Стефан д-р Димитър Чолаков
Форум
Къде... от Швеция

РОМАН -6- НЕПОСЛУШАНИЕ - ОТ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ - ГУРКОВО - БОТЕВГРАД - ПРАВЕШКО

     РОМАН -6- НЕПОСЛУШАНИЕ - ОТ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ - ГУРКОВО - БОТЕВГРАД - ПРАВЕШКО
     
      КОПИРАЛ
     
      [img]http://www.stefan-tcholakov.eu/pic/7675.jpg[/img] 
     
     
     
      Стфан д-р Д Чолаков
     
      [img]http://www.stefan-tcholakov.eu/pic/9184.jpg[/img] 
     
     
      -
      ПРОДЪЛЖАВА РОМАНЪТ - РЕБРИКАТА - Съюзът на ДС?
      -
     
      Съюзът на ДС?
      Всички бяха глухи и слепи, даже спряха да се възмущават от антидемократичните ми писания. Все едно, че говорех и пишех на патагонски.
      Опита се да ми помогне и Любомир Собаджиев, мой съзатворник и стар приятел, който сега лежи парализиран в инвалидна количка. Любо се обадил до "Амнести интернейшънъл", те ме поканиха, ние с Ганчо Савов отидохме там, разговаряхме с Красимир Кънев и с това "помощта" им приключи. Странна работа, обвиняват в расизъм мен, а Кънев откровено ми заявява, че се занимавали изключително с малцинства, че само на тях помагали. Сякаш ние, българите не сме хора и сякаш нашите права никога не се нарушават. Преведени на разбираем език думите на Красимир Кънев звучаха по следния начин: "Престъплението срещу българин не е престъпление". Колко жалко, че не съм се родил китаец!
      Тошо Пейков също опита да вдигне шум около случая, но накрая бе принуден да признае, че е безсилен. Самият той не беше в много по-добро положение от мен. Постоянно безработен, преживяващ на границите на биологичното оцеляване. Хайде, за мен казваха, че не съм имал висше образование, но Тошо беше висшист, бивш депутат, доказал на дело възможности и способности. Явно в Черния списък фигурираха и други, моето скромно име не биваше да се чувства самотно...
      Не само аз, но и много мои приятели констатираха посегателства върху личната си кореспонденция. Писмата или ги получавахме с явни следи от отваряне или изобщо не ги получавахме. Телефонните разговори не само на родителите ми, но и даже на познати се подслушваха. НСС бе мобилизирала такива сили, сякаш бях Карлос Чакала и Осама бен Ладен взети заедно. Това се правеше демонстративно, за сплашване. Както и явното следене, на което бяхме подложени. На мен ми ставаше смешно, обаче момчетата взеха са се стряскат.
      Как живеех през това време само аз си знам. Ставах сутрин рано, обличах се, закусвах и чаках да ме приберат. Чрез свои подставени лица Петров се бе постарал да ме уведоми, че именно това ще се случи. В началото пишех на ръка, не можех съвсем да се откажа от писането. После д-р Алтънков ми услужи със своята машина. Но решението да продължа борбата за доказване на моята невинност и за спиране на репресиите си оставаше непроменено. Сигурно жена ми е права, като казва, че цял живот ще си остана едно голямо дете. В България най-потърпевши винаги, при всички правителства и обществени системи са били именно невинните. Как да не си спомня думите на Янко Янков, че на български "правосъдие" идва от "съдене на правия"?
      В началото на февруари се обади Ганчо Савов. Каза, че вицепрезидентът Тодор Кавалджиев е поискал среща с мен, и че той, Ганчо се е заел да уреди срещата. Даде ми и телефонен номер за връзка. Свързах се с вицепрезидентския секретариат и оттам ми определиха аудиенция на 12 февруари от 14.00 ч. Реших, че най-добре да отидем с Янко Янков, нали ми е адвокат. Той е по-опитен в тези неща, пък и моето доверие във властите бе сведено до нула. Кавалджиев ни прие много сърдечно:
      - О, Ангеле, много съм слушал за теб! Радвам се да се запознаем!
      - Аз също съм слушал много за Вас, г-н Кавалджиев.
      - Има си хас, та аз съм вицепрезидент!
      - Аз пък съм Ангел Грънчаров.
      Щом обаче започнех да говоря за сериозни неща, неустрашимият бранител на морала в политиката бързаше да отклони темата. Веднъж отиде да вземе своята книга, която ми подари с автограф. Вторият път ме прекъсна и запита: "Янко, ами ти как си? Как я караш?". После взе да се оплаква, че бил разорен, че издържал студентка във Франция, че парите не му стигали. Че Румен Воденичаров искал да го съди за клевета. Но не прие моето предложение да свидетелствам за времето, когато ДС изпрати Румен да разцепи Независимото дружество за защита правата на човека и да отстрани Илия Минев от председателския пост. И много се учуди, че следствието срещу мен още продължава.
      - Президентът два пъти вика Атанасов по твоя въпрос /става дума за ген. Атанас Атанасов, шеф на Националната служба за сигурност, бивша ДС/, не те ли оставиха на мира? Ами я да те питам ти защо си нарекъл президента "предател"?
      - Питайте него. Той много добре знае защо.
      Накрая Кавалджиев изказа препоръка да се обърнем към съда в Страсбург. Интересен държавен глава, препоръчва ти да дадеш под съд държавата, на която той е символ. И ти се оплаква от безпаричие. Оплаква ти се на теб, безработния!
      - Кой може да спре беззаконието срещу мен, г-н Кавалджиев?
      - Ами и аз и в Америка заявих, че България все още си е комунистическа държава...
      - Не, България не е комунистическа държава. България изобщо е престанала да бъде държава!
