Стефан д-р Димитър Чолаков
Форум
Къде... от Швеция

РОМАН -5- НЕПОСЛУШАНИЕ - ОТ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ - ГУРКОВО - БОТЕВГРАД - ПРАВЕШКО

     РОМАН -5- НЕПОСЛУШАНИЕ - ОТ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ - ГУРКОВО - БОТЕВГРАД - ПРАВЕШКО
      КОПИРАЛ
     
      [img]http://www.stefan-tcholakov.eu/pic/7675.jpg[/img] 
     
     
     
      Стфан д-р Д Чолаков
     
      [img]http://www.stefan-tcholakov.eu/pic/9184.jpg[/img] 
     
     
     
      -
      ПРОДЪЛЖАВА РОМАНА -
      -
     
      КАК БСП СПЕЧЕЛИ ВЪТРЕШНИТЕ ИЗБОРИ В СДС
      На своето общо събрание СДС издигна Симеон Мавров за кандидат кмет. Но що за събрание бе това, и какво общо имаше то със СДС?
      Особено силно присъстваше Клубът на демокрация. Организацията, упорито отказвала да вземе участие в обществения живот на града през последните четири години. Председателят й Дочо Дончев бе общински съветник от СДС, но през тези години е посетил само три сесии на Общинския съвет. Дете на активни борци против фашизма и капитализма, роднина на бившия главен прокурор Мръчков, доскоро Дочо демонстрираше презрение към синята коалиция, а сега отново влезе там. Защо?
      Съгласно заповедта на старите си господари, Дочо Дончев доведе от Бойчиновци Младен Наков, който заряза бизнеса си там, и дойде да сипе хули срещу антикомунистите. Дойде да свиква пресконференции против синия кмет. Срещу добри пари, разбира се. Дочо разпали честолюбието и жаждата за реванш на Симеон Мавров, неуспелия кандидат на БСДП от миналите избори. Емисари на Дочо създадоха фиктивни клубове, като този в с. Боженица, например. Там включиха братята Йордан и Петко Анастасови, за които е нужен само един бегъл поглед, за да се види, че страдат от сериозни психически отклонения. Включиха и хора без адресна регистрация в селото. Братя Анастасови се хволят, че са получили по 500 лева, за да гласуват за Мавров. Колко ли е получил Дочо? Знаем, че той се оттегли от политиката и веднага отвори фирма. В същото време уволнените му колеги от ЗПП нямаха пари и за хляб.
      ОбКС взе решение от 20 юли, до провеждане на общото събрание да преустанови приемането на нови членове в партиите и организациите и в местните клубове. Клубът в Боженица бе създаден на 28 юли. СДП и “Екогласност” узакониха новите си бройки едва на 31 юли. Ето ви 81 присъстващи в нарушение с решенията.
      Как мина представянето на кандидатите? Като председател на БДФ - Ботевград, аз неколкократно предлагах привържениците на различните кандидатури да се въздържат от взаимни нападки. Вредно е хора, работещи за една и съща кауза да се настройват един срещу друг. Същото твърди и г-н Мавров в интервюто си за в-к “Камбана”. На практика се получи обратното. Срещу сегашния кмет се изляха потоци помия. Изкараха репресирания по политически причини д-р Геров едва ли не комунист. Вмениха му като вина даже факта, че е изключен от Демократическата партия една година, след като сам я е напуснал.
      В своите изказвания пред събранието, реалните проблеми на града засегнаха само д-р Геров и инж. Ц. Савов. Симеон Мавров ни говори за дядо си. Дали ако бъде избран, няма да ни разкаже и спомени за баба си?
      Резултатът от Общото събрание бе: кандидат за кмет - Симеон Мавров. Водачи на листата за общински съветници - Симеон Мавров и Пешо Мавров. Припомням - на свое събрание ОбКС изготви своя проектолиста. Бяха взети предвид личностните качества и професионализма на кандидатите. После листата бе прекроена и братя Маврови с техните послушници изпълзяха нагоре.
      Кой извърши това? Внедрените агенти и техните мъртви души, гласуващи не по убеждение, а за пари. Защо? За да бъде синята листа губеща, за да спечели БСП. Ще се осъществи ли докрай пъкленият сценарий? Зависи от нас, от нормалните хора. А ние ще се борим. За победа.
      И до победа!
      Не се преборихме и заговорът бе осъществен. Кандидатът на БСП, ветеринарят д-р Георги Пеев спечели изборите и започна разправа с нас, неучаствалите в сценария. Сините “демократи” никой не ги закачаше. И ако лично аз не пострадах веднага, то е поради особеното стечение на обстоятелствата. Първо трябваше да бъде уволнен прекият ми началник Симеон Симеонов. Той известно време успя да устои на натиска, тъй като не успяваха да му намерят никакви прегрешения, имаше висше икономическо образование. После обаче го махнаха.
      Първо беше предаването на властта, после бе разгледано разположението на силите, едва по-късно започнаха уволненията, Симеон известно време прояви характер, отказваше да уволни нарочените за уволнение, отказваше сам да си подаде молба за напускане, а докато стигнат до мен, аз отново получих перфорация на язвата. Този път не ми се размина така гладко.
      Към 7 ч. сутринта на 13 март 1996 г. се събудих от ужасни болки в стомашната област. Не можех да сбъркам, преживял го бях. Нямах време за преобличане и по пижама звъннах на съседа, казах му какво се е случило, той се отзова и ме откара с колата си до болницата. Рентгенологът д-р Генов обаче заяви, че ми няма нищо. Пак ме свалиха в Бърза помощ. Удариха ми някаква инжекция с болкоуспокояващо и заявиха, че с линейка ще ме върнат вкъщи. Вече губех съзнание, затова не мога да посоча конкретните лица. Само бегъл спомен, че говореха един млад и един възрастен лекар.
      - Щом като продължава да се гърчи след лидола, може би наистина е получил перфорация - каза възрастният.
      Така значи? - те ми поставили лидол, не аналгин, а възможно най-силното болкоуспокояващо и се готвели да ме върнат вкъщи, където да си умра. Сигурно затова младият лекар /и до днес не съм научил името му/ ми крещеше: “Ти ли си лекарят или аз? Ти ли ще ми казваш какво ти е? Какво си завършил, за да си поставяш сам диагноза?” Следващият рентгенолог, д-р Дяков дал съвестно своето заключение и оттам веднага ме откарали в операционната. С това патилата ми не свършили. Анестезиологът д- Адриан Атанасов рекъл: “Тоя е свършил. Не искам утре да ме обвиняват, че аз съм го уморил.” И излязъл! Отказал да изпълни своя лекарски дълг. Ролята на анестезиолог изпълнила една медицинска сестра. Като преди това Атанасов посъветвал да не ми се прелива кръв, защото щели да я похабят, вече съм бил на оня свят. Само че Оня, който решава въпросите за живота и смъртта изглежда е имал други планове. И още един инцидент.
      Адриан Атанасов тогава беше, и досега е завеждащ реанимацията. На четвъртия ден се почувствах достатъчно добре, за да мога да стана от леглото. Излязох от стаята, Адриан ме видя, разкрещя се и ме изгони от отделението. Изгони ме по начин, който трудно може да бъде обяснен - по едни долни гащета. Не успяха да намерят моята пижама, с която ме бяха докарали, а тази на гърба ми принадлежала на отделението. Не си спомням как съм стигнал до Бърза помощ, където съм загубил съзнание. Приели ме в хирургическото отделение, и едва там, под наблюдението на д-р Борис Корманов лечението ми бе проведено както трябва. Адриан обаче и днес твърди, че ме е изгонил, защото съм пушил цигара. Тук се налага малко пояснение.
