Стефан д-р Димитър Чолаков
Форум
Къде... от Швеция

РОМАН -7- НЕПОСЛУШАНИЕ - ОТ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ - ГУРКОВО - БОТЕВГРАД - ПРАВЕШКО

     РОМАН -7- НЕПОСЛУШАНИЕ - ОТ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ - ГУРКОВО - БОТЕВГРАД - ПРАВЕШКО
      КОПИРАЛ
     
      [img]http://www.stefan-tcholakov.eu/pic/7675.jpg[/img] 
     
     
     
      Стфан д-р Д Чолаков
     
      [img]http://www.stefan-tcholakov.eu/pic/9184.jpg[/img] 
     
     
      -
      ПРОДЪЛЖАВА РОМАНЪТ - С ЗАГЛАВИЕТО - СДС - СЛУГИТЕ НА ДС
      -
      СДС - СЛУГИТЕ НА ДС
      Преди десет години обявиха разформироването на ДС. Как бе извършено това в Ботевград?
      Численият състав на ДС си остана същият. Същите бяха и заеманите кабинети. Николай Йорданов, Валентин Петков и Петър Петров запазиха както своите чинове, така и изключителните права над живота и смъртта на ботевградчани. Над контрола на личния живот и кореспонденцията, над телефонните разговори и пътуванията. Променено бе само името на службата - от ДС първо стана НСЗК /Национална служба за защита на конституцията/, а после - НСС /Национална служба за сигурност/. Реформата приключи. Успешно, както твърдят от СДС.
      В Ботевград преследванията за политически убеждения не бяха прекратени. СДС демократично мълчеше. Мълчанието продължава и до ден-днешен. Пряката намеса на синия лидер Красимир Тончев в продажбата на хотел “Ботевград” е публична тайна. Тончев е информиран за съществуването на служебна стая “01”, от която ДС осъществява подслушване на гости на хотела, но разобличения от него няма да чуем. Тончев уж обича да говори против комунизма, но срещу конкретните комунисти и дума не дава да се каже.
      Лидерите на СДС прогониха от синята партия честните хора, които искаха всички ние да живеем по-добре. СДС послушно изпълняваше заповедите на ДС за разрушаване на икономиката, на селското стопанство, СДС подкрепи политиката на всеобщо разграбване. Горите се изсичат безразборно, грабежите и побоищата в някои райони, като Ж. К. “Север”, например не тревожат претендентите за обществени лидери. Техните господари са им наредили да мълчат.
      Преди една години Красимир Тончев и неговите послушни “демократи” благословиха рапресии заради опитите да бъде казана истината на ботевградското гражданство. Бяха извършени дори престъпления, за да бъдат запушени устата на недоволните. А толкова много истини има да се казват! Истината за разпространението на наркотици и бездействието на полицията, например...
      Още не е късно! Помогнете с вашите гласове на Българската национално-радикална партия да влезе в Общинския съвет и ще чуете истината, която никой друг не посмя да изрече.
      БНРП - Ботевград
      Хората не ни подкрепиха, не ни оказаха достатъчно доверие, но аз бях доволен, защото сега, година и половина по-късно не мога да отида до центъра на града, без да ме спрат поне десет души и да ме питат какво предстои. Защото измежду цялата предизборна помия, единствено моите листовки казваха истината. А сега, наблюдавайки в новите избори и новите политически сили старите партийни муцуни, хората отново са объркани. Но това е по-късно, в 2001 година, а ние сме още в 1999-та.
      С Янко продължихме да търсим правосъдие от Страсбург. Писахме, те ни размотаваха, Янко замина за Великобритания, но и оттам държахме връзка и не се отказвахме от започнатото. На 30 ноември местният вестник “Ботевградски вести” излезе с публикация по случая, като заедно с това съобщи, че името ми ще бъде включено в т. нар. “Речник на дисидентите”. Време е да се спра и на този “Речник”.
      Под егидата на Фондация “Отворено общество” на 30 и 31 октомври в Централния военен клуб на София трябваше да се състои конференция и кръгла маса на тема “Речник на дисидентите - общо място в Източна Европа”. Казвам “трябваше”, защото имаше нещо като конференция, но от кръглата маса нямаше и помен. Хайде кажете ми как да не наричам тази фондация “Отровено общество”? Ето как протече събитието. След официалните речи първия ден, организаторите обещаха, че през втория ще дадат думата и на нас за изказвания. Бяха дошли Петър Гогов, Григор Симов, Стефан Вълков, Ганчо Савов, Любомир Собаджиев, проф. Лазар Цветков и други от нашите. Разбрахме се, на когото и да дадат думата, да говори за всички ни. За това, че сме изхвърлени не само от политиката, но и от живота. За това, че нито преследванията срещу нас са прекратени, нито преследвачите ни са махнати от техните постове.
      Но и през втория ден великите свръхултрарадикални демократи, предвождани от Михаил Неделчев не дадоха и най-малкия признак, че ще ни позволят да се изкажем. Тогава от “Нова телевизия” се обърнали към Тошо Пейков с въпроса кой от нас ще даде интервю. Тошо ме посочи мен и аз казах каквото мислех. Дадох интервю и за “Канал 3”, където също не спестих нищо. Благодарение именно на тези интервюта научих, че името ми е включено в речника, защото М. Неделчев на моите обвинения отговорил, че няма от какво да съм недоволен, тъй като името ми фигурира в техния велик списък. Много важно, че името ми фигурира някъде, когато семейството ми гладува, пред мен няма никакво бъдеще и се чувствам накрая на своите сили.
      Значително по-късно, през май 2002 г. като ровичках в Интернет, съвсем случайно открих какво пише за мене във фамозния речник:
      ганчо савов
      Ангел Грънчаров - псевдоним Елтимир
      Роден на 5 ноември 1959 г. в с. Гурково, Софийска област, в родолюбив род, в който е имало и свещенослужители. Много ученолюбив, буден и критичен, той е арестуван още на 15-годишна възраст за вицове срещу режима. През 1978 г., непосредствено след завършване на гимназията, отново е арестуван, домът е обискиран, конфискувана е литература, намерени са и позивите, които е разпространявал със съученици, насочени срещу комунистическата власт и поредното увеличаване на цените. Грънчаров е откаран в следствения арест, където е и изтезаван. Позивите са достатъчно основание за съда да му даде 4 години затвор по чл. 108 от Наказателния кодекс - за пропаганда срещу строя и опит за свалянето му. Осъден е като ръководител на групичката ученици. Така Ангел Грънчаров става най-младият политически затворник по това време в България. В творбата си "За малка справка" (личен архив) споделя за затворническите си години: "Там се запознах с хора, които станаха мои учители (...) Видях комунистическия ад, видях голямата лъжа, след което вече не можеха да ме излъжат. (...) Благодаря на инквизиторите си, че не станах като тях, че не се омърсих. Благодаря на всички, които поискаха да ме унищожат. Без тяхна помощ никога нямаше да бъда това, което съм днес."