      И още: запитах се защо вицепрезидентът постоянно говореше против абстрактните комунисти, но срещу никой конкретен комунист и дума не даде да обеля? Защо с охота приемаше декларациите, но отхвърляше фактите? И за какво, по дяволите изобщо бях извикан в тази зловеща сграда...? Трябваше да мине доста време преди да науча, че д-р Алтънков е написал до Кавалджиев писмо, в което настоява ако срещу мен има съдебен процес, и той - Алтънков настоява да бъде включен като съподсъдим. Но само това ли бе причината за срещата?
      По пощата ми пратиха вестник, от който научих, че в Русе са разлепени листовки, подписани с "Воини на Тангра". Нямах нищо общо с текстовете. Но нямах и намерение да изкупвам чужди грехове. Моите позиви вече ги подписвах със собственото си име. Затова пратих обратно позиви, за които можех да поема отговорност. Те били разлепени, а част от тях предадени на местните вестници. Кампанията срещу анонимните автори на първите листовки била незабавно прекратена. Но следствието срещу мен не се прекратяваше. Какво повече да сторя и към кого да се обърна? Има ли в днешна България институция, която да ме защити от властническия произвол на няколкото провинциални ченгета от съвсем не бившата ДС? И друго: щом се хвърляха такива огромни сили, щом така грубо се нарушаваха законите само и само да не бъдат изкарани виновни няколко дребни офицерчета от ДС, то какво остава за големите фигури от тази зловеща служба?
      На 16 март с Пламен Лаков заминахме за Бяла Слатина за да научим подробности около репресиите там. Нещата се повтаряха - обиски, изземвания, заплахи... Нищо непознато. На следващия ден се обадих по телефона до Ботевград. Когато запитах Исидор какви са новините, той отговори: "Гадни!". Той и Тодор Йорданов идвали вкъщи да ме търсят, но тъй като не ме намерили, седнали в едно близко заведение и си поръчали бира. Още не успели да изпият бирата, когато в заведението нахлули полицаи, отправили се право към тях и им поискали паспортите. После, без всякаква заповед, без никакво основание им направили личен обиск. Исидор носел в себе си ксерокопия на мои текстове, заради което двамата били отведени в Районното управление на МВР. Петър Петров иззел текстовете, протокол, естествено не им дал. След като момчетата отказали да повторят измислиците на Петров срещу мен, ги пуснали. Исидор написа жалба до Военна прокуратура, но резултат нямаше. Някой си полковник Бонев след няколко месеца отговори, че всичко е било законно. Аз от своя страна написах протест до Бонев, като го обвиних в лъжа и клевета, но той даже не благоволи да ми отговори. Дотам я докарахме - обвинявам един прокурор в престъпление, наричам отговора му “некомпетентен, голословен и клеветнически”, а той мълчи. Изглежда, че в нашата Българийка престъпленията, извършвани от магистрати не учудват никого. И се приемат като нещо обичайно. Кой и как ще ме опровергае, ако заявя, че в България правосъдие няма?
      Няма как, май ще трябва да преглътна факта, че не е възможно да дочакам справедливост и законност. Оттук нататък ще мисля как да се измъкна не от ситуацията, а от страната, упорито отказваща да бъде моя Родина. Защо бяха всичките жертви, всичките страдания, защо трябваше да лежа в комунистическия затвор и да си разбивам живота в името на някаква си свобода и демокрация, на някакъв си народ? Досега си мислех, че съм български родолюбец, но как да остана такъв, когато български народ фактически вече не съществува? Нима това покорно стадо, тази затъпяла пасмина, тази денационализирана сган, примирила се с всичките безумия на комунизма, с безправието, наложено му от лъжедемокрацията, с всевластието на мафията, с нечувания грабеж, с открития геноцид може да бъде наречена "народ"? Заслужава ли да бъде защитавана нация, проявяваща пълно равнодушие към живота и смъртта на своите закрилници? Нали и Васил Левски някога е преминал през половината България с охрана от четири турски заптиета, без никой да направи поне опит за неговото освобожаване. Оттогава нищо не се е променило.
      А дали ще се промени?
      16 февруари 1999 г. - 09 април 2000 г.
      С Янко Янков решихме да заведем дело в Страсбург. На неговите протести до Президента на Републиката, до Главния прокурор и до министъра на вътрешните работи нямаше отговор. В безотговорната ни държавица никой не си правеше труда да отговаря на неудобни протести. Страсбург оставаше последно средство. Ето текста на последната ми жалба до тази инфилтрирана с комунистически агенти институция:
      до Секретаря на Европейския съд
      по правата на човека
      Съвет на Европа
      Ф - 67075 Страсбург Седекс
      Au Greffier de la
      Cour europeenne des Droits de I,Homme
      Conseil de I,Europe
      F - 67075 STRASBOURG CEDEX
      Уважаеми г-н Секретар,
      С присъда N 180 от 26 декември 1978 г. Софийският окръжен съд ме осъди на четири години лишаване от свобода заради антикомунистическа пропаганда, съгласно чл. 108 от комунистическия наказателен кодекс. От този момент насам - вече 22 години аз продължавам да съм преследван от българските тайни служби. През 1993 г. присъдата ми от 1978 г. бе анулирана и ми бе изплатено обезщетение, но преследванията не спряха.
      На 4 декември 1998 г. бях арестуван с обвинение по същия този чл. 108. Арестът бе извършен от същите стари служители на комунистическата държавна сигурност, които се занимаваха с мен и преди т. нар. "демократични" промени в България. След десет месечно следствие обвиненията отпаднаха, но нито личните вещи и част от архива ми, намиращи се в Прокуратурата бяха върнати, нито преследванията срещу мен спряха. На всичките мои протести и на протестите, отправени от адвоката ми, професорът по право Янко Янков властите даже не благоволиха да отговорят. Отправих писмено /прилагам копие/ обвинение до Военна прокуратура в лъжа и клевета. Без никакъв резултат. Изнесох данни, уличаващи офицер от ДС /а сега НСС/ в съучастие в трафика на хероин. Отново пълно мълчание. Само където в мое отсъствие и в отсъствие на семейството ми моето жилище редовно се претърсва, и където не мога да започна никъде работа. А с изрично разпореждане на Националната служба за сигурност на уж свободната ни преса е забранено да публикува мои материали. Стига се до абсурдната ситуация да ми се вменява като вина фактът, че разполагам с компютър, подарен ми от мои близки, на който компютър продължавам да пиша. Сякаш литературното ми творчество е престъпление! Нямам никаква друга възможност, освен да се обърна към Съда в Страсбург с надеждата, че поне фактите около моя случай ще станат всеобщо достояние.