      След продължилата няколко часа операция /имал съм големи вътрешни разкъсвания, придружени от перитонит/, ме въвели в реанимацията без никакви дрехи. Там ме облекли с тяхна пижама. В това отделение свиждания не се разрешават, а аз и да исках, до този момент не бях в състояние да ставам от леглото. Ако наистина съм пушил - кой ми е дал цигарата? Сестрите няма да посмеят, ще ги уволнят от работа. Остава самият завеждащ. Разбира се, това за пушенето бе клевета, но аз още се питам какво е продиктувало действията на този “лекар”, с когото до този момент бяхме в много добри отношения. Ето, с Корманов нещата се стекоха доста по-различно. Той е бил един от опериращите лекари и “доброжелатели” ми казаха, че по време на операцията е бил пиян. Рекох му го без заобикалки. “Глупости! Като чух, че става дума за теб, изтрезнях веднага!” - беше отговорът на д-р Корманов. И друга негова шега: веднъж бяхме седнали на кафе с него и група приятели. Единият започна да се хвали колко ототдавна ме познава. “Вие познавате Ангел само отвън, но аз го познавам и отвътре” - и затвори устата на всички. Другите лекари също не оставиха лоши спомени у мен. Отново ще си послужа с думите на Корманов: “Майтапа настрана, но бяхме трепнали, че можем да те изпуснем”. И месеци по-късно, когато поисках да го почерпя за добре свършената работа, Корманов отначало прие, а после не ми позволи да платя сметката с мотива, че неговата заплата е по-висока от моята. Не, лекарското съсловие съвсем не заслужава тежки думи. И ако описвам случая, то не е поради някаква отмъстителност, а за да опиша методи, които поне аз не зная да са описвани другаде.
      След подобна тежка операция обикновено дават шест месеца болнични, но мен ме пратиха на работа след четири. Като четвъртият месец ми бе подписан от д-р Маргарита Стоева с думите “На моя отговорност”. По-късно научих, че кметът д-р /!/ Георги Пеев се бил обаждал с настояването да ми прекратят болничните колкото може по-скоро. Вярвам че е така, защото по-късно д-р Стоева доста си изпати за своето непослушание.
      Малко по-късно ме уволниха от работа.
      Криво-ляво изкарах зимата. Ако си спомняте, тогава имаше разни протести против правителството на Жан Виденов, но аз си седях вкъщи. Не от страх, а защото успях да проумея, че всичко е режисирано и че сини и червени пак са се разбрали, както винаги са се разбирали. През този сравнително спокоен за мен период написах голямата си книга “Кръгове”. Поддържах връзки предимно с лица, стоящи далеч от политическото злободневие - Димитър Делян, с редактираното във Великобритания българско историческо списание “Ави-Тохол”, с историка Димитър Табаков от Португалия…
      През пролетта замириса на предсрочни избори. Местните синьо-червени разбойници, вбесени от демонстративното ми спокойствие и неучастието ми техните дребнави игри, взеха да ми досаждат. Стара тактика - интриги, клевети, заплахи… Реших да им дам урок, като се обърна към г-н Президента на Републиката Петър Стоянов. Не само бях гласувал за него, но и до този момент му вярвах. На всичкото отгоре имахме общи приятели - и живи, и мъртви. Пък и познавах баща му, легионера бай Стефон от Пловдив далеч преди 1989 г. Естествено, че разчитах да ми помогне.
      От арменския поп щях да получа поне елементарно човешко съчувствие. Някоя си Кр. Николова, главен специалист в отдел “Приемна” към президентската канцелария препратила писмото ми до Бюрото по труда - Ботевград. От Бюрото ми казаха да се регистрирам при тях, но така или иначе да не се надявам на работа. “Не Стоянов, ами и Клинтън да ни пише - ти работа няма да видиш!” За съжаление копието от първото ми писмо до Стоянов бе иззето от НСС като “фашистка пропаганда и опит за държавен преврат”, но второто някак оцеля.
      Уважаеми г-н Президент,
      Писах Ви през м. април за репресиите и беззаконията срещу мен от страна на ботевградските комунисти. От Вашата приемна препратили писмото до Бюрото по труда - Ботевград с писмо N 94 - 00 - 5816 от 21 май 1997 г. Резултат, естествено нямаше.
      Г-н Президент, гласувах за Вас с убеждението, че сте човек, който ще се обърне с лице към проблемите на такива хора като мен. Мислех, че сте един от нас. Сгрешил съм. Ето защо аз си позволих да уредя публикуването на фактите около моя случай. До средата на месец юли материалът ще бъде отпечатан. Но тъй като животът ми наистина стана невъзможен, то аз Ви моля да издадете указ, с който да ме освободите от българско гражданство. След като държавата не носи никаква отговорност за мен, след като държавните институции не са длъжни да спазват законите спрямо мен, то нека бъда освободен от задълженията, които имам пред своята държава.
      Съдебният процес за незаконното ми уволнение мина. Мога да докажа наличието на политически натиск. И ето, след като всички факти са на моя страна, съдийката Недялка Николова заявява, че не е длъжна да издаде съдебно решение. Вече цял месец такова решение няма.
      Уважаеми г-н Президент, с първото си писмо до Вас целях единствено да бъде извършена проверка по случая. Моята история е толкова невероятна, че трудно човек би повярвал в нейната истинност, ако сам не се убеди. Сега виждам, че истинността и справедливостта не интересуват никого.
      Вземайки под внимание гореизложеното, аз вярвам, че ще ме освободите от задължението да бъда гражданин на държава, която и без това не ме смята за свой.
      01 юли 1997 г.
      Ботевград С уважение: Ангел Грънчаров
      Уредих и публикацията в един от местните вестници - “Градът днес”, който излезе със “сензационното” заглавие “Ботевградчанин се отказва от българско гражданство” и факсимиле от писмото ми до Петър Стоянов. Отново нищо. Междувременно изборите се състояха. Работих за Християнрадикалната партия, но без да се афиширам. Пишех им предизборните речи, разлепвах плакати из Ботевград, но не исках името ми да фигурира никъде. Работех, защото трябваше да се храня, а това бе единствената законна възможност да си изкарвам хляба. Изборите обаче минаха, и през лятото положението на цялото ми семейство стана много тежко - ние гладувахме в най-прекия смисъл на думата. От този именно период е кореспонденцията ми с “президента на всички българи”. И отново не той лично, а същата Кр. Николова благоволи да ми отговори следното:
      № 94-00/5815
      София, 07.07.1997 г.
      Уважаеми г-н Грънчаров,
      Получихме Вашето второ писмо, адресирано до Президента на Републиката и след като внимателно се запознахме с изложението, Ви съобщаваме следното:
      Придобиването и лишаването на българско гражданство става единствено при условията и реда, педвиден /жената вероятно е искала да напише “предвиден”, б.а./ в Закона за българското гражданство и Правилника за прилагане на дял III от Закона за българското гражданство.
      Съгласно чл. 26 от Закона за българското гражданство освобождаването от българско гражданство става с молба на заинтересуваното лице до министъра на правосъдието и правната евроинтеграция.
      Главен специалист в отдел “Приемна”: /Кр. Николова/
      С подпис и голям Президентски печат.