      След излежаването на присъдата в затвора в Стара Загора Грънчаров е непрекъснато преследван, не му се разрешава да следва висше образование и той започва сам да изучава история и археология, философия и обществени науки, насочва се към журналистиката и литературата. Държавна сигурност обаче продължава да му пречи, заставен е да работи непосилно тежка физическа работа, преследват семейството му.
      Грънчаров не се примирява, продължава словесната си съпротива срещу тоталитарния режим. От януари 1988 г. активно се включва в първото антикомунистическо сдружение в България - Независимото дружество за защита правата на човека, ръководено от инж. Илия Минев. В дружеството Грънчаров развива апостолска дейност из цяла България - установява верига от връзки, разнася информация, осведомява радио "Свободна Европа" за репресии, агитира и пр. След една негова информация, излъчена по РСЕ, цялото селище е блокирано от агенти на ДС и милиция, той отново е арестуван и малтретиран. За тази негова дейност научаваме и от творбата му "Необективна история" (личен архив): "Ние изра зявахме несъгласие с официалната политика на комунистическото правителство, изразявахме несъгласие с идеологията на комунизма. Но не това беше главната цел. ДС прекрасно знаеше за нашето несъгласие. Целта не бе и гласното му изразяване. Целта бе да покажем навън кои са несъгласните в България. Едно е да бъде арестуван никому неизвестен недоволен, съвсем друго - известен дисидент, познат в света. Тази известност предпазваше ако не от репресии, то поне от крайни мерки. Показателен е случаят, когато се разпространи слухът за мнимата смърт на Илия Минев. Светкавичната ни реакция в България и чужбина може би предотврати извършването на едно престъпление. (...) Вторият съществен момент бе тезата, че на българската опозиция може да се окаже помощ отвън само ако се види, чуе, че има такава опозиция, която се бори. Помогни си сам, та и САЩ да ти помогне - гласеше текстът на един мой позив от 1978 г. Десет години по-късно тези думи станаха предлог за действие."
      Като един от най-непримиримите млади правозащитници Ангел Грънчаров следва принципите си и след падането на комунистическия режим през ноември 1989 г. Издирва и подлага на разобличение виновници от бившия режим. От 1991 г. се занимава с активна журналистика, работи в няколко демократични издания в София, гл. редактор бе на в. "Нова демокрация", издава своите литературни произведения и книга на тема от старата българска история. Издиган е като кандидат за депутат.
      Ганчо Савов
      Източници:
      1. Личен архив на А. Грънчаров.
      2. Савов, Г. Капан за контри. С., 1998.
      Библиография:
      1. Грънчаров, А. Творчески старт от затвора, цикъл. - В. Литературен вестник, 19.07.1993 г.
      2. Елтимир. Тангра в епохата на Агни. С., 1996.
      Там, на Конференцията подписахме един “Апел чрез телевизионния канал “Арте” до свободните граждани на Франция и на целия Западен свят.” В този Апел, подписан от Илия Минев, Петър Гогов, Григор Симов, от мен, от Георги Константинов и Стефан Вълков, ние запознавахме света с нашето тежко положение и с измамата, натрапвана на света, че България се демократизирала. Единствената последица от Апела бе неговото отпечатване в книгата на Тошо Пейков “Втора книга на летописите”. Демократичната власт демократично се преструваше, че не съществуваме.
      Длъжен съм обаче да вмъкна един епизод. Става дума за Стефан Вълков и неговото често пъти необяснимо поведение. Още докато течеше следствието в началото на годината го срещнах и започнах да му разказвам какво ми се е случило. Главният ми аргумент беше, че ако сега никой не обърне внимание на моя случай, същото може да се случи с всеки един от нас. Тогава бай Стефан ме прекъсна:
      - Знам, в течение сме на всичко и правим много повече, отколкото изобщо можеш да очакваш!
      Сега на Конференцията му припомних тези негови думи и отново го запитах какво всъщност е направил, защото аз нищо не съм научил. Стефан Вълков изведнъж избухна и ми заяви, че такива трудности се решават, като пресрещна в някоя тъмна уличка ченгето, което се занимава с мен и му видя сметката. И завърши: “Когато убиеш някой комунист, ела ми се обади и тогава ще си говорим”. Странен съвет за един правозащитник, за човек парадиращ с близките си приятелски връзки с бащата на президента и бащата на финансовия министър…
      В края на декември 1999 г. се сбъдна една моя мечта - най-неочаквано ми подариха компютър. Компютърът бил подарен на Валя Ненчева, моя първа братовчедка за нейния син Асен, който учеше в Англия, Асен не го харесал, а Валя вместо да го продаде, взе та ми го подари. Вярно, старичък, със 180 МВ харддиск, работещ на Windows 3.1, но ми вършеше работа. Заех се да набирам на компютъра всичко, което бях писал досега.
      На осми януари 2000 г. Илия Стоянов Минев умря в крайна мизерия. Аз нямах пари да отида на погребението му. От вестниците научих, че били присъствали финасовият министър Муравей Радев, бившият главен прокурор Иван Татарчев, депутати и други видни политици. Венец изпратил и П/резидентът Стоянов. Както се казва, убийците се бяха върнали на местопрестъплението. Коци Иванов им вдигнал скандал, но каква полза…
      През двехилядната година главното ми занимание бе да набирам на компютъра старите си текстове. Получавах малка заплата от д-р Иван Георгиев, председателя на БНРП заради организацията в Ботевград и участието в списването на партийния бюлетин. През цялото останало време пишех своите неща, а те съвсем не бяха малко. Година и половина след като се снабдих с компютър, аз разполагах с 13 свои книги, общо 785 страници. Без да слагам в сметката малките материали, които не влязоха в книгите. През април парите от Доктора спряха. Тотю, който също ми даваше по някой и друг лев и той ме отряза. Останал съвсем без доходи побеснях, и така написах “Новата тайна история”, която едва ли ще бъде издадена докато съм жив, но пък се надявам, че за нея ще се знае и след хиляда години. Защото ужасно много се съмнявам, че някой друг ще разкаже цялата истина за последните години на нашенската криминалдемокрация. Но да не се отклонявам, сега описвам живота си.
      С Янко продължавахме да се обръщаме към Страсбург.
      До Европейския съд за защита на правата на човека
      при Съвета на Европа
      67075 Страсбург
      Франция
      Към: Реф. № PN 2208
      Почитаеми съдии,
      Протестирам против опита на Вашата съветничка по правните въпроси Димитриева-Найденова да се опитва да ме манипулира с писмото, което ми е изпратила с дата 29 май 2000 г.