      Уважаеми г-н Секретар, през 1997 г. след поредното незаконно уволнение от работа се обърнах до Президента на Републиката с молба да бъда освободен от българско гражданство поради продължаващите комунистически репресии срещу мен. Писмото ми бе препратено до министъра на правосъдието, откъдето получих цял комплект формуляри, след попълването на които трябваше да бъда освободен от гражданство. Само че аз нямах намерение да емигрирам, единствената ми цел бе върховната власт да прояви малко внимание към проявите на местен /както тогава си мислех/ властнически произвол. Сега също нямам намерение да напускам родината си, каквито предложения вече получих. Както преди, така и днес аз целя спрямо мен да бъдат спазвани законите на моята страна и 22 годишният политически терор да бъде прекратен.
      Моите обвинения към българските власти са в нарушения на:
      чл. 81, ал. 1, чл.91, ал.1, чл.101, ал.1, чл.111, ал.1 и чл. 141, ал.1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.
      Прилагам описание на случая, както и комплект документи. Готов съм да предоставя всички допълнителни данни и документи, изискващи се от мен. Поради това, че адвокатът ми проф. Янко Янков, който ме защиташе безплатно се намира във Великобритания, а не разполагам със средства за наемането на друг адвокат, възнамерявам да поема сам защитата си.
      С уважение: Ангел Грънчаров
      08 май 2000 г.
      Как бе създадено и почти разгромено движението "Воини на Тангра"
      част II
      Мисля, че беше някъде в края на май или първите дни на юни. Получих писмо от Венко Седларски, че го викат на разпит по моето дело в Специализираната следствена служба - София, на бул. "Г. М. Димитров" на четвърти юни. Уговорихме се да ме чака на автобусната спирка половин час преди времето, определено за разпит. На спирката нямаше никой. Постоях малко и влязох в следствения комплекс. От Венко бях научил името на следователя и ме пуснаха без никакви проблеми. Заварих Седларски в чакалнята - този грамаден мъж се бе свил на един от фотьойлите и явно личеше, че се страхува. Беше дошъл с грамаден куфар и още по-грамаден чадър. Досмеша ме. Успокоих го доколкото можах, все пак обвиняемият бях аз, а не той. Разбрахме се да го изчакам на пазарчето отсреща, но не ни стигна времето да си изясним подробно ситуацията. Следователят Михаил Генов слезе и първо се обърна към мен:
      - Здравей, Ангеле! Най-малко теб очаквах. Нещо важно ли си дошъл да ми кажеш?
      - Ами! Дойдох да се видя с Венко.
      - В такъв случай ще използвам случая да ти напиша призовката. Ще дойдеш на... /последва кратка пауза/ - на девети юни.
      - Много хубава дата - в чест на деветоюнския преврат от 1923-та година ли я избрахте?
      - Не, просто така се падна.
      Разбрахме се с Венко да го чакам на пазарчето, намиращо се срещу следствения отдел, но той така и не дойде. На 9 юни бях при Генов.
      Ще бъде пълна скука да описвам разпитите. Обвиненията отпадаха едно по едно. Остана черновата на моята неиздадена книга "Противоционски протоколи". Бяха назначили по експерт нея да бъде Мая Колбург - Тодорова, но след като цитирах антибългарските пасажи от нейната книга "И белите пътища плачеха под нозете им", Колбург се отказа. Следователят Михаил Генов бе писал за свидетел по моето дело Янко Янков. Единственият въпрос бил: “Защо сте кандидатирали Ангел Грънчаров за народен представител от името на партия “Либерален конгрес”?” Целта бе повече от прозрачна - един свидетел не може да бъде адвокат. На Янко работата веднага му станала ясна и той отговорил: “Ще Ви дам обяснения, ако Вие ми докажете, че: Първо - Ангел е фашист; и второ - че Ангел е бил фашист и когато съм го кандидатирал за народен представител от името на моята партия.” Разпитът, естествено приключил без резултат. Най-много ме възмути опита да бъде привлечен като свидетел, а впоследствие и като вероятен обвиняем Емил Коларов. Налага се да разкажа нещо повече за Емил.
      Запознахме се при Андрей Вънгев, един младеж, запален по старата българска история. Емил, студент по философия показваше огромни познания и искрен интерес по темата и така се сприятелихме. Лека-полека започнахме да споделяме идеи, да разменяме информация. Именно от Емил чух името на Юлиус Евола и много други, напълно неизвестни на българския читател имена. Въпреки небрежния си външен вид, негов метод за самозащита, това момче притежаваше уникалната способност да открива всякаква информация. Набелязах го за един от бъдещите колобъри, наред с Валентин Иванов от Сеново – Абрек-Бол колобър. /Тогава още не предполагах, че Емил значително превъзхожда Абрек-Бол./ Та като започнахме разпространяването на позивите, пратих и на него. Емил се справи прекрасно със задачата. “Посланието на Седемте колобъри” например стоя пред Университета няколко седмици. Емил бе успял да разлепи нашите листовки на доста видни места из София. И не само ги разлепи, ами положи усилия да анализира ситуацията след разлепването. Предложих му да си избере име, и така се роди Зент-Бурджан колобър.