      Отговорих на Петър Стоянов, че го смятам за предател, писах до министър Васил Гоцев, той веднага ми прати необходимите за попълване документи и аз спрях дотук. Гоцев многократно се е сблъсквал с мен преди и колко ли се е зарадвал горкият, че ще се отърве от мен, само че се бе излъгал. Целта ми съвсем не бе да емигрирам, както се опитаха да изкарат по-късно и от Страсбург, и от в-к “Нощен труд”. Исках терорът срещу мен да спре. Исках спокойствие. Исках да работя и да си гледам семейството. Това мое искане се оказа непостижимо.
      През лятото на 1995 г. във в-к “Камбана” бях защитил Антон Рачев от Русе, когото съдиха за проповядване на фашистка идеология. Без да познавам този младеж, тогава писах, че се възражда практиката на мръсните политически процеси, и ако проявим равнодушие днес, утре потърпевши ще бъдем ние. Рачев има характерна физиономия, бях го виждал на снимки из вестниците и веднага го познах, когато се срещнахме в офиса на ХРП. Съобщих му кой съм, оказа се че той е чел моята скромна публикация и се сприятелихме бързо. Нищо чудно - съдбите ни в много отношения си приличаха. И много жалко, че това момче се оказа вербувано от ДС, чиято цел бе да подтиква младежи към прохитлеристки прояви, та НСС да има поводи за разправа с тях. Като хлапетата от българската Интернет-страница на “Кръв и чест”. Но тогава не подозирах за това друго лице на Антон. Християнрадикалната партия даваше пари на Рачев за списването на вестник “Русе 22” и аз започнах сътрудничество там. От Русе не ми плащаха, възнаграждение за сътрудничеството получавах от Тотю, но аз никога не съм писал само и единствено за пари. Става дума за случаите, когато съм подписвал своите текстове. Защото около разните избори ми се е налагало да пиша предизборни обръщения на партии, чиято идея иначе не споделям. Но това е отделен въпрос. Сега говоря за следизборния период на 1997 г., когато пишех онова, което исках да пиша. Защо отделям толкова място на писането?
      Всеки човек чувства в себе си мисия, призвание, влечение. Мисията на някои е продължението на рода или изхранването на други хора. Или пък построяването на сграда. Това е не само смисълът, това е причината за техния живот. Макар да не го осъзнават, такива са повечето двуноги. Други обаче чувстват в себе си пълнотата на своята мисия. Гюстав Доре е казал, че иска да илюстрира всичко, да нарисува целия свят. Аз искам да опиша всичко. Аз искам да напиша книгата на този свят, да я затворя и да отворя книгата на следващия. Затова успехите и неуспехите при мен са нещо относително, неразбираемо за околните.
      В края на октомври се обади Иван Коев, с когото през 1996 г. бяхме издали малката книжка “Тангра в епохата на Агни”. Бил се върнал от Швеция и ми донесъл лекарство за язвата. Било безплатно, но държал непременно да отида до Велинград. Това бе неговият начин да ме покани на гости. Реших да използвам повода, за да мина и през гр. Септември. От тази немотия и неприятности, съвсем бях забравил Стареца. На 4 ноември Тотю ми даде малко пари и аз можах да замина. Намерих Илия Минев в дома му. Беше зле. И физически, и духовно. Нямаше я онази бодрост, от която се възхищавах, нямаше го непоправимият му оптимизъм. Пред мен стоеше един дрипав, много слаб, много болен и много стар човек. Усещах как мъката го души. Обещах му, че на шести ноември, след два дни ще мина пак и ще поседя повече. Казах му, че сега бързам за Велинград, но вдругиден ще остана да нощувам у тях. Той обеща, че ще ме чака и така се разделихме. Повече не го видях. Изглежда беше забравил какво сме говорили, защото когато след два дни отидох, не го заварих. Мотах се из града няколко часа, мушнах в пощенската му кутия книжките, които носех за него и се прибрах в Ботевград.
      В края на месеца получих писмо от главната редакторка на в-к “Русе 22”. На девети декември щели да връчват наградите на вестника за 1997 година и аз съм бил между наградените. Жена ми бе на мнение, че не бива да изпускам тази възможност, от която може и да излезе нещо и аз заминах. Антон Рачев и Валентин Иванов ме чакаха на гарата, вечерта посетихме редакторката в дома й, Антон я попита какво ми е приготвила, тя загадъчно се усмихна и каза, че няма да разваля радостта от изненадата. Трябвало да изчакам до следващата вечер. На другия ден Антон ме заведе на гости у Константин Бакалов, бивш личен секретар на Буров и автор на книгата “Шепот от преизподнята”. Разходихме се из града, взех си камъчета за спомен от брега на Дунава. Всичко беше чудесно и в едно особено радостно настроение отидохме на тържеството. Радева /мисля, че така й беше името/ мина покрай нас с Антон, като се престори, че не ни познава. Стана ми ясно, че изненадата няма да се състои.
      Не пиша това, за да изразя обидата си, че не съм получил някаква награда. За мен случаят е пример, как винаги, когато ми е потръгвало някой неизвестен се е намесвал. Несъстоялата се награда на в-к “Русе 22” е едно от многото доказателства, че ДС винаги е била по петите ми, че не си въобразявам и въображението ми не е болно, както чувам да се говори. Знам, че вече почти никой не спомня за това вестниче, което спря да излиза много скоро след тържествения си едногодишен юбилей, а моето име няма да бъде забравено така лесно. Но защо, дявол да го вземе винаги се намира по някое гадно отвратително ченге, което да ми разваля редките радости в живота? А после да шушука зад гърба ми, че съм бил озлобен…
      1998 година
      “ШАНС”
      На 31 март у дома неочаквано за мен дойде Николай Лабмрев. Старите вражди бяха забравени, в момента Ламбрев бе извън политиката, а аз не съм отмъстителен човек, затова бързо се разбрахме. Георги Николов, секретар на СДС - Ботевград и директор на Керамичния завод бил купил половината от местния вестник “Шанс” /после се разбра, че не е точно така/ и му трябвал човек за списването на неговата част. В цялата тукашна партия на “можещите” не се намерил нито един, който да се справи със задачата, та трябвало да ме потърсят мен. На следващия ден рано сутринта с Ламбрев бяхме в завода. Разбрах, че има едно-единствено условие - да не пиша срещу СДС. В замяна на това останалите материали трябва да бъдат колкото си може по-остри. Обясних, че вестникарската работа ми е сравнително добре позната и без колебание поех ангажимента. Николов ме закара с колата си в редакцията на вестника, представи ме на колегите. Горящ от нетърпение, започнах веднага работа.
      Захванах се с огромен ентусиазъм. Имах амбициозното намерение да превърна “Шанс” във вестник на национално ниво, да привлека сериозни автори като Димитър Делян, Петър Добрев, Тошо Пейков, Ганчо Савов… Огромни възможности съществуваха и по отношение на местните новини - в Ботевград винаги е царяло пълно беззаконие, а за тези неща не е писано никак или почти никак. Само за няколко месеца вестникът можеше да се превърне в трибуна, която да мобилизира общественото мнение. Мислех във всеки брой да пускам по нещичко и от моето творчество, но по малко, за да не отегчавам. Главата и сърцето ми бяха пълни с добри намерение. Като тези, с които е застлан пътя към Ада…
      Редакцията бе оборудвана с компютри, а аз не бях пипал компютър през живота си. Научих се само за един ден, защото се работеше на някаква допотопна система - Multiedit. Едва по-късно подмениха процесора и заредиха Windows 3.1. Но за мен най-важно бе, че ми се отдава възможност да докажа себе си.