      Не съм имал никаква нужда от нейните правни съвети и считам, че тя всъщност под прикритието на правен съвет се е опитала да попречи на нормалния ход на исковата ми молба (жалба), която съм депозирал пред Вас.
      В българската преса вече отдавна е намерило широко място становището на мнозина видни български юристи, че българската мафия е изпратила свои хора на работа в европейските институции, включително и в Европейския съд по правата на човека, задължението на които хора е да пречат на нормалния ход на делата против мафиотската българска държава.
      Освен това, въпросната Legal Secretary е проявила същото онова типично комунистическо разбиране за фактите и правото, което ми е много добре познато още от много отдавна - тя най-нагло е изопачила написаното от мен и в писмото си до мен ми пише, че аз съм бил написал неща, каквито въобще не съм написал! В България за такива юристи обикновено се казва, че не говорят с устата си, а говорят с ануса си, т. е. че са разменили местата и функциите на тези два коренно противоположни органа на човешкото тяло.
      Освен това, твърде показателен е и факта, че писмото си до мен тя е написала на английски език съвсем не случайно, т. е. съвсем преднамерено - за да попречи на нормалния ход на исковата ми молба като затрудни движението на процедурата. Защото за нея не е имало и няма никаква правна пречка да ми напише писмото си на български език, който тя много добре знае и който аз много добре зная. Тя, обаче, е написала писмото си до мен на английски, защото много добре се е досетила, че аз не зная този език; а аз, не зная този език не защото съм бил по-негоден от нея да го науча, а защото зверовете от комунистическото котило, в което тя е родена са ме мъкнели по затворите по същото това време, когато нея са я мъкнели по света, за да учи езици;
      Нека спра с коментарите си относно нейните пречки на нормалния ход на процедурата. Такива ще бъдат направени по-късно при един обобщаващ правен и теоретичен преглед на моите адвокати по повод становището или решението, което Вие ще постановите по моя казус. Накратко: Аз съм Ви написал ясна и недвусмислена искова молба или жалба и Вие сте я получили в рамките на предвидения от закона срок. Не съм я оттеглил и няма да я оттегля, въпреки опита на Вашата мафиот-секретарка да ме мотивира да се откажа от искането си или да попречи на нормалния и бързия ход на процедурата. Следователно само Вие сте тези, които трябва да се произнесете по допустимостта и по съществото на моето искане. Не е в мен вината за забавянето на процедурата, а във Вашата мафиот-секретарка - от юридическо гледище нейното писмо до мен няма абсолютно никаква правна стойност, освен стойността да бъде опит да се попречи на хода на искането ми за правна защита.
      Вие сте на ход - произнесете си по допустимостта и по основателността на моето искане! И нека Вашата мафиот-секретарка не ми дава никакви правни съвети.
      16 юли 2000 г. Ангел Георгиев Грънчаров
      гр. Ботевград - 2140ж. К. “Васил Левски” блок 43, вход А, етаж 5, ап. 14
      Отговорът не се различаваше особено от отговорите, които ми пращаха разните комунистически бюрократи. След като го прочетох, нямах вече и сянка от съмнение, че и в този съд са пуснали пипала агентите на червената мафия.
      Уважаеми господине,
      Потвърждавам получаването на Вашето писмо от 8 май 2000 г. с приложенията, от което става ясно, че Вие желаете да представите пред съда молба по член 34 на Европейската Конвенция за човешките права.
      В съответствие с настоящите инструкции, получени от съда трябва да Ви обърна внимание върху някои недостатъци във Вашата молба. Информацията която е дадена тук не е предназначена да има мястото и силата на решение, което само съдът може да даде и е предвидена с оглед да обясни в светлината на казусното право и на практиката условията за допустимост на вашата молба.
      От това, което сте предоставили става ясно, че Вие желаете да се жалвате от комунистическа репресия. В частност и за това че през 1978 г. вие сте били несправедливо осъден за разпространяване на противодържавна пропаганда и че на 4 декември 1998 г. срещу вас е било открито предварително следствие по подозрение за разпространяване на противодържавна пропаганда. Вие също така потвърждавате, че желаете да напуснете България. Ви се позовавате на членове 9, 9, 10, 11 и 14 от Конвенцията.
      Обаче, аз трябва да ви информирам, че в съответствие с общите принципи на международното право съдът не е компетентен да се занимава със жалби, произтичащи от актове, факти или решения, които са станали преди влизането в сила на Конвенцията по отношение на България - от 7 септември 1992 г.
      Така, че Вашата жалба за това, че на 4 декември 1998 г. е било открито срещу вас предварително следствие по подозрение за разпространяване на противодържавна дейност, трябва да ви информира, че Конвенцията сама по себе си не гарантира такова право, но тя само поставя процедурни гаранции. От Вашите предложения също така става ясно, че на 7 септември 1999 г. предварителното разследване против вас е било приключено.
      Така, че Вие твърдите че желаете да напуснете България, но не сте посочили къде и от кого сте били принудени да го направите. Във всеки случаи вие трябва да отбележите, че конвенцията не гарантира правото за напускане на територията на вашата страна.
      Ако независимо от тези обяснения ние все пак настоявате да преследвате иск, то вие сте информирани, че трябва да го направите бързо, тъй като пропускането да се действа пред съда по съответния начин на предварителните процедури може да предизвика давност за внасянето на иска и така да изтече 6-месечния срок поставен от член 23, § 1 от Конвенцията.
      Янко Янков написа каквото трябваше, но до днес още чакам отговор. Излязоха верни думите на Зент-Бурджан, че подобни международни съдилища служат единствено за подкопаване на доверието към националните институции. Никой не се интересуваше от моите нарушени граждански и политически права, от престъпленията, които една мафиозка държава извършваше срещу мен. За работа вече не можех и да мечтая. Получих доказателства, че ДС е постоянно по петите ми, че сплашва евентуалните ми работодатели, затова никой не иска да ме вземе. На протестите ми никой не обръщаше внимание. Едва на 12 май 2000 г. с помощта на Анна Зографова от в-к “Шок” успях да уредя интервю в нейния вестник, където директно отправях обвинения срещу НСС - Ботевград в преследване срещу антикомунисти, в участие в наркотрафика и в други закононарушения. Интервюто започваше от първа страница с моя снимка и стряскащото заглавие “Арестуван журналист заради преврат срещу Костов”. Престориха се, че не са го чели. Цветомир Йолов разпрати по Интернет мои текстове до къде ли не. Стефан Чолаков, който живее в Швеция също се зае с препращане на материалите. Отново нищо. Мълчание, глуха стена!