      Когато ми се налагаше да остана някоя вечер в София, нощувах у Емил. Там ми бе убежището. С Емил заедно държехме връзка с Юрий Хаджидимитров, който дори му изпрати покана за гостуване в Швейцария, само че мудността на службите осуети гостуването. Въпреки многобройните му достойнства и положителни качества /А може би именно заради тях!/, Емил бе далеч от действащата политика. Нещо повече – той се гнусеше от политиката. Рядко срещана нормална реакция в нашето ненормално време. Беше абсурдно да го викат, да го разпитват, а още по-малко “да го наблюдават”. Какво щяха да научат от Емил? Какви са особеностите на шумерския език или защо автентичността на “Джагфар Тарихъ” следва да се постави под съмнение? Интересна информация, но не за едно ченге. Емил бе роден изследовател, научен работник, но с неговата брада и дълга коса изобщо не приличаше на скинхед. И той, както и Димитър Делян, също разследван по моя случай трябваше да отпадне от вниманието на следствените органи.
      Аз обаче не се отказах да предизвикам общественото внимание или поне вниманието на управляващите върху моя случай. Пишех и пращах материали до къде ли не. Веднъж, за моя голяма изненада в-к “Монитор” публикува едно от писмата ми. Изглежда още не са знаели кой съм:
      Сръбски агент ли е министър Бонев
      Чергата на съседите се подпали и българският народ изпита чисто човешко съчувствие към пострадалите сърби. Използвайки промяната в народните настроения, комунистите преминаха в атака. По стар навик те поставиха знак на равенство между власт и управлявани, и се заеха с организиране на акции в полза на Слободан Милошевич.
      Ние, българските националисти не искаме нито един българин да загине в тази война. На верни на древните традиции смятаме, че всяко вътрешно противопоставяне в сегашния момент може да се окаже гибелно за Родината ни. Осъждаме сътрудничеството с комунисти и социалисти, за нас участието в техните "антивоенни" митинги е противопоказно на българския национален интерес. Независимо от отношението ни към управляващите, ние апелираме към българите да се въздържат от антиправителствени прояви в тези съдбоносни не само за България, но и за цяла Европа дни.
      Тези и подобни на тях аргументи бяха изложени в призив, който възнамерявахме да размножим и разпратим до наши съмишленици из цялата страна. За жалост, при акция на РПУ -Ботевград, всички копия от текста бяха иззети по заповед на майор петър Петров от Националната служба за сигурност. Идеята за акцията е била дадена от Красимир Тончев, председател на Общинското ръководство на СДС - Ботевград. Печатните материали, апелиращи към национално единство, към отговорност и дисциплина бяха обявени за "фашистки" и предадени на следователя Михаил Минчев от районната следствена служба в същия град. От своя страна Минчев твърди, че иззетите листа били веществено доказателство и отказва вякакъв разговор по въпроса.
      Гореописаното деяние на ботевградските "антифашисти" не е изолиран случай. Министър Богомил Бонев бе своевременно уведомяван за самодейните прояви на неговите подчинени, но без резултат. Болшевишкият терор над другоячемислещите не спря. Вземайки предвид горните факти, аз питам: чий интерес обслужва бездействието на министър Бонев? Българския или комунистическия? Или този на др. Милошевич? Последното не е за пренебрегване, ако добавим, че впоследствие бяхме посъветвани да се включим в митингите, организирани от БСП и преследванията срещу нас щели да бъдат прекратени.
      Същият П. Петров бе служител на зловещата ДС, но и до днес е на поста си. Неговият колега и съучастник Валентин Петков - също, макар някога да бе партиен секретар на РУ на МВР - Ботевград. Следователят Минчев пък е виден активист на БСДП - Дертлиев. С неприкритата подкрепа на СДС в лицето на Кр. Тончев кръгът се затваря. Левите сили са винаги единни срещу Десницата. Дори когато вредата не е за една или друга политическа сила, а за България.
      Ангел Грънчаров
      публикувано във в-к "Монитор", 12 май 1999 г.
      Със своето мълчание Министерството на вътрешните работи опроверга само себе си. В тази разпердушинена бивша държава функцията на службите бе не да поддържат реда и да следят за спазването на законите, а да съдействат за материалното облагодетелстване на нейните служители. Богомил Бонев също не правеше изключение, и той бе в играта.
      Следствието приключи с мнение за прекратяване на 9 септември. Отново знаменателна дата, пък нека после някой да заяви, че не са ги подбирали нарочно. Все пак, в интерес на истината трябва да кажа, че Генов беше коректен. Той бързо схвана, че не съм никакъв престъпник, че съм само човек, който си търси правата, че в Ботевград ужасно много са преиграли, и че случаят може да се превърне в един грандиозен скандал. Върна ми по-голямата част от иззетите "улики", а гаранцията трябваше да си я търся от Окръжна прокуратура. Зачаках прокурорското решение. Но преди да цитирам скучния документ, ще ми позволите едно малко отклонение.
      Веднъж, по време на един от разпитите заявих на Генов, че няма да вляза в затвора. "Аз също нямам намерение да вкарвам в затвора един Ремарк" - отговори ми той. Зачудих се: "Какъв Ремарк?" "Ерих Мария Ремарк - един от любимите ми писатели" - рече Михаил Генов. Тези думи станаха отправна точка за написването на един фейлетон. Нарекох го
      Сюжет за дълъг роман
      /посвещавам на следователя Михаил Генов, който заяви,
      че не желае да праща в затвора един Ремарк./
      Представете си Германия, в която Адолф Хитлер доизживява спокойно своите последни старчески дни. Една Германия, в която Йоаким фон Рибентроп става първият следвоенен президент. Той призовава въстановените и новообразувани партии да подпишат споразумение за ненасилие и повежда страната си към либерална демокрация. Представете си една свободна и демократична Германия, в която д-р Йозеф Гьобелс е депутат в Райхстага и ободрява своите съидейници от Новата модерна народно-социалистическа партия: "Горе главите, мили хора! Ние пак сме тук!". А на упреците, отправени от опозицията и световното еврейство за някакъв си холокост, Адолф Айхман отговаря: "Нашата партия поема вината само с мезе". Представете си една Германия, в която Хайнрих Химлер издава служебни удостоверения кой някога е бил сътрудник на Гестапо, и кой - не. Една Германия, в която Херман Гьоринг дава пространни интервюта из вестниците, обяснява колко много обича своята Родина и роптае срещу престъпленията, извършвани спрямо бившите нацисти. /Представете си само - трима от тях били понижени в длъжност, а един даже бил уволнен! Какъв ужас! Колко недемократично!/
      Представете си една следвоенна Германия, в която Ото Скорцени ръководи разузнаването, а д-р Йозеф Менгеле е президентски съветник по въпросите на реформата в здравеопазването. Гестапо е разтурено, като му е сменено името, а за SS, фелдмаршал Кайтел обяснява, че времето било такова. Ялмар Шахт развива преуспяващ бизнес, превърнал се е в честен частник, ръководител е на свръхмощната икономическа групировка "Мулти - Круп", върти търговия със Съединените щати, с СССР и с Израел. Алфред Розенберг ръководи дружеството за германо-еврейско приятелство, а свастиката е заменена с юмрук, стиснал розичка.
