските избори. Фактически се бях отказал от опитите си да въздействам върху СДС, но формално стоях в Координационния съвет. Съставянето на листите за общински съветници, в които моята организация и аз бяхме демонстративно отхвърлени се оказа чудесен повод да напусна. Имаше и допълнителна причина - моите “доброжелатели” бяха предложили на майка ми да стане секретар на СДС и тя се бе съгласила. Напразно я убеждавах, че нейното издигане ще бъде удар срещу мен. Майка ми влезе в СДС, а аз излязох. Присъствах на Общото събнание, само за да кажа какво мисля и се махнах. Случи се и малък инцидент, който още ми се натяква. Един син активист се опита да скочи с юмруци срещу мен, само че аз се оказах твърде ядосан и не му позволих изобщо да стане от стола, преди да падне под него. После отидох в София, разказах всичко на Янко Янков, и той ме кандидатира за съветник от името на Партия “Либерален конгрес”. Знаех, че няма да спечеля, целта ми бе да получа възможност да разкажа на хората на каква измама стават жертва. По-долу представям статията, с която излязох в “Камбана”, но трябва и малко пояснение. Д-р Геров нямаше никакво намерение да се кандидатира за втори мандат, но неговите съпартийци го принудиха. И то по изключително долен начин. Наговориха какви ли не глупости по негов адрес, отправиха му какви ли не обвинения, че човекът реши да се защитава.
      В спора между кандидатите за кметове не възнамерявах да вземам участие, но началникът ми заяви направо:
      - Ако ти откажеш да работиш за д-р Геров, той ще ми нареди да те уволня от работа. И колкото да ми е неприятно, аз ще се подчиня.
      Следва цялостният портрет на ботевградския вариант от измамата, наречена “избори”.
     
      КАК БСП СПЕЧЕЛИ ВЪТРЕШНИТЕ ИЗБОРИ В СДС
     
      -
      ПРОДЪЛЖАВА РОМАНА С - КАК БСП СПЕЧЕЛИ ВЪТРЕШНИТЕ ИЗБОРИ В СДС

[НАЗАД] [НАЧАЛО] [ГОРЕ]