      С Исидор Иванов издадохме в Ботевград наше вестниче. С цел да подтикна управниците към диалог, дадох да бъде публикувано /отново в “Шок”/ следното съобщение:
      "НЕЛЕГАЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ ПУСКА ВЕСТНИК
      Издателите се афишират като Движение “Воини на Тангра”
      Излезе първият брой на в-к “Истина”, издание на нелегалната организация “Воини на Тангра”. Като изключим неиздаваният досега на български език световноизвестен философ Юлиус Евола с откъси от книгата “Езическият империализъм”, други имена липсват. Поради опасения от полицейски преследвания, както обясни деец на Движението. Нека напомним, че на 29-ти срещу 30-ти ноември 1998 г. “Воини на Тангра” заляха с листовки срещу правителството на Иван Костов цялата страна. За тази работа техни лидери и активисти бяха арестувани, и от 4 декември 1998 г., до 9 септември 1999 г. срещу тях се водеше следствие в НСлС - София с обвинение в подготовка за държавен преврат. За нашите съграждани ще бъде небезинтересно да знаят, че ръководството на въпросната организация се намира в Ботевград, което бе потвърдено от бившия министър на вътрешните работи Богомил Бонев от трибуната на Народното събрание. След приключване на следствието, “Воини на Тангра” започнаха да издават в Киберпространството своя Интернет страница, а сега се появи и първото им печатно издание. Воините твърдят, че са представители на градивния български национализъм, в противовес на вилнеещите фанатизирани прохитлеристки групички скинове. Внимателният прочит на вестничето не установи наличие на каквито и било забранени от закона идеи. Започваме да се питаме дали забранено в България няма да се окаже всичко, противоречащо на СДС и неговия едноличен лидер.”
      На Едноличния мургав лидер му стигаше, че съм безработен и гладувам. Едноличният лидер чакаше моя физически срив, защото нееднократно бях доказвал, че духом рухвам трудно. Едноличният лидер съзнаваше, че хроничното недояждане, системната липса на най-елементарни хранителни продукти ще убие мен и моето семейство. Едноличният лидер искаше да извърши убийство, без да плаща на наемни убийци.
      Раздвижване настъпи едва през есента. Както се оказа - закратко. Но да видим как се развиха нещата.
      ХРИСТИЯНКРИМИНАЛНИТЕ ЛЪЖЕМОНАРХИСТИ
      В края на септември 2000 г. Тотю Петров ми каза, че ще има нужда от мен. Наближават избори и той имал намерение да започне издаването на вестник. Останал бях без всякакви доходи и нямаше как, съгласих се веднага. Като начало трябваше да съставя програмни текстове в обем една вестникарска страница. Емигрантите от “Български национален фронт inc.” дали съгласие да отстъпят на ХРП една страница от техния вестник, който предстоял да излезе съвсем наскоро. Тотю ми обясни подробно какво трябва да свърша и ми даде 150 лв. предплата за труда. Занесох 100 лв. от парите на проф. Алтънков, за да ми купи компютър, предишният вече не ми вършеше работа, бях го претъпкал с информация. Прибрах се в Ботевград и се заех с изпълнение на задачата.
      Пропускам събитията, засягащи единствено мен лично. Вестникът на БНФ “Национален подем” излезе през ноември. Въпреки обещанието, че страницата на ХРП ще тръгне от първия брой, след като стана ясно, че ще я подготвям аз - отложиха я за следващия. Не бе спазено още едно обещание - че ще ни пускат във всеки брой и въпреки платената от Тотю без пазарлък искана сума. Гошо Спасов, отговорник на БНФ за България и директор на вестника направо ми заяви, че моите текстове подлежали на предварителна проверка, бил съм много краен. И че името ми не бивало в никакъв случай да се пише, за да дразним излишно противниците си. И тук имаше цензура.
      Втората наша страница излезе на 12 декември. С цял куп умишлени грешки /Бях занесъл всичко на дискета, неумишлени грешки просто не бяха възможни!/ и с отвратително оформление. Спасов се оплака, че от Президентството питали кой е писал тези неща. Същото питал и Стефан Софиянски. На Тотю му бе дадено да разбере, че се налага да избира: или страницата да я подготвя някой друг, или трябва да увеличи значително сумата, или повече нищо негово няма да се печата. “Няма как - ще пускаме нашия вестник по-скоро, отколкото смятах!” - бе решението на Тотю.
      31 декември 2000/1 януари 2001 година. Настъпи XXI век. Бях почти трезвен, но не разбрах кога точно е настъпил. Нищо не се случи, нищо не се промени.
      XXI век
      Отначало Тотю мислеше да направи мен главен редактор, но после бързо се отказа: “Името ти ги плаши. Ще сложим Венци Янев, но същинската работа ще вършиш ти”. Както се очакваше, Венци не свърши никаква работа, но показа явно нежелание същата работа да я свърша аз. Той щял да докара екип, а от такива като мен нямало нужда. Тотю привидно се съгласи, но ме накара да намеря и повикам Анна Зографова, която тогава работеше във в-к “Шок”. Той от своя страна доведе Радка Василева, негова първа братовчедка, работила навремето във в-к “Земеделско знаме”. Фактически главен редактор съм щял да бъда аз, но за всеки случай трябвало да пишем в карето някое друго име. Първоначалното намерение бе вестникът да излезе в началото на януари, после отлагаха още няколко пъти, докато окончателният срок бе определен за първи март. И започнаха странностите…
      Първият брой излезе, но мен ме нямаше никъде - нито в карето, нито между страниците. Нищо написано от мен не бе излязло. Даже обръщенията на Тотю и Аргилашки, които бях писал - и те се оказаха значително променени. При оформянето на втория брой разбрах, че Радка Василева е готова да пуска какви ли не глупости, само писаното от мен - не. Анна Зографова беше довела от “Шок” един свой колега - Свилен Мишляков. Направи ми впечатление, че тя и Мишляков отначало яростно отхвърляха като “неактуална” всяка тема, която предложех, а след това веднага се заемаха да ме дублират. Така се появиха скучните и безсъдържателни материали по кюрдския и чеченския въпрос, по въпросите на глобализацията и т. н. Трябваше да съм пълен идиот, та да не се усетя, че е дошла заповед за отстраняването ми. А имаше и още по-показателни случки.