      Минава време. Адолф Хитлер умира, изпратен е в последния си път по улиците и площадите на Берлин с невиждани почести. В съседна Австрия, в градчето Браунау, водачът на тамошните антифашисти открива на плащада негов паметник. Върху паметника се чете надпис: "Аз, Адолф Хитлер използвах цялата власт, която имах за добруването на своя народ". Демократично избраният президент Халтнауер, син на един от Енрст Телмановите съратници изпраща съболезнования до близките на починалия. Мартин Борман пламенно се кълне: "Ако ще и на свастика да ме разпънат, аз пак си оставам верен на Фюрера!". Умира и Химлер. Средствата за всеобщо осведомяване ни припомнят колко скромен, колко мъдър и трудолюбив е бил той, как самоотвержено се е борил срещу враговете на Райха, как бил наредил закриването на Освиенцим, Бухенвалд и Майданек, и само войната му попречила да изпълни навреме своите благородни замисли.
      На фона на тези исторически събития дали си заслужава да споменем, че някой си Ерих Мария Ремарк е даден под съд по чл. 108 от германския Наказателен кодекс за проповядване на фашизъм и опит за насилствено изменяне държавния и обществен строй на Хилядолетния Райх. /Подлецът си позволил да се усъмни публично в преобразуването на бившите KZ в акционерни дружества!/ Доказателствата по делото са събрани от видния професионален разузнавач, специалистът с дългогодишен стаж в Аушвиц майор Петер фон Петер. Съдиите и прокурорът също не са случайни - на тях някога им бе поверено делото за покушението срещу Фюрера, завършило със строгата, но справедлива присъда за екзекуция на Щауфенберг.
      Правителството на Израел изпрати поредната пратка хуманитарна помощ. Разпределението на помощите е поверено на доказалите своя висок морал в Лидице, Хатин и Орадур специалисти. Видният демократ Мартин Борман получи Нобелова награда за мир. Германският мирен преход бе завършил. Тристахилядният германски народ показа завидна зрялост на изборите, като преизбра същите любими ръководители. Президентът Франклин Рузвелт и генералният секретар Йосиф Сталин изпратиха поздравителни телеграми, а Давид бен Гурион специално пристигна, за да произнесе пламенна реч на пл. "Александерплатц". Смъртната присъда на Ремарк бе заменена с доживотен строг тъмничен затвор. В Германия всичко е наред.
      Не можете ли да си представите такава Германия? Елате тогава в демократична България!
      Проф. Алтънков хареса текста и се зарече да го публикува. След един или два месеца беше принуден да признае:
      - Знаеш ли, раздал съм поне 50 копия от твоя фейлетон. Няма човек, на когото да не е харесал. Никой обече не иска да го публикува. Май ще се окажеш прав, че има забрана нищо от теб да не се публикува.
      Алтънков каза онова, което си го знаех, но на което никой не вярваше - ген. Атанасов беше забранил името ми въобще да се споменава в печата. Над моя случай бе наложено пълно мълчание. "Ти не си чак толкова голям, та да се занимават такива големи хора с теб. А те се занимават!" - учуди се Алтънков. Непропорционално мощната реакция срещу моето присъствие в обществено-политическия живот тепърва щеше да учудва все повече и повече хора. А иначе в България продължаваше да съществува напълно свободна преса и да не се позволява абсолютно никаква цензура. Само в отделни, няколко десетки, стотици или хиляди случаи като моя свръхултрадемократичната ни власт се бе изложила и се опитваше да скрие своя позор. Ето и самият документ на позора:
      Софийска окръжна прокуратура
      Изх. N 1502/98, 08. 09. 1999 г.
      ПОСТАНОВЛЕНИЕ
      за прекратяване на наказателно производство
      гр. София, 07. 09. 1999 г.
      Христо Ангелов - прокурор при СОП /предполагам, че се има предвид Софийската окръжна прокуратура, а не някаква сопа. б. а./, след като се запознах с материалите по сл. дело N 27/99 г. на Специализирана следствена служба, пр. вх. N 1502/98 г. на Софийска окръжна прокуратура,
      УСТАНОВИХ:
      Предварителното производство е образувано на 04. 12. 1998 г. срещу Ангел Георгиев Грънчаров от гр. Ботевград за това, че през периода месец юни - декември в гр. Ботевград е: 1. Проповядвал фашистка и антидемократични идеологии и насилствено изменяне на установения от Конституцията на Р. /Предполагам, че става дума за Република, а не за Резерват. б. а./ България обществен и държавен строй - престъпление по чл. 108 ал. 1 от НК; 2. Проповядвал и подбуждал към расова и национална вражда, омраза и расова дискриминация, като е образувал организация, която си поставя за цел реализиране на проповядваните идеологии - престъпление по чл. 162 ал. 3 вр. с ал. 1 от НК. /По същество обвинението е в подготовка за държавен преврат. След време сценарият бе повторен с поета Румен Леонидов, но той за разлика от мен удовлетвори искането на Прокуратурата и се призна за виновен, подписа предупредителния протокол. След това за Леонидов писаха всички вестници и още продължават да пишат, а по моя случай мълчат. Жалка история! б. а./
      С постановление от 04. 12. 1998 г. на Грънчаров е повдигнато обвинение по посочените по-горе текстове от НК.