      Няколко дни след постъпването ми във вестника дойде съдебното решение, че съм спечелил делото за моето незаконно уволнение. След почти две години! Но аз нямах никакво намерение да се връщам и още същият ден, заедно със заповедта за въстановяване, написах молба за напускане.
      Доказвах се един месец.
      После се върна репортерката Христина Иванова и всичко се обърна. Първо ми спряха последната страница. Вместо с културно-исторически материали, страницата започна да се пълни с готварски рецепти и остаряли модни прически, преписвани от дебели книги. Книги, издавани в огромни тиражи по времето на развития социализъм. Няма да описвам всички подробности, но обръчът около мен започна да се затяга. Дори започнаха да се сипят обвинения в проповядване на фашизъм. По-късно тези обвинения щяха да бъдат формулирани официално, а сега искам да цитирам един от цензурираните “фашистки” коментари:
      “От българската преса научаваме, че в Германия се иска разследване за Гурдун Бурвиц, дъщеря на един от водачите на Третия Райх - Хайнрих Химлер. Обвинението е, че нейната благотворителна организация подпомага бивши есесовци. Това е в Германия, а в България никой дори не помисля за следствие и съд над нашенските не толкова бивши есесовци от лагерите в Белене, Ловеч и Скравена.”
      Известно време упорствах, опитвах се да докажа, че вестникът губи, сочех им графиката на продажбите, после се отказах. Разбрах, че конците се дърпат от друго място, че всъщност отдавна е решено колко вестника да има в Ботевград и кой вестник как да изглежда.
      Заех се да набирам досегашните си творения и едно по едно да ги копирам на принтера. Още съжалявам, че не трупах набраните текстове на дискети, а след всяко копиране изтривах написаното, но още се учех, а нямаше кой да ми покаже. Веднъж водих един приятел да ми обясни някои подробности, но собственикът Павлин Марков категорично ми забрани да водя чужди хора, за да не прихванел компютъра някой вирус. Сигурно едра шарка или грип. Такива примитивни типове ръководят българската масова /пък и не само масова/ култура, затова тя е на такова ниво.
      През юни почина баба ми Гана. Скъса се една от малкото нишки, все още свързващи ме с Гурково. След пожара баба ми се поболя и докрая не успя да се изправи на крака, а липсата на постоянни грижи съсипа прекрасната цветна градинка, която толкова години бяхме изграждали. Десетките видове цветя и декоративни храсти бяха заменени с чушки и домати, садени от една съседка, на която бе поверено да наглежда къщата и градината. Осакатени бяха непоправимо чемшира и египетската върба. Бръшлянът го нямаше. Но тъй като всяко растение изисква непрекъснати грижи, малко по-късно бурените превзеха нашето райско кътче. Една част от мен умря.
      Павлин Марков започна да ми поръчва компромати срещу едно или друго лице, с което той имаше да си разчиства сметки. Нямаше как, подчинявах се, защото знаех, че иначе ме чака безработица и глад. Пък и противниците на Марков бяха разбойници като него, та нямаше какво толкова да ги жаля. Първо направих за смях един бизнесмен от Елин Пелин и той трябваше да напусне града. После помогнах да бъде сменена директорката на хотел “Ботевград”. На Павлин му бил обещан един етаж от хотела, ако успее, но после неговите хора го изиграха. Георги Николов пък искаше да понастъпя започналите да се самозабравят депутати. Николов нямаше пряк личен интерес от тези публикации, но се дразнеше от наглостта и алчността на скъпите ни народни избранници. Помня, в самото начало настъпих депутата Петър Кръстев Стоянов, който загина при автомобилна катастрофа две години по-късно, на 16 август 2000 г. Стоянов се заканвал люто: “Ще го тикна в пандиза това копеле, което е писало срещу мен!” Николов трепна и на втори юни в Скравена, на Ботевите тържества се преструваше, че не ме познава, за да си няма неприятности с депутата. Предупреди и мен да се крия. Добре, но аз нямах такова намерение и отидох право при Петьо, когото отдавна познавах.
      - Вярно ли е, че ще ме вкарваш в пандиза?
      - Ама ти ли си писал?
      - Кой друг мислиш, че би посмял?
      - Защо, бе, защо?
      - Не се ли сещаш? Толкова време стоях без работа и никой от вас не се сети за мен…
      - Кой? /Имаше предвид кой ме е накарал да пиша/
      - Това вече няма да ти кажа.
      - Ще ти скъсам ушите!
      - Тази закана е различна от предишната и мога да я преглътна.
      Петьо Стоянов обеща да се срещнем и да си поговорим на спокойствие, но после нещо забрави. А сега вече е късно да му напомням.
      Докато работех в “Шанс” същевременно пишех своите “Противоционски протоколи”. Пратих екземпляр от готовата първа част на Христо Христов от Велико Търново, издателят на “Масони, евреи, революции” и на “Учението за фашизма” от Мусолини. Христов хареса книгата и обеща да я издаде. Дори дойде да се срещнем и запознаем лично /до този момент се знаехме само задочно/ и да уговорим подробностите. Христов постоянно ми звънеше с настояването да побързам със завършването на текста. И аз бързах. После обаче нещата се завъртяха така, че нито на него, нито на мен ни беше до издаване на книги.
      Съдбата се готвеше да ми поднесе поредната си изненада…
      Как бе създадено и почти разгромено движението "Воини на Тангра"
      част I
      През септември 1998 г. стана пределно ясно, че уволнението ми от в-к "Шанс" е въпрос на дни. Непрекъснатото заяждане на дребно и редовното спиране даже на съвсем безобидни материали бе сигурен знак, че се търси повод за моето отстраняване. Ето, да вземем последния пример. Понеделник ми е почивен ден, но аз отидох в дома за сираци в с. Гурково, където трябваше да пристигне принц Леополд фон Баден - Вюртенберг, председател на германския Червен кръст. Чаках цял ден, накрая принцът се появи, донесе обещаната хуманитарна помощ, имаше народни песни и танци и всичко приключи нормално. На следващия ден си написах материалчето в редакцията, но колежката Христина Иванова, вживяща се в ролята на главен редактор беше недоволна:
      - Защо не пишеш, че кметът на Ботевград д-р Георги Пеев е получил орден?
      - Какъв кмет, Христина, какъв орден? Дойде делегацията, донесоха храни за децата, друго нямаше.
      - Ако не напишеш за ордена, няма да пусна материала.
      - Нима всеки ден в нашата община идват принцове?
      - Аз те предупредих, ти сам решаваш...
      Нямах никакво намерение да възхалявам един комунистически кмет. Особено пък с помощта на откровени лъжи. На следващия ден бях безработен. Преди време собственикът на вестника Павлин Марков се бе похвалил, че му оказват натиск да ме махне, ама той бил силен и щял да удържи. Удържа, но временно. Всъщност по-късно се разбра, че Павлин не е никакъв собственик, а изпълняващ ролята на такъв, но да не се отклоняваме.
      Още в началото на месеца бях решил, че трябва да измисля нещо. Спомних си как след поредното незаконно уволнение писах до всички възможни инстанции, включително и до Президента на Републиката. Без резултат. Заведох дело и накрая излязох победител в процеса, но бяха минали две години, инфлацията бе изяла обезщетението и в крайна сметка практически не получих нищо. Този път реших да не се давам без бой, а да отправя сериозно предизвикателство. Целта ми бе да ме забележат, да видят, че ме има, да признаят правото ми на съществуване и на живот. Аз не исках да ме унищожат без съпротива от моя страна. Трябваше да докажа, че няма да млъкна, че ще продължа да протестирам срещу непрекъснатите уволнения, срещу пречките при намиране на нова работа, срещу 20 годишния терор, на който ме подлагаха недосегаемите ботевградски комуняги и техните послушни "демократични" слуги.