      На няколко пъти отецът ме подтикваше да напиша нещо за т. нар. Възродителен процес. При това самият той не беше съвсем наясно в какъв дух да бъде написана статията. Аз все увъртах, но накрая реших да започна. За мое учудване като консултант пристигна бащата на Тотю - Иван Найденов - Байко. Успях да се справя с всички новопостъпващи изисквания, статията беше готова и Тотю остана много доволен. Накрая се оказа, че и този материал не е актуален. Не можеше да не си задам въпроса: щом Капо ди тутти капи, самият Дядо няма последната дума в неговото собствено печатно издание, кой за Бога решаваше нещата? Радка нямаше собствено мнение, т. е. тя получаваше мнението си по телефона. Аргилашки се ядосваше, но търпеше. Анна Зографова гледаше гузно и все отбягваше разговор с мен. Уж ние бяхме редакционния екип, а окончателния макет на вестника се правеше на място, до което поне аз нямах достъп. Нито пък знаех къде се намира. Цялата работа взе да не ми харесва, ентусиазмът ми започна да се изпарява.
      Налагат се няколко думи за самия Тотю. Син на легионер-концлагерист, той без израстнал като убеден противник на марксизма. След 1989 г. отец Тотю Петров се бе заел да изгражда една бойна антикомунистическа организация. Но парите го развратиха. Лека-полека образът на антикомуниста Тотю избледняваше, за да изпъкне образа на големия мафиозки шеф. И макар съвестта на отчето все още да се обаждаше и той да твърдеше, че не е шеф, се държеше именно като такъв. У Тотю Петров започнаха да се проявяват всички признаци на самозабравил се, опиянен от властта и парите човек. Именно за такива като него в миналото казвали, че са продали душите си на дявола. Да, Тотю Петров спечели материално богатство и относително обществено положение, но загуби своята душа.
      Вероятно трябва да разкажа какви бяха задълженията ми. Сутрин ставах в седем часа. До идването на чистачката в 830 всичко трябваше да бъде оправено и подредено. През деня изпълнявах секретарски функции - приемане на гости и телефонни обаждания, като междувременно набирах текстове, а също пишех своите материали. Вечер се събираше редакционния екип - до към 22 - 23 ч. Стояли сме и до 1 часа през нощта. Както се случи. Най-неприятни, обаче бяха мутрите. Криминални типове с отвратително чувство за хумор. Вероятно нямаше да им обръщам такова внимание, ако не ме вдигаха всеки път от компютъра, за да гледат порно по Интернет. Ако пък се случеше да обсъждат помежду си някой въпрос, офисът на Християнрадикалната партия заприличваше на оръжеен магазин - вадеха се всякакви модели пистолети и револвери и се обсъждаха предимствата и недостатъците им. Твори, ако можеш…
      Трябваше да застрелят един от босовете на Мафията - Поли Пантев, за да разбера откъде са извали парите за нашето лъжемонархическо вестниче. Бях твърдо уверен, че в най-скоро време ще се сбогувам и с тази служба, затова преди всичко залягах над Интернет. Стремях се да дръпна колкото можех повече материали - снимки и текстове. Жалко, че докато се науча да работя с тази система мина толкова много време. А още по-лошо беше, че когато си тръгвах, се принудих да изтрия всичко от компютъра, без да успея да си прехвърля нещата на дискети. 85 мегабайта изчезнаха с едно натискане на клавиша. Поне успях да се обуча на работа с Интернет и да разбера какви огромни възможности се крият в световната компютърна мрежа. Знаех, разбира се тези неща на теория, но друго бе да ги усетя, да поработя сам.
      Отново в Ботевград. Без работа, без доходи, но с достатъчно мисли в главата и в очакване на изборите. Просто трябва да се дна и да подредя всичко, което имам. Както и преди се е случвало, все някой ще има нужда да му се напише нещо и така ще припечеля някой лев. Пък после ще му мисля. Само че после дойде Царят.
      И ВСИЧКО СЕ ОБЪРКА!
      Не че през тези два месеца не се случиха интересни неща. Не че не успях да науча нищо ново. Новините бяха много, даже прекалено много. Само че някои процеси трябва да достигнат до своя логичен край, за да им направя пълен анализ. И да изясня защо всичко се обърка. Междувременно си водя записки. Сега завършвам и си мисля дали имам право на един оптимистичен завършек. Открих, че имам.
      За да се оправят, нещата първо трябва да се объркат. За да бъде разсечен възелът, първо трябва да се превърне в Гордиев!
      НОВОТО СТАРО ВРЕМЕ
      Национално движение “Симеон Втори” на местна ботевградска почва се изроди в монархо-комунистическо. Или поне такова е мнението на старите ботевградски монархисти. Като пример те сочат присъствието на инж. Г. Георгиев, бившия директор на Керамичния завод, а също бивш кандидат кмет от листата на БСП през 1999 г., на Г. Тихин, притежател на хотел “Ботевград”, и на Маруся Дикова, дъщеря на небезизвестния комуняга с прякор Пушкин, участвал в разстрелите на антикомунисти след 1944 г. В работата на предизборния щаб вземат участие и агенти на ДС, което също може да бъде доказано. Такъв е свещ. Георги Божков, който след 10 ноември подкрепяше президента Желев и обяви война на монархистите, а през 1995 г. премина на страната на червения кандидат-кмет д-р Георги Пеев. В началото на книгата подробно описвам как с Богдан Янев разобличихме попа още през 1989 година. Измежду лицата, подкрепящи Мариус има и лекувани по лудници /инж. Йордан Йорданов бе на лечение в психиатричната клиника в Карлуково през 1998 г./, но хайде да не се впускаме в подробности.
      Откъде се взема невероятната самоувереност на Мариус Цаков?
      Основният поддръжник на кандидат - депутата е Красимир Тончев. Именно той го включи в политическия живот на Ботевград по време на общинските избори през 1999 г. Тогава Мариус първо бе кандидат на СДС при първичните избори, а като ги загуби, премина в БСДС. После с помощта на задкулисни преговори и с посредничеството на покровителя си, както и с намесата на Иван Сунгарски стана зам. кмет. Н. Ламбрев открито заявява, че и сега Тончев е на тяхна страна. Но и без ламбревото признание дружбата между Цаков и Тончев е пред очите на всички и няма нужда от доказване. Каква е играта?
      На лицето Красимир Тончев съм се спирал и друг път. Бивш лидер на СДС - Ботевград, спечелил си всеобща омраза заради наглата показност на свръхбързото си забогатяване. Заради участието в разграбването на завод “Чавдар”. Заради стремежа му винаги и във всичко да търси личната изгода. Не е тайна за никого, че Тончев и Мариус Цаков съсипаха Общинската болница единствено с цел да бъде отстранен д-р Веселин Русинов, сменил Кр. Тончев на председателския пост в СДС. И сега това същото многолико същество работи едновременно за победата на две противодействащи си сили в парламентарните избори. Или по-скоро за влияние и в едната, и в другата, независимо коя ще спечели. Запознати с положението твърдят, че именно Кр. Тончев е научил Мариус какви пари да даде и на кого да ги даде, за да попадне в кандидат депутатската листа на Националното движение “Симеон Втори”.