      Разследването на делото е приключило с мнение за прекратяване на наказателното производство. /Аз исках да има съд, за мен бе по-изгодно да има съд, за да се разчуе случая, но на тях не им стискаше. б. а./
      От фактическа страна е установено, че през 1998 г. обв. Грънчаров работел във в-к "Шанс" - Ботевград като журналист. Обвиняемият се интересувал и изучавал различните видове идеологии, включително и от национал-социализма /Включително идеите Чучхе на Великия Вожд Ким Ир Сен! б. а./. Създал си и личен архив /Изрезки от вестниици и списания на най-различна тематика, най-старите от които бяха от 1886 г. б. а./ така също поддържал лична кореспонденция с ограничен кръг граждани от страната, с които споделял собствените си убеждения, мисли и идеи или пък цитирал други автори. /Забележете: ако споделяте със свои приятели собствените си убеждения, мисли и идеи или пък цитирате други автори, можете да попаднете под ударите на нашето демократично правосъдие. И не се опитвайте да ме опровергавате, когато ви цитирам официален документ! б. а./
      Идеологията е система от възгледи и идеи - политически и правни, нравствени /За криминалдемократите от властващите СДС и БСП това не се отнася. б. а./, естетически, религиозни /Търговията с хероин не е престъпление, иначе майор Петров не би останал на поста си, но религията, "опиумът за народа" е престъпление. б. а./ и философски. По делото не е установена такава система /фашистка или антидемократична/ от възгледи и идеи, която да е проповядвал обв. Грънчаров към неограничен кръг от хора.
      От иззетите и приложени писмени материали по делото и показания на свидетели не се доказва по безспорен, категоричен и несъмнен начин проповядването на фашистка или друга антидемократична идеология /като система от въгледи и идеи/ от обв. Грънчаров към неограничен кръг от хора по смисъла на чл. 108 от НК.
      В хода на разследването не е доказано от обективна /Не успяха да намерят танковете., бел. на главия оръжейник/ и субективна /Не исках да ставам министър-председател., бел.на машинописката от Президентската канцелария/ страна обв. Грънчаров да е проповядвал и насилствено изменяване на установения от Конституцията на РБ /Според мен г-н Прокурорът е имал предвид Република България, а не някакъв си РЪБ., бележка на чистачката./ обществен и държавен строй, поради което наказателното производство по чл. 108 ал. 1. от НК следва да се прекрати.
      Така също при разследването не се събраха безспорни и категорични доказателства, които несъмнено да доказват, че обв. Григоров /Тук явно ме бъркат с някой друг, аз никога не съм се казвал Григоров. б. а./ е осъществил състава на чл. 162 ал. 3 вр. с ал. 1 от НК, както от обективна, така и от субективна страна.
      Имайки предвид събраните доказателства по делото и изложеното на основание чл. 237, ал. 1. т. 2 от НПК,
      ПОСТАНОВИХ:
      Прекратявам наказателното производство по сл. дело N 27/99 г. на Специализирана следствена служба, сл. д. N 217/98 г. на ТО гр. Ботевград, пр. вх. N 1502/98 г. по описа на СОП, водено срещу Ангел Георгиев Грънчаров от гр. Ботевград по чл. 108, ал. 1 от НК и по чл. 162, ал. 3 във вр. с ал. 1 от НК поради недоказаност.
      Отменям мярката за неотлонение "Парична гаранция" в размер на 50 000 стари лева /деноминирани лева/.
      Препис от постановлението да се изпрати на Ангел Георгиев Грънчаров от гр. Ботевград, /следва точният ми адрес/, началника на РПУ гр. Ботевград и началника на национална служба "Сигурност" при РПУ гр. Ботевград с право на обжалване в 7 дневен срок чрез СОП до АП - София.
      След влизане на постановлението в сила на Ангел Грънчаров да му бъде вънат иззетия личен архив и другите негови лични вещи, иззети като доказателства по делото.
      ПРОКУРОР: /ХР. АНГЕЛОВ/
      Както често се случва в многострадалната ни Родина, прокурорът не изпълни своето собствено постановление. След големи препирни ми върна оригиналите само на два документа - разписката от внесената гаранция, и преписа от присъдата ми от 1978 година. От всичко останало ми бяха направени отвратително лоши копия, които не можеха да бъдат разчетени. Произволът продължаваше. Нищо не можех да направя, поне засега. Но и през ум не ми минаваше да кажа “Било каквото било!” и да забравя. Опитах се да засегна ченгеджийското самолюбие:
      ОТМЪЩЕНИЕТО
      “И така, стара куко,
      ти стори каквото можа,
      подплаши ми два-три началника,
      отне ми няколко служби,
      за хляба си ти ме накара да пъшкам,
      но още съм жив.
      И кой знае, преди да забулиш жена си със креп,
      може аз да преследвам пък теб.”
      Рей Дюръм
      В Царство България службите за сигурност бяха бранители на страната. Крепители на българщината. Републиката ги превърна в главни рушители на българската държавност. Всъщност дейността на самоуверените чекисти е самоубийствена. Всяка тяхна победа е победа над самите тях. Над децата и близките им. Ченгетата от Националната служба за сигурност, бивша ДС приличат на онези бацили, разяждащи тялото, които умират заедно с умъртвения организъм. Някога мислех, че сме длъжни да им простим злодеянията, нали са ни сънародници, все пак. Трябваше да мине много време, за да осъзная, че съм сгрешил.