      Първо съчиних и отпечатах на редакционния принтер позивите. Позиви, насочени преди всичко срещу социалната политика на правителството и парламента. После издирих адреси на младежи из цялата страна, които можеха да свършат нужната работа. Изпратих им печатни материали, проявих малко внимание към тях, и така "организацията" бе набързо стъкмена. На повечето от момчетата и очите не бях виждал. Комбинирах имената на русенската "Децата на Тангра" /Антон Рачев на свой ред бе взел името от стихосбирката на Иван Коев/ и на белослатинската "Воини на Велика България". Така се роди "Воини на Тангра". На 29 срещу 30 ноември 1998 г. трябваше да бъдат разлепени два позива едновременно в колкото можеше повече градове. Впоследствие остана само единят позив, тъй като парите не стигнаха за откопиране и на двата. Бях съчинил текстовете така, че да не бъдат наказуеми от закона, бях разпратил копия до различни вестници, като не криех името и адреса си. Бях пресметнал всичко до най-малката подробност, но колко много подцених демонизма на комунардемократите и на старата непроменена ДС, носеща новото име Национална служба за сигурност!
      На трети декември научих, че Станимир Димитров от Долни Дъбник е бил задържан и разпитван. Даниел Върбанов и Александър Кюрчев от Бяла Слатина - също. Веднага подготвих протестни писма, без да предполагам, че на следващия ден ще ми се наложи да преживея още по-неприятни събития.
      Дойдоха в 7.40 сутринта. Трима цивилни и четирима униформени. Показаха ми набързо някакво листче и нахълтаха. Едва се бях събудил, очите ми още лепнеха и не успях да видя какво пише на листчето, но те не се церемониха много, избутаха ме и влязоха. Търсеха оръжие. Стана ми смешно. Предложих им кухненските ножове. Не ги харесаха. Не харесаха и брадвичката зад хладилника, затова пък се заровиха в личния ми архив. Сякаш от там всеки момент можеше да изскочи някоя атомна бомба. Добих впечатлението, че са влизали тук и друг път, в мое отсъствие, прекалено добре знаеха какво и къде да търсят. "А, тук са всичките писма!" - възкликна майор Петър Петров. Откъде знаеше, че са всичките? Спомних си как преди време мистериозно изчезнаха писмата на покойния вече Владимир Свинтила до мен, как понякога не можех да открия едни или други свои записки. Как веднъж със съпругата ми търсихме цял месец безуспешно един от семейните албуми със снимки, докато накрая не го видяхме да лежи кротко на масичката в хола. Година и половина по-късно телевизионният канал Discovery излъчи документален филм за източногерманската ЩАЗИ, където се разказваше за същите случаи като моя. Само където при мен случаят не бе история, а кошмарно настояще.
      Бях бос и по пижама. Не ми позволиха да се облека и докато траеше обискът имах усещането, че ще хвана пневмония. Стар трик, използван навремето при ареста на шпионина Рудолф Абел. Реших да се държа като него, хладнокръвно и с достойнство. Първата им психологическа атака претърпя провал, и сега те опитваха нови методи. Не ми позволиха нито да закуся, нито да си направя кафе. Заяждаха се: "Това откъде е?" за съвсем невинни вещи, но изобщо не се интересуваха от отговорите. И след като Петър Петров не даде да извадя книга, от която беше видно какво представлява всъщност фигурата, неудачно наречена от него "свастика" /става дума за древнобългарска фигура, образувана от четири преплетени квадрата/, повече не бях настроен да се обяснявам. Вдигнаха литературното ми творчество, с което така много се гордеех. Прибраха тетрадката с налепени върху нея изрезки от мои публикации в различни вестници и списания. Взеха и черновите ми, и извадките с цитати от различни книги... Последните ми джобни пари също потънаха в бездънните милиционерски джобове.
      - Коя година сме? - запитах.
      - 1998-ма. Защо?
      - Аз пък си помислих, че сме се върнали в 1978-ма.
      Те продължаваха да трупат моята покъщнина върху масичката в хола и да я готвят за изнасяне. На възраженията ми отговаряха с "Не е твоя работа!" и продължаваха.
      - Да не станал преврат?
      - Превратите ти ги правиш!
      - Да, бе, строил съм танковете на терасата. - Тогава още не знаех, че едно от обвиненията наистина е било "подготовка за насилствено вземане на властта".
      Описаха иззетото, позволиха ми най-сетне да се облека, но копие от протокола не ми дадоха. След приключване на следствието се оказа, че повечето предмети изобщо не са били описани, но нека не изпреварвам събитията. Те си бяха съвсем същите стари ченгета от старата и съвсем не бивша ДС. Познавах ги добре, прекалено добре, за тях никога не са съществували закони и правила. Помислих си, че не очакват изобщо да получа възможност за протест, иначе не биха се държали така нагло. Дори престоят ми по пижама при минус 100 в неотоплявания хол не бе съвсем в реда на нещата. Сякаш предстоящото ми физическо ликвидиране бе вече решено. Или както се изрази Петров "С теб е свършено".
      Качихме с в джипа и спряхме пред районното управление на МВР. Там Валентин Петков, бившият партиен секретар на милицията от комунистическо време смени Петър Петров, отстраниха един от униформените, който бе имал неблагоразумието да изрази своето учудване от причините за ареста и заминахме за с. Гурково. Селската ми къща, подпалена от самите тях през март 1992 година и полувъстановена с непосилен труд, също трябваше да бъде обискирана.
      Документацията ми за НДЗПЧ, уникална по обем и съдържание, всичките ми писма от много години насам, лични документи и документи на официално регистрирани парти и организации, снимки /сватбените снимки на брат ми, примерно/ и всякакви спомени - вземаха всичко, от което можеха да получат сведения за личността и познанствата ми. Не се интересуваха от никакво конкретно деяние, от никакво престъпление. Те се интересуваха от мен самия! Намериха няколко изгърмяни гилзи от газов пистолет - доказателство, че все пак някога съм бил въоръжен. Продължиха да вземат и след като бяха написали протокола. И сега съжалявам за една бронзова римска монета, намерих я още като дете, когато бяхме с баба ми на нивата. Но обещах да не се отклонявам. Копие от протокола отново не ми дадоха. Странното бе, че нито ме питаха какво съм извършил, нито ми отправяха конкретни обвинения. Единят от цивилните, облечен с черно яке започна да нервничи, след като написах в протокола: "Иззетите вещи са моя лична собственост, законно придобита. Нищо не съм крал".
      - Не те питам дали си крал! - озъби се той.
      - Ами след като не съм крал, защо тогава ми вземате имуществото?
      - Не е твоя работа! - бе любезният отговор.
      Тършуването и обискът продължиха докъм 11 ч. Оставиха ме да чакам в приемната на полицията. Чаках търпеливо до 12 ч. Тогава се сетих, че имам две операции след перфорация на язвата и отказът да ми разрешат да се нахраня може да се класифицира като опит за убийство. След близо час разправия и много подигравки от страна на дежурния офицер ме качиха в една кола и заедно с униформен полицай отидохме вкъщи, където великодушно ми отпуснаха цели 15 минути. Валентин Петков шофираше. И после пак в приемната. До 15.30 ч.
      Оттам ме настаниха в друга приемна - тази на Районната следствена служба. Оставиха един полицай да ме пази, а Петров влезе при следователя. Преди това обаче, в колата проведохме интересен разговор:
      - Още ли не сте ми измислили обвинението?