      Наследил криминалните наклонности на своя баща, Красимир поне засега съумява да се изплъзне от възмездието. Дори когато го хващат в кражба, той остава ненаказан. Възниква въпросът как това не толкова умно бившо селско музикантче се справя със своите противници? А голяма част от тях са образовани и честни хора, от стари ботевградски фамилии, с авторитет и влияние… Без височайша закрила това просто не може да стане.
      Колкото до наклонностите на самия Мариус, те също са обект на мълвата. По принцип не се интересувам от интимния живот на хората, но пренебрежението ни към определен род личностни особености на част от лидерите доведе до там, че след провалянето на комунизма, у нас настъпи не демокрация, а хомонизъм. Не исках да повторим старите си грешки. Запитах наш съученик, лекар по професия, дали наистина Мариус е обратен, както се говори. “Той е толкова голям изрод, че даже и обратен не може да бъде!” И изказа надежда, че Царят лесно ще се ориентира, ще разбере кой колко струва, и скоро такива като Мариус Цаков ще се намерят на общественото бунище, където им е мястото. Като интелигентен човек, съученикът ми осъзнаваше сложността на политическите реалности, но колко ли интелигентни българи останаха след половин век комунизъм и 12 години демократичен цинизъм… Все пак в Ботевград определено имаше недоволство от кандидатурата на Мариус. Едни казваха, че този лекар няма нито ден лекарски стаж, а се е прехранвал с търговия на крадени коли и на трансплантанти. Други, че зад гърба му стои местната мафия. Излязъл му бе и съответен прякор – “Мафиус Цаков”. Във всеки случай кандидат-депутатът не се ползваше с особени симпатии.
      Отношението на ботевградското гражданство се вижда ясно, като се сравни многохилядното множество, излязло да посрещне Негово Величество Цар Симеон II с рехавите предизборни прояви, организирани от Мариус. Другояче не можеше и да бъде. Около неуспелия лекар и настоящ зам. кмет се бяха събрали какви ли не боклуци, престъпници и криминално изявени типове, но как между тях не се намери място поне за един свестен човек? Милко Влайков и Христо Сариев ходили до офиса на Движението в София, срещнали се с Весела Драганова, обяснили как стоят нещата и поискали Мариус да бъде отстранен. Драганова не обърнала внимание. По-късно се разбра, че Сариев всъщност целял да отстрани Мариус, за да постави на негово място Георги Донков, син на адвоката Дарин Донков. Има ли смисъл да махаме един мръсник, за да само, за да го заменим с друг? Но нека не избързвам. Аз от своя страна реших преди изборите да не се намесвам, за да не навредя на каузата. Но внимателно да наблюдавам и анализирам.
      Преди да взема това решение поисках да им помогна. В края на краищата не е този мушморок Мариус човекът, който ще ме откаже от каузата, под чийто знак е преминал целият ми съзнателен живот. Отначало Мариус се съгласи, даже бе зарадван, че не поставям условия, но после под влиянието на Николай Ламбрев се отказа Не пожела да ми даде и плакати за разлепване, поради което моят квартал с 99% българско население е облепен с плакати на ДПС, а няма нито един на Национално движение “Симеон Втори”. Как да работя с Мариус и неговите хора, като те сами със себе си не искат да работят? Не мога да се упрекна в нищо - бях достатъчно настойчив и пределно коректен, но след категоричния отказ нямах друго възможност, освен да се оттегля с достойнство. Единственото, което ми остана бе да убеждавам своите познати, че гласувайки с бюлетината на Движението, те подкрепят Царя, а не Мариус, че заради бълхата не бива да се гори юргана, че в крайна сметка ние нямаме друг избор, освен да се доверим на последната надежда. Когато пък се опитваха да поставят нещата на лична основа, обикновено отговарях: “Мариус не ме интересува. Аз си оставам привърженик на Царя.” На няколко пъти различни хора идваха вкъщи, за да ме накарат да поведа една атака срещу Мариус Цаков, но аз категорично отказах.
      Трябва да кажа, че цялата предизборна кампания в Ботевград този път бе вяла, усещаше се чувството на обреченост. Сините ругаеха злобно Царя, наричаха го “изкуфял старец” и “агент на руската мафия”, но не намираха никакви аргументи да защитят своята политика, освен спуснатите им пропагандни клишета. Те не разбираха, че никой не слуша високопарни приказки. Гибелта на 1 милион души в Аржентина или Сомалия е новина; уволнението от работа или забавянето на заплатата е трагедия. В случая няма градация на ценностите. Тук се мисли с категорията “засяга ме пряко - не ме засяга пряко”. Изборът се определя не от ЕС, НАТО, НАФТА, ЦЕФТА, а от хладилника и изключения заради неплатени сметки ток. Ако пък някой престараващ се агитатор имаше неблагоразумието да изпробва ораторските си умения върху мен, обикновено отговарях: “Гладувайте за СДС! Гладувайте за БСП! Гладувайте за цялата парламентарна сган, която ви докара до глад и мизерия! Гладувайте, докато те преяждат, защото така е демократично! Аз обаче отказвам да гладувам доброволно.”
      Червените се задоволиха с едно формално представяне, през останалото време мълчаха. Социалдемократите на Данчо Йорданов се оправдаваха с липса на пари. МВРО - “Гергьовден” се раздираше от вътрешни противоречия. За лидер на “Гергьовден” бяха издигнали д-р Ненко Дяков, ползващ се с авторитета на мафиоз, а за негов секретар - бившия следовател, бивш прокурор, а сега адвокат Стоян Стоянов. Същият, който прикри уликите по палежа на къщата ми. В самото начало Стоянов тръгна с масово черпене, но след като Негово Величество обяви своите намерения адвокатът-гергьовец нещо посърна. Коалиционните му партньори пък изобщо не се показаха. Нещо повече - Георги Гюров, активист на ВМРО и бивш лидер на СДС започна да демонстрира привързаност към идеите на Царското движение. Циганите от ДПС се чудеха към кого да се присламчат, но този път май никой не се зае да ги подкупва. Доколкото можех да преценя, предвидените за предизборната кампания пари се кътаха за по-сгоден случай. Блокът на Жорж Ганчев го нямаше никъде, нито пък се появи някоя от другите малки партии. Само “Защита” излязоха с красиви плакати, но това бе единствена им публична изява. Селското сдружение за нечестни избори този път не отправи нито апели, нито прокламации. Нямаше я и “Подкрепа”. Чувството за вялост не се разсея и от концертите. Бях си измислил плакат, който така си остана ненаписан и неразлепен: Обединените предизборни сили приветстват своите избиратели с песента на Майкъл Джексън “На никого не му пука за вас”.