      През 1998 г. моите съратници и аз оспорихме чл.1 от тогавашната Конституция. Оспорихме закона, даващ право на комунистите само и единствено те да управляват. Тогава, в самото начало на протестите обявиха устрема ни към свобода и справедливост за тежко противодържавно престъпление. После, когато същите думи се подеха от мнозинството казаха, че отмяната на чл.1 е реална и наложителна. Но в суматохата забравиха кой пръв бе издигнал глас. От извършителите на политически мотивираните репресивни действия също не бе потърсена сметка.
      През декември 1998 г. моята набързо стъкмена “организация” успя да уплаши властите. В своя панически страх подчинените им секретни служби подеха една не антинационалистическа, а антинационална кампания. Политическата полиция на практика започна война срещу всеки, осмелил се да брани българската чест. Правителството на Иван Костов вероятно ще спечели симпатиите на Москва и Вашингтон, на Анкара и Брюксел, но нашата, българската история ще го отрече. И ако въпреки злокобния план нацията ни оцелее, никой няма да споменава името на сегашния министър-председател с добро. Той ще бъде навеки проклет.
      Подложиха ни на незаслужени атаки. Защото се осмелихме сами да управляваме съдбата си. Защото си позволихме да не вярваме, че лица, изпълнени със злоба и ненавист към нас могат добре да ни ръководят. Сдобихме се с дързостта да не се съгласяваме, когато виждахме как тикат Отечеството ни към гибел. Така започна войната. Жестока, безпощадна война. Война без правила. Война без надежда за мир. Без възможност за мир.
      Когато организирах протестните действия, моята цел бе защитата не на някоя отделна класа или група, а на основното население. Аз призовавах към закрила на мнозинството от посегателствата на едно арогантно и насилнически настроено малцинство. Разделението бе между грабители и ограбвани. Не ставаше дума за национализъм в неговия класически вид. Към мнозинството спадат повечето български арменци, например, докато сред малцинството има немалко етнически българи. Според писаните догми това е демокрация. Власт на народа, на мнозинството. В своята паника властта се отрече от собствените си официално прокламирани ценности. Обвиниха ме в проповядване на фашизъм. Смешно и нелепо. Смешно, но не за мен, потърпевшия. За да угодят на новите си господари, злодеите от ДС бяха готови да престъпят всички кодекси и конституции, всички международни конвенции и пактове. Всички човешки закони. Те не се спряха пред извършването на престъпления, за да изкарат престъпник мен.
      Колко е хубаво да живееш без да се боиш, че ДС ще нахлуе, ще изтърбуши дома ти, ще оплячкоса скромното ти имущество, ще ти постави белезници и ще те бутне в някоя мрачна килия само заради смелостта ти да разсъждаваш самостоятелно. Заради мечтата ти да живееш без страх от властнически произвол. В моята обречена България мечтата се оказа неосъществима.
      Бях писал, че никакъв “особен манталитет” не може да оправдае кражбите и насилията, вършени от цигани: “Расист!”. Бях заклеймил расистките пасажи от Стария завет на еврейската Библия: “Антисемит!”. Окачествиха антикомунизма ми като пропаганда на антидемократични идеи. Непримиримостта ми към диктатурата и властническия произвол се оказа екстремизъм.
      Съратниците започнаха да отпадат един по един, да се огъват, да се съгласяват с хулите на обвинението. Да ме предават. Нови съюзници не успях да привлека. Онова, което се случваше в уж демократичната ни страна не успя да заинтересува никого. Неправдите и безчестието на властта се приемаха съвсем спокойно от хора, които иначе претендираха за висок морал. Преследването за убеждения все още бе норма. След осем месеца нечовешки усилия се огледах и видях, че съм сам на бойното поле. Самичък срещу цялата сган от облечени в привилегии бандити. Правото на силата бе надделяло над силата на правото. Българомразците имаха основание да тържествуват. Макар че, ако трябва да търсим истински расисти, ние трябва да ги търсим именно между комунягите. И за да не бъда голословен ще цитирам: "До ден-днешен не е отменен единственият по своя род Указ на Президиума на Върховния Съвет на СССР, постановяващ наказателна отговорност по национален признак. С такава "чест" бяха удостоени циганите." - Надежда Деметр, сп. "Новое время", 1989 г. Това стига, подробностите си ги потърсете сами. Аз само припомням, че същите, които преследваха хора по расов и национален признак, имат наглостта да обявят за расист мен.
      Не, не се оплаквам. Нито пък им завиждам. Ченгета, следователи и прокурори не подозират колко са нещастни. Те не умеят да съществуват като свободни хора между своите себеподобни. Безнаказаността изгради у тях потребност непрекъснато да тъпчат някого, да лекуват комплексите си за непълноценност като доказват мнимо превъзходство. Една извратена потребност да грабят, да изнудват, да заплашват. Да причиняват страдания. Те не умеят да живеят иначе, освен в безчестие. Същевременно тези жалки палачи не притежават собствена воля, те винаги и във всичко са проводници на дошли отвън заповеди. Независимо дали арестуват поредния родолюбец или пък осигуряват безпроблемното преминаване на поредната пратка хероин. Бих ги презирал, без да им обръщам внимание, ако заповедта, изпълнявана от осакатените дребни душици не бе “Убий Българина!”. Ето с кое не биваше да се примиря. Непримиростта ми продължи повече от 20 години.
      Съзнавах, че няма да спечеля борбата срещу цялата държавна машина. Но и през ум не ми минаваше да спра. Днешната българска държава не изпълнява самосъхранителната си функция. Ако утре ние, българите престанем да съществуваме или най-малкото намалеем до незначително малцинство, то и държавата ще престане да бъде България. Ще се превърне в съвсем друга страна. Името, лишено от вътрешно съдържание губи всякакво значение. Трябваше, длъжен бях да докажа, че съм прав.