      - Не е твоя работа!
      - Ами къде са хората от София, които ще ме разпитват? - Петров се учуди.
      - Защо от София?
      - Защото тук няма нито един на моето ниво.
      Май успях да го ядосам. Но така или иначе след близо час следователят Михаил Минчев благоволи да ме приеме. Вероятно щеше да ме накара да чакам още, но в приемната се бяха стекли негови колеги, които не можеха да повярват за какво съм арестуван. Аз от своя страна изобщо не мълчах.
      И така, намирах се лице срещу лице с моя обвинител. Деполитизиран социалдемократ, собственик на кръчма в родното си село Рашково. Май ме бяха подценили. Или пък им бе дошло на ум, че някъде могат да сбъркат и си търсеха ченге, което утре лесно да превърнат в изкупителна жертва. Всъщност самоличността на следователя нямаше никакво значение. Само след една година той щеше да се оплаква пред свои познати какъв силен натиск му били оказвали по моето дело. Признах авторството на листовките.
      - Пиши "Признавам се за виновен" - обърна се Минчев към машинописката.
      - Не се признавам! - за пръв път през този ден повиших тон.
      - Но нали каза, че ти си ги писал? Или отричаш?
      - А какво престъпно има в това?
      Стана ясно, че съм обвинен по чл. 108 от НК в проповядване на фашистка идеология, в отправяне на призиви за насилствено сваляне на властта и в разпалване на етническа вражда. Минчев четеше въпросите от две листчета, върху които твърдеше, че си е водил записки. Листчетата бяха писани с различни почерци.
      - Казвал си, че властта не ти харесва и искаш да я свалиш? - въпросът явно бе провокационен, но реших да продължа играта.
      - Разбира се!
      - Ето, виждаш ли! И как мислиш да я свалиш?
      - А как се сваля една власт? Печели се доверието на народа, отива се на избори и властта е свалена. Да имате нещо против?
      Останалите обвинения бяха подобни на горното в своята абсурдност и лесно ги отхвърлих. За този "юрист" антикомунизмът бе равносилен на фашизъм. Така го бяха учили човека, това си знаеше. Най-трудно ми бе да го убедя, че имам законното право да отричам която си искам идеологическа теория и практика, включително и тези на марксизма и социализма. Но май по едно време усети, че започна да се излага, затова някак припряно предложи на охраняващия ме полицай да се прибере в Районното управление. И тук стана много интересно.
      - Но майор Петров каза да закарам Ангел в ареста.
      - Аз пък реших да пусна Ангел под гаранция.
      - Нямам никакви пари! - реагирах веднага.
      - Определям ти минималната гаранция - 50 000 лева.
      - Но аз и толкова нямам.
      - Давам ти тридневен срок да ги намериш.
      - Днес е петък. Къде ще търся пари събота и неделя?
      - Три работни дни. Можеш да ги внесеш в сряда.
      Техническите подробности нататък бяха доста скучни. Но на мен вече ми бе ясно, че първоначалният им замисъл се проваляше. Оръжие не намериха. /Всъщност пред определени лица аз действително намеквах, че притежавам нещо такова и те се бяха хванали на стария трик./ Обвиняваха ме в нацизъм и фашизъм, а в писмата, намиращи се върху бюрото на следователя аз разобличавах Хитлер и посочвах вредните последствия от неговото управление. И учех момчетата да не рисуват свастики /машинописката написа в протокола "схвастики" и продължи да изписва думата по същия начин и след моята забележка/ по стените. За такава дейност в една нормална държава биха ме наградили, а тук ме арестуваха.
      Още понеделник заминах за София. Там разбрах, че нещо не е наред, тъй като стари познати примираха от страх при появата ми. Те изглежда имаха някаква предварителна информация за случая. Единствен доцент Янко Янков, председател на Партия Либерален конгрес безусловно се съгласи да ме защитава. Но той не бе показвал страх и при далеч по-опасни ситуации, от неговата реакция не можех да съдя за размера на дебнещата ме опасност. Затова пък "големия правозащитник" Милчо Попов направо ми заяви: "Ти какво искаш? Да се солидаризирам с теб, та да ми спрат финансите ли?". А при аналогична ситуация преди години аз бях застанал твърдо на негова страна. Друг партиен лидер ме помоли да не казвам никъде, че сме се срещали и разговаряли. Отец Тотю Петров, председател на Християнрадикалната партия ми даде пари да си платя гаранцията и честно си призна, че с друго засега не е в състояние да ми помогне.
      Започна ходене по мъките. Никой вестник не искаше да публикува информация за събитията. Казвам "събития", тъй като междувременно се получиха сведения за арести и в други градове - Варна, Бургас, Враца, Стара Загора, Свиленград... "Дневен труд", който преди това бе пуснал една откровено невярна статия с напълно измислени "факти", сега не искаше да напише опровержение за лъжите си. Никола Кицевски ме препрати на Лилия Христовска, тя ми определи среща по-късно, но всичките ми следващи опити да се свържа с нея се оказаха безуспешни. Като журналист в "Шанс" бях застанал твърдо на страната на тяхната колежка Анна Заркова, занесох им публикацията, но изглежда, че "Труд"-овата журналистическа солидарност е твърде еднопосочна. Както и да е. Появях ли се някъде и настъпваше смут и суматоха веднага, щом си кажех името. Отново Янко Янков бе единственият, осмелил се да протестира. Именно тогава открих втори свой защитник - д-р Иван Георгиев, председател на Българската национално-радикална партия. Д-р Георгиев не се уплаши и оттогава редовно печаташе както информация за развоя на следствието, така и мои публицистични материали. Може да се каже, че започна да се очертава цял фронт: от една страна Държавна сигурност; от друга - старите ветерани на антикомунистическата съпротива.
      На 30 декември срещнах следователя Минчев. Той категорично бе отказал да разговаряме когато му занесох разписката за внесената гаранция, но бе минал цял месец, нещата би трябвало вече да са ясни. Пък и какъв е този следовател, щом не желае да разговаря с подследствения? Абсурд някакъв!
      - Цял месец мина, г-н Минчев! Как я мислите? Няма ли най-сетне да снемете показания от мен?
      Минчев процеди през зъби:
      - Ще мине още един, и още един...
      - Нямам намерение да чакам повече.
      Новите позиви бяха напълно неатакуеми от юридическа гледна точка. Писах ги в дома на Янко Янков, под негово наблюдение, а той бе голям юрист и нямаше как да допусна грешка. Христо Христов от Комитет "Защита на истината" - Велико Търново също бе отправил защитна петиция. Петицията бе подписана и от врачани. Ето нейното съдържание:
      ГРАЖДАНСКИ КОМИТЕТ
      "ЗАЩИТА НА ИСТИНАТА"
      Велико Търново
      изх. N 071/04. 01. 1999 г.
      до:
      г-н Петър Стоянов
      Президент на България
      г-н полковник Гогев
      Софийска военна Окръжна Прокуратура
      Техни Превъзходителства посланиците на
      държавите, подписали Заключителния акт
      на СССЕ, Хелзинки,
      Дейвид Аткинсон, Хенинг Гелерод
      до всички средства за масова информация
      Господин Президент,
      Уважаеми господа,
      Въпреки многократно декларираното намерение на сегашното българско правителство за по-бързо приобщаване на България към нормите на европейското законодателство и общоприетите демократични принципи, в последно време българската общественост стана свидетел на демонстративно упражнен груб произвол и противозаконни действия в стил КГБ - Лев Главинчев, които ни връщат с десетилетия назад към най-черните години на болшевишкия терор у нас.