      Случващото се в нашия малък провинциален град бе огледално изображение на процесите, течащи на национално ниво. Никой не се интересува от егоистичната сбирщина, наречена “български народ”. На 24 април 2001. Иван Костов заявил във Вашингтон, че е отишъл там, за да търси подкрепа, тъй като му предстоят избори. Мургавият Вожд явно не търси подкрепа от българския народ. В предизборната пресконференция на 17 юни депутатът Димитър Абаджиев заяви, че като член на европейската Народна партия, СДС няма да влезе в коалиция с комунистите. Техните европейски наставници не позволявали такива коалиции. Абаджиев призна нещо изключително важно - че СДС е васална партия, чиито решения се вземат извън границите на България. Да, СДС няма да влезе в официална коалиция с комунистите, защото господарите не разрешават. Никой обаче не забранява на сините комунардемократковци да обслужват червени икономически интереси. Нито да влизат в негласна коалиция с комунистическата мафия. Онова, което започна да ме тревожи беше, че “царските” хора също подминаваха опасните теми. “В България сега се провежда икономически терор, който води до геноцид над българските граждани.” - Стефан Комитов, ноември 2000 г. По най-болезнената тема - темата за геноцида цареше единодушно мълчание и от трите страни на предизборната барикада.
      Само че цялата тишина по-скоро ми напомняше дебнещо очакване преди битка на живот и смърт, отколкото мързелива следобедна дрямка. Имаше, естествено опити за удари под пояса, но тях предпочитам да ги опиша по-образно. Представете си следния диалог:
      След изборите:
      - Ти гласува ли за мен, както ми обеща?
      - Да, разбира се! При това с бюлетина, върху която имаше не една, а три от твоите ивици!
      Привърженик на Иван Нончев Амбарев бе уредил раздаването на огромно количество агитационни материали, чиято цел бе да обърка хората. Двете хоризонтални линии на Коалиция “Симеон II” - жълта и оранжева лесно можеха в бързината да подведат някого. Именно на това разчиташе амбаревият емисар, въпреки декларираната му принадлежност към националното движение “Симеон Втори”. Заблуди и лъжи от едната страна и нежелание за противодействие от друга - такива бяха белезите на предизборната надпревара през юни 2001 г. в Ботевград. Пълен абсурд!
      Същите трикове се наблюдаваха и на национално ниво. Иван Костов наговорил невъобразими глупости. Попитали го какво всъщност е искал да каже.
      - Вашият интерес към моето изказване е показател за сериозността на демократичните ми намерения, за което Ви благодаря - отговорил г-н Костов.
      Не липсваха и съмнения за нечестност. Помолен да коментира изказване на гражданин, че ще гласува за Негово Величество, някакъв СДС лидер заяви: “Господинът изобщо не се досеща за кого всъщност ще даде своя глас”.
      Аз също си бях намислил въпроси, които така и си останаха незададени. Представям ви част от тях, заедно с предполагаемите отговори.
      Въпрос към СДС лидер: Кажете ми поне една причина, поради която да гласувам за вас?
      Отговор: Без провокации, моля!
      Въпрос към СДС лидер: Как ще живеем, ако гласуваме за вас?
      Отговор: Моля, моля! Аз не съм популист като г-н Кобургготски, та да ви обещавам, че ще живеете…
      Докато траеха предизборните надлъгвания, ченгеджийският “Нощен ТРУП”, тоест “ТРУД” взе, че излезе със статия против ветераните на противоболшевишката Съпротива. Авторът, представящ се за бивш полковник от ДС, под псевдонима “Казбек” злобно се подиграваше с нас, най-вече с Едуард Генов. Статията бе придружена от снимка, която навремето бе излязла от моите ръце, от моята фотолаборатория. Написах до редакцията отговор, като особено не разчитах той да бъде публикуван. Затова се постарах поне фрагменти от отговора ми да бъдат отпечатани, макар и в провинциален вестник като ботевградския “Шанс”. Бившата ми колежка Христина бе много доволна, че съм надвил гордостта си и съм отишъл отново при тях, но за мен опровержението на “Трупната” клевета бе по-важно от отношението ми към Христина. Ето и самият отговор:
      Уважаема редакция,
      Пиша ви по повод “разкритията на един полковник от Държавна сигурност”, публикувана в броя от 1 юни 2001 г. на в-к “Нощен труд”. Преди време в-к “Дневен труд” публикува затворническата снимка на Ахмед Доган. На нея той беше с брада. Запитах за тази работа неговия съкилийник от онова време Янко Янков. “Къде си виждал затворник с брада?” - отговори ми той. В дадения случай става въпрос за също такъв фалшификат, но с много по-гнусни цели.
      Според мен това интервю е дадено не от служител на ДС, а от някой партиен секретар. В противен случай то нямаше да изобилства с толкова фактологични грешки. Да започнем с датата, когато бе основано Независимото дружество - 16 януари 1988 г. Негов председател бе Илия Минев, а Едуард Генов бе измежду най-добрите активисти. Хартата до Виенската среща също бе замислена от Минев. Дали властите са знаели или не може да се съди по факта, че след нейното прочитане по чуждите радиостанции, всички, които я бяха подписали ги изселиха. Еди в Михалково, Девинско, Григор Симов в Кайнарджа, Силистренско… Тези неща са описани подробно и аз се надявам един ден те да видят бял свят. А сега нека продължим с анализа.
      Двете обвинения - че сме преследвали изключително лични цели, и че сме подкрепяли социализма лесно могат да бъдат оборени. Първото - с проследяване на личната ни съдба. Нас ни унищожиха, принесоха ни в жертва, съсипаха ни и някой ужасно много го е страх тази истина да не излезе наяве. Мога да кажа, че моят живот бе един непрекъснат кошмар, и сега, на 42 годишна възраст съм физическа развалина, болен, претърпял тежки операции, без работа и без никакви доходи. Ченгетата ни били давали пари… Елате, вижте в каква мизерия вегетират хора като мен, пък после ще си говорим за пари. Но преследванията не спряха и след 1989 година. През 1999 г. срещу мен бе повдигнато обвинение в “проповядване на фашистка идеология и създаване на организация, с цел насилствено изменяне на обществения строй”. Бях следствен 10 месеца, докато успея да докажа абсурдността на обвиненията. Сигурно защото съм бил приятел с изродите от ДС? И ако има нещо вярно в целия пасквил е, че ДС и НСС са една и съща служба. Същите мутри, същите кабинети, същите методи, същите противници. И същите клевети. Искали сме да емигрираме - друга глупост. Предлагам фрагмент от моите спомени: “Но екстрадицията започна и той /Павлин Димитров, началник на ДС - Ботевград/ нареди да ме закарат в кабинета му.