      Опитах се да спечеля общественото мнение на своя страна. Какво разочарование! Общество в истинския смисъл на думата нямаше. Докато следствието течеше, в Сърбия задържаха водача на българите Марко Шукарев. В Сърбия затваряха за българщина. В България - също. Завладя ме увереност, че усилията ми са безмислени, че с България е свършено. В защита на Шукарев се образуваха комитети, свикваха се пресконференции, лепяха се листовки. Над моя случай тегнеше единодушно мълчание. В Сърбия българите все още не бъха победени. Тук Държавна сигурност бе ликвидирала всичко. Казвам ви, България вече я няма, тя е умъртвена от комунистите и техните терористични отряди. Без вътрешни съюзници, без лакеи с български произход външните ни врагове не биха се справили с нас. За жалост, освен герои, земята ни твърде често е раждала и предатели. Какво пък, за тях е приготвена изненада.
      Скоро към България ще започнат да прииждат разни отрепки и криминални типове. Ще дойдат лица, прогонени от своите страни. Основното население ще се стопи като снежен човек под напора на южния вятър. Палачите-ченгета, следователи и прокурори няма да бъдат пощадени. Нали “правозащитните” им ведомства обявиха за расистка всяка българозащитна реакция? И приемаха за нормално явление посегателството срещу българи. Неканените чуждоезични гости ще започнат да трепят наред. Ще започнат масови изстъпления. Напразно предателите ще очакват пощада. Такава не е предвидена. Нашите преследвачи и семействата им също ще пострадат. За пришълците те ще са българи, същества, подлежащи на изтребване.
      Ченгетата, обаче нямаха чест и достойнство. Не зная в другите страни как е, но нашите ченгета притежаваха единствено търбуси и джобове. Тях друго нищо не ги засягаше, освен да се нахранят добре, да се напият и да приберат поредния подкуп или поредната комисионна. Като добър повод да повдигна някои наболяли въпроси и да демонстрирам, че не са успели да ме смачкат, ми послужиха местните избори. Позволявам си да приложа текстовете на част от листовките, разлепени от нас не само из целия град, но из цялата Ботевградска община. Особена помощ получих от Йордан Йорданов, местен лидер на БСДП /а сега организационен секретар на БЕСДП/, който имаше да разчиства сметки с местните политически измамници. Йордан финансираше отпечатването на листовките, аз пишех, а момчетата лепеха. И още веднъж ще кажа, че прилаганите тук текстове са малка част от огромното количество, което успях да напиша и разпространя. Все пак, за да не бъда отегчителен, се задоволявам само с три от тях.
      Съграждани,
      Не ви ли омръзна вечно да ви лъжат? Нима искате избраните с вашия глас да богатеят, а вие от ден на ден да ставате все по-бедни? И сини, и червени доказаха какво могат. Те доказаха, че се интересуват единствено от себе си, а за вас се сещат само когато наближат избори. Обещават всичко, което им дойде на ум, а още на другия ден забравят обещанията си. И вие отново сте без работа. Парите не ви стигат, няма с какво да нахраните своите семейства. Наистина ли за такъв живот гласувахте? Това ли искахте, когато пускахте бюлетини с техните имена?
      Дали о. з. полковникът Иван Павлов, виден активист на БСП се занимава с нещо друго, освен със собствения си частен бизнес? По какъв начин забогатя лидерът на СДС Красимир Тончев? Откъде дойдоха средствата за контролираните от комунисти могъщи фирми в бившето ЗПП? Кои политически лидери се наместиха в директорски бордове? Как бе съсипан силният някога Земеделски съюз в Ботевградска община? Гласувайки за нас, вие ще ни дадете възможност да търсим отговори на многобройните въпроси. И после заедно ще решим какво трябва да направим. А въпросите съвсем не са малко.
      Как помага на безработните Бюрото по труда? Как се разпределят помощите от Центъра за социални грижи? Как се връща земята? Какво става с горите? Има ли корупция в полицията? Заплашени ли са нашите деца от наркотици? Как си вършат работата в Общинския съвет, в Кметството? Какво е положението на общинските фирми?
      Няма червени, няма сини. Има само една партия - партията на грабителите. Те не воюват помежду си, в разграбването на държавата те са заедно. Нека и ние - ограбените бъдем заедно. Нека се обединим срещу тях.
      И нека ги пометем !
      ЗА НАШИТЕ ОБЩИ ИНТЕРЕСИ
      Казват ни: “Вие, от БНРП също имате своите лични интереси, за да участвате в изборите”. Да, имаме. Омръзна ни да ни управляват лица, които не мислят за нас, за близките ни, за нашите приятели и съседи. Ние не искаме повече да се срамуваме от факта, че хора, заслужаващи уважение затъват в мизерия по вина на управляващите. Ние не искаме над нас да властват дребни душици, които уреждат само и единствено себе си. Нашият интерес е да получим възможност за контрол над властта. Но този интерес е еднакъв с вашия. Ще постигнем ли нашия общ интерес или ще се оставим пак да ни излъжат?
      Вижте само докъде ни докараха “великите” парламентарни дърдорковци, които сега ни убеждават да подкрепим техните любимци:
      Един пенсионер получава на ден от един до два лева.
      Един безработен получава от борсата средно два лева на ден.
      Дневният разклад на едно куче от кучешкия приют е три лева.
      Нима е нормална държава, в която кучетата живеят по-добре от хората?
      Ние, от Българската национално-радикална партия ще бъдем гласът на човека от улицата. Ние ще бъдем гласът на оня, който не може или не иска да дава подкупи. БНРП е партията, даваща възможност на всички нас, поставените извън хитрите сметчици на големците да кажем своята дума. В Общинския съвет ние ще браним интереса на безработния, на бедния, на гладния човек. Ние сме тези, които искат в България хората да живеят по-добре от кучетата. Гласувайки за Българската национално-радикална партия, вие гласувате за себе си.
      Повярвайте ни днес, за да ви помогнем утре!
     
      СДС - СЛУГИТЕ НА ДС
      -
      -
      ПРОДЪЛЖАВА РОМАНЪТ - СДС - СЛУГИТЕ НА ДС
     
     

[НАЗАД] [НАЧАЛО] [ГОРЕ]