      Както вече Ви е известно, на 04. 12. 1998 г., по заповед на законспирирани комунистически кадри в структурата на Главна прокуратура, бяха извършени политически арести в гр. Ботевград, с. Долни Дъбник и гр. Бяла Слатина, които засегнаха искрени български патриоти и обществено-културни дейци, чието единствено "прегрешение" бе заявената чрез разпространяване на печатни материали грижа за бъдещето на българската нация.
      Визирайки специално случаите в Ботевград и Долни Дъбник, където бяха арестувани бившия редактор от местния вестник "Шанс", Ангел Грънчаров, и младия патриот Станимир Димитров, ние сме безкрайно възмутени от бруталните и незаконни действия на полицията, както по време на самите арести, така и по време на последвалите обиски.
      В дома на Ангел Грънчаров полицията преднамерено проявява грубост и арогантност, без да предостави прокурорско нареждане за обиск и изземване, като при това си позволява да обсеби лични вещи от имуществото на потърпевшия без съответния протокол.
      При нахлуването в дома на Станимир Димитров в Долни Дъбник, около 6 часа сутринта, полицаите са му нанесли жесток побой с палки още докато е спял в леглото.
      Само този факт е красноречиво доказателство, че бруталните комунистически елементи в полицията продължават да действат безнаказано!
      Ние не можем да оставим без последствие подобни методи на милиционерско-болшевишки терор срещу родолюбиви българи, докато в същото време в Отечеството върлуват безнаказано мафиоти, крадливи цигански банди и юдействащи псевдохристиянски сатанински секти!
      Преди две години ние се заклехме да изтръгнем завинаги плевела на престъпния комунизъм от свещената българска земя и сме готови да изпълним дълга си докрай!
      Крайно време е да бъде спряна спекулацията с изтъркания антинароден член 108 от НК, чието единствено предназначение е, да прикрива историческите фалшификации и чудовищните престъпления срещу българския народ!
      Това юридическо извращение продължава и днес да се използва от истинските управници на България, скрити зад кулисите, като оръдие за репресии срещу здравите сили на българската нация, дръзнали да говорят ИСТИНАТА.
      Господин Президент,
      Ние настояваме да бъдат отстранени виновните длъжностни лица, да бъде образувано предварително производство по случая /аналогичен на случая с Григор Симов, за който Вие бяхте своевременно сезиран миналата година от г-н Янко Янков, председател на СЮД/ и те да бъдат най-строго наказани.
      Господин Президент,
      Като частица от будната съвест на нацията, ние заявяваме, че ще се борим с всички възможни средства против подобни посегателства срещу живота, правата, честта и достойнството на българския народ!
      Приложение:
      1. Копие от разпространените печатни материали, послужили като повод за арестите - 2 броя.
      04. 01. 1999 г. Граждански комитет "Защита на истината"
      Велико Търново
      /следват подписи/
      Никакъв отзвук, никакъв резултат. Движение “Воини на Тангра” се присъедини към декларацията, разпространи я чрез Internet, но отново пълно мълчание. Самият Христо Христов замълча и той. Въпреки многократните ни напразни опити да се свържем с него, две години по-късно така и не бяхме научили причините за внезапното му млъкване. Но да не избързвам. В свръхултрадемократичната ни държавица нещата изглеждаха ето така: ние си протестирахме, а никой никакво внимание не ни обръщаше. Коалиция "Патриотичен сговор" - Русе също излезе със своя протестна декларация:
      Коалиция Патриотичен сговор до г-н Главния прокурор
      Русе 7006, п. к. 26 на Република България
      тел. 082 / 455 717
      ГРАЖДАНСКИ ПРОТЕСТ
      на Коалиция Патриотичен сговор - гр. Русе
      Г-н Главен прокурор,
      На 4. XII. 1998 г. в 7.30 часа сутринта, в дома на известния дисидент от времето на комунистическия режим - г-н Ангел Грънчаров от Ботевград нахлуват петима служители на МВР /ДС/ със заповед за обиск и започват по най-брутален начин да тършуват из жилището му. След като вдигат от неговия дом целия му архив, пишещата му машина и ред други лични вещи, те го арестуват и го водят в родното му село Гурково, община Ботевград, където обискират къщата му по начин, познат от комунистическите години.
      Като връх на комунистическата наглост, същите тези МВР /ДС/ служители карат г-н Ангел Грънчаров в Районната следствена служба - Ботевград, където му завеждат следствено дело за "проповядване на фашистка идеология" и "разпалване на расова омраза" по чл. 108, ал. 1 от наказателния кодекс - текст, чисто политически, който противоречи на сега действащата Конституция в България.
      Г-н Главен прокурор,
      С този граждански протест Ви припомняме за продължаващите комунистически безобразия и беззакония, които се вършат в България /в конкретния случай Ботевград/. Като протестираме, ние настояваме за разследване действията на подчинения Ви софийски прокурор, който явно все още не се е разделил с комунистическите си илюзии и отмъстителност.
      Във всички случаи ние сме принудени да информираме подробно европейската общественост за продължаващия съдебен /комунистически/ произвол в България, като същевременно предприемем съответните граждански мерки.
      Русе
      12. 01. 1999 г. от Управителния съвет
      на Коалиция Патриотичен сговор
      Но през целия януари не се получи нито отзвук от позивите, нито официален отговор на протестите. Освен един опит на полицейска кола да ме сгази, друга реакция на властите липсваше.
      На 20 януари с д-р Никола Алтънков, професор от Калифорнийския университет и председател на Българския национален фронт отидохме при Минчев. След близо час чакане следователят се появи в коридора. Заяви, че няма какво да разговаряме, обясни, че законният срок за приключване на следствието бил една година и заплаши със саморазправа. Пишещата ми машина щял да остане при него като веществено доказателство за позиви, писани на компютър. "Колко ли глупости са написали на нея от мое име?" - запитах се аз. Щяло да остане и литературното ми творчество. Същото се отнасяло до текстовете, в които липсва не само инкриминируем, но и изобщо политически елемент. Той, Минчев бил длъжен да прегледа всичко, но нямал време. А колкото до д-р Алтънков, да си затварял устата, иначе можел да се намери в кауша. Алтънков запази пълно самообладание, но като излязохме навън разбрах, че е много ядосан.
      Две години по-късно Михаил минчев умря от рак. Но тогава той не знаеше, че е болен, аз - още по-малко. В онзи момент двамата с Минчев бяхме заклети врагове, вплетени в смъртна схватка. Въпросът бе кой кого ще успее да смачка.
      Репресивната същност и обвинителният уклон на следствието лъснаха с всичката си сила. Властите не желаят разговори, те не се интересуват от фактите. Истината не ги засяга. Получено е нареждане непременно да бъде стъкмено обвинение и толкова. Лишен съм от всякакви средства за съществуване. Комунистите ми отнеха и най-дребната възможност да осигуря своето препитание. Демо/но/кратите показват пълна незаинтересованост към беззаконията. Казват ми, че трябва да чакам, но аз чакам вече 20 години. Нима трябва първо да умра, та после да признаят, че съм бил прав?
      Ганчо Савов издаде своята книга "Капан за контри", в която аз съм един от главните герои. На представянето на книгата Янко казал на Йордан Василев за вършените срещу мен безобразия. Той ме покани на гости. Ганчо Савов ме заведе, разговаряхме, Блага Димитрова, неговата съпруга ми подари двутомната си стихосбирка "Белези", обещаха ми пълно съдействие, но се получи съвсем друго. Докато те разглеждали моя въпрос, от трибуната на /противо/Народното събрание Нансен Бехар, избран с бюлетината на 666, пардон - на БББ, а сега много независим депутат и дясна ръка на ултрапатриота Жорж Ганчев направил изказване. Опитал се да ми припише деяния, с които нямам нищо общо. Бехар например твърдял, че аз съм подстрекавал кюстендилските циганчета да осквернят еврейското гробище в града и ми искал най-строго наказание. Разстрел, вероятно. Кракът ми не е стъпвал в Кюстендил и никакви тамошни циганчета не познавам, но хайде, нека не издребняваме. Йордан Василев се уплаши и се отдръпна. Или както ми заяви Блага Димитрова, със случая се занимавали международни организации. КГБ, предполагам. Същото предположение изказа и Янко Янков.
      А може би заради тези две листовки с тираж от двеста - триста броя ще трябва да свикаме Съвета за сигурност към ООН и да призовем силите на НАТО да бомбардират Ботевград? За да ускоря нещата, излязох със следния текст:
      Без Мисъл
      "... за да могат висшите, както ги нарекохме, да запазят
      завинаги мястото си, преобладаващото състояние на
      ума трябва да бъде контролираното безумие."
      /Джордж Оруел, "1984"
      22 август 1978 година. Арестуваха ме. Бях 18 годишен. Обвинение - мислил и говорил не според правилата. Пратиха ме в затвора, където се научих да бъда свободен духом даже зад решетките. Навън уплашеното обществено мнение мълчеше.
      12 юни 1986 година. Пак ме арестуваха. Бях си позволил да изрека гласно, че съм преследван от властта заради моите мисли. Населението шушукаше, че от Запад са ми платили с долари за мисленето.
      27 март 1992 година. Подпалиха къщата ми. Отново бях говорил и писал не това, което трябваше. Хората на улицата ми обръщаха гръб, за да не ги подпалят и тях. А после тайно идваха и ми стискаха ръката: "С теб сме!". Но аз така и не разбрах кое може и кое не може да се говори и мисли свободно.
      30 август 1996 година. Този път ми се размина само с уволнение. Междувременно бе настъпила демокрация, имаше многопартийна система и всеки можеше да говори каквото си иска. Стига да имаше какво и пред кого да го каже. Аз имах, поради което ми забраняваха.
      4 декември 1998 година. Те бяха отново същите, старите офицери от ДС. И отново изтърбушваха бедния ми дом. Преди това в местния вестник се бе появило съобщение, което можеше да звучи и по следния начин: "Из града са разлепени театрални /съответно филмови/ афиши. Полицията издирва извършителите". И така, те бяха отново същите, само бяха качили по някой килограм към теглото и по някоя звездичка на пагона. Същият бях и аз, и те отново търсеха документираните ми мисли. Иззеха всяка буква, написана от мен, задигнаха без разписка цялата ми лична кореспонденция. Изглежда в България мисълта никога не е преставала да бъде престъпление. Обществото покорно се съгласяваше.
      Нима ми възразявате? Кажете - кога контролираното безумие е било прекратявано? Имало ли е в страната ни управляващи, които да не са се смятали за вечни?
      10 януари 1999 година. Седя и нищо не мисля. По радиото един авторитетен глас ме уверява, че България вече е свободна и демократична държава, че в съвременна България всеки може безопасно да изрази своето мнение. Треперещ от страх, народът бързаше да потвърди: "Така е, вярно е!...".
      Аз отказвам да мисля.
      Отново никакъв резултат. Не се отказвах, предприемах все нови и нови предизвикателства:
      МЕТАМОРФОЗИ
      /не по Овидий/
      Държавна сигурност вече я няма. Има служба за борба с Ангел Грънчаров, маскирана под името Национална служба за сигурност. Всъщност дали нещо се е променило?
      Преди 10 ноември 1989 г. ДС - Ботевград имаше петима служители. Тяхна основна задача бе да следят, да подслушват и да обискират Ангел Грънчаров. Да докладват за него в София. И понякога да го арестуват. Благодарение на Ангел Грънчаров численият състав на тайната служба в това малко провинциално градче бе така голям. Благодарение на него чекистите получаваха заплатите си. Може би затова не го ликвидираха, както бяха ликвидирани други настроени срещу народната власт контрареволюционни елементи. Ангел слушаше империалистически вражески радиостанции, мразеше Съветския съюз и непрекъснато твърдеше, че в България трябва да дойде демокрация. А всички знаем, че ДС бе създадена именно от от съветското КГБ като негово подразделение за борба с империализма и демокрацията. Също тогава България, или както тогава я наричаха НеРеБе и на теория и на практика бе по-малкият послушен брат на СССР. Но да се върнем на думата си. Ангел Грънчаров с неговите вражески настроения изкарваше заплатите на петимата чекисти от ДС - Ботевград.
      Дойде Десети ноември. Случиха се някои събития, дойде някаква демокрация и ДС бе ликвидирана. Но не и ДС - Ботевград. Вероятно защото Ангел Грънчаров бе още жив. Да, но Ангел се включи в обществения живот, заживя така да се каже с духа на новото време и над ДС - Ботевград надвисна заплахата от разтуряне. Ангел отново трябваше да стане недоволен, отново да се настрои вражески.
      Затова подпалиха къщата му. И не позволиха разследване. После уредиха да остане без препитание. И никъде в Ботевград да не може да започне нова работа. Нататък бе лесно. Ангел си бе останал същият и описваше живота около себе си не така, както би се искало на управниците, а както той го виждаше.
      Гледната точка на Ангел Грънчаров Бе проста и елементарна. Щом при демокрацията ДС си остана същата и продължи да изпълнява същите си функции, да прилага същите методи, да се занимава със същите си противници, да преследва за същите прояви на мислене, значи при демокрацията, както и при комунизма няма свобода. Щом като при демокрацията, също както и при комунизма партийните секретари решават кой да работи, какво да работи и дали да работи, значи демокрацията не е толкова добра, колкото я описваха западните вражески радиостанции. Щом като при демокрацията бе също толкова опасно да не се съгласяваш с велможите, както по времето на казармения развит социализъм, значи между комунизъм и демокрация няма разлика. Ангел Грънчаров изостави мечтите си за демокрация и реши да започне борба за свобода. Дотук добре, но пак го арестуваха. Също като при комунизма. И го прибраха същите онези верни на Народната власт, на Партията и лично на др. Тодор Живков изпитани кадри на старата, на бившата, на вече несъществуващата Държавна сигурност.
      Нима всичко си е същото?
      Не е същото. Преди за арестите научаваше цял свят. Вражеските радиостанции веднага разтърбяваха новината. Сега радиостанциите са приятелски и съюзнически. Тогава арестите бяха комунистически, сега са демократични. Преди хората страхливо шушукаха, сега никой и дума не смее да обели. Защото бившата ДС току-виж арестувала и тях. И посред цялото демократично мълчание Ангел Грънчаров зададе един от контрареволюционните си, фашистки според определението на соц. антифашистите въпроси:
      - Нима могат едновременно да съществуват и Демокрацията, и Държавна сигурност? Наистина ли в България на власт дойдоха демократи или все още ни управлява Съюзът на ДС?
     
      ПРОДЪЛЖАВА РОМАНЪТ - РЕБРИКАТА - Съюзът на ДС?

[НАЗАД] [НАЧАЛО] [ГОРЕ]