      - Ето ти три вида бланки за молби за екскурзия в чужбина. Избери която предпочиташ. До седмица задграничният ти паспорт ще бъде готов. Ще ти обменим валута в неограничен размер по 1.68 лв. за долар. /Тогава доларът вървеше на черно по пет лева!/ Останеш ли тук - за теб живот няма.
      Аз обаче се опънах - не и не! Жена ми също не искаше да пътува с малко бебе. Така останах в България, но бях закотвен на едно място и не можех да помръдна.”
      Второто обвинение пък е смехотворно. Наистина, трябва да си голям идиот, за да наречеш Илия Минев “перестройчик”. Но нека продължим.
      Приложената снимка /от кого ли е открадната?/ е правена на 10 май 1986 г. в Пловдив. Виждам, че въпросният “полковник” нито знае имената на всички, ни, нито дали сме в България. Той даже не знае за каква сватба става дума, та е нарекъл “младоженец” бащата на булката. Не знае и дали всички сме съдени по гл. 1 от НК, та казва “почти”. А истината е елементарна. Просто Борис Дамянов бе поканил приятелите си от затвора на сватбата на своята дъщеря. На нея виждам и Митко Данов, и Гаро Ахчиян… Искам да се спра на една друга личност - Петър Стефанов. Ще цитирам “Капан за контри” от Ганчо Савов: “И един ден, през декември 1986 г. той внезапно, без всякаква причина и оплаквания се срина на улицата близо до дома си и само за минутки издъхна!… Изневиделица край него се оказаха и служители от ДС, които го прибраха бързо. После се държаха грубо със съпругата му, не разрешиха аутопсия, а след това “уредиха” спешно да бъде кремиран. Това породи съмнение за политическо убийство.”
      Не ви ли се струва доста отвратителен опитът да бъде омаскарен един мъртъв герой и мъченик на Съпротивата? Колкото до Едуард Генов, той изглежда е трън в очите на управляващите със своето разграничение от тях и с антинатовската си позиция по време на войната в Сърбия. /И когато го прогониха насила от България, ДС го изпрати не до Аерогарата, а да Калотино, той замина с влак, за което съобщи в първото си интервю по “Свободна Европа”./ Неудобен се оказа и Григор Симов, неудобни се оказахме всички до един. “Защо основоположниците на българското “дисидентство” не са тук?” - пита “полковникът”. Многократно сме обяснявали, че ние не бяхме дисиденти, а открити врагове на марксическата теория и практика. Защо не сме тук? Аз съм тук, Григор Симов е тук, Петьо Гогов е тук, Ганчо Савов е тук, Борис Дамянов е тук, Стефан Савовски е тук… Много от нас са тук, но някому много се иска да ни няма. Какъв е крайният извод? Нашето присъствие в българската история изглежда стряска съня на приспособленците и на онези, които върху нашите усилия и страдания се изкачиха до върховете на властта. А нас се помъчиха да ни натикат в гроба. Затова те се стремят да изтрият и спомена че някога сме съществували. Само че народ, който отрича своите герои и мъченици, страдали в името на една идея е осъден да повтори страданията.
      Вече 12 години никой не дава думата на хора като мен. Вече 12 години ние сме подложени на още по-страшни преследвания, отколкото преди 1989 г. За нас наистина няма място в държавата на измамните “демократи” Стоянов и Костов. Голяма част от нас не са между живите. Не е жив и бай Кирил Вандов от Костенец, за да ни заведе при този “полк. Казбек”. Но истината не може вечно да бъде скривана. И ако някой има нужда от нея - ще я получи.
      Разполагам с доста обемиста документация, засягаща събитията преди и след 1989 г. Разполагам с документи и снимки за Съпротивата, с описание на събития, които са в състояние да шокират даже претръпналата българска общественост. Всичко е размножено в достатъчен брой копия като предпазна мярка срещу евентуален опит на ДС за заличаване на следите. Готов съм да предоставя копия и на вашата редакция. Ако, разбира се имате смелост да научите истината, от която всички се боят.
      Накрая си позволявам да направя съпоставка с моя архив и архива на “полковника”. Онова, което аз притежавам си е моя лична собственост - законно придобита, плод на моя труд. Но ако е истина, че “Казбек” е присвоявал архивни единици от служебния архив на ДС и си ги е носил вкъщи, не е ли това престъпление по наказателен кодекс? А кой е този луд, който от страниците на вестник сам се уличава в извършването на престъпление? Този последен факт още веднъж ми дава основание да ви обвиня в клевета и фалшификация. /Следват дата и подпис/
      На осми юни Янко Янков и Любомир Захариев участваха в предаването на Маргарита Михнева по телевизионния “Канал 3”. Тя попита Янко дали има доказателства, че и сега е разработван от тайните служби и той даде пример с моя случай. Нещо повече - лидерът на Партия “Либерален конгрес” заяви категорично, че замисълът бил заедно с мен, и него да съдят за проповядване на фашизъм. И че на мен ченгетата са ми съсипали целия живот с подобни измислени обвинения. Истината лека-полека започваше да излиза наяве. Кога ли ще излезе цялата, кога ли тази проклета Истина ще изпълзи от своята усойна дупка и ще застане на светло?
      На 16 юни позвъних на Ганчо Савов. Той знаеше за пасквила. Вдовицата на Петър Стефанов се обаждала с настояване за опровержение, но онези “обективните” най-обективно отказали. Бате Ганчо бе на мнение, че започва нова вълна от клевети срещу нас, поради което трябва всички да реагираме. Обещах да му пратя “Шанс”, ако моето материалче излезе.
      “Демокрацията капитулира!”
      - заяви проф. Кръстьо Петков пред в-к “Труд” през юли, 2000 г. Да, демокрацията капитулира. В деня за размисъл седнах и зачаках онова, което ще дойде след пълната и безусловна капитулация на българския криминален свръх-ултра-либерал-християн-демо(но)кратически модел.
      17 юни 2001. Край на 12 годишната игра. Комунистите от БСП - трета политическа сила. Седесарковците претърпяха крах. Бъдещето е мъгляво, но едно отсега е ясно - нищо вече няма да е същото. Десети ноември 1989 г. се повтаря. Или ако трябва да се изразя по-точно, днес се случва онова, което си въобразявахме, че се случва тогава. Дали и този път няма да останем изиграни? В следизборната нощ по време на пресконференциите в НДК телевизионните камери хванаха главната редакторка на вестника менте “За Царя” Радка Василева. Наша Рада /според израза на нейния вуйчо Иван Найденов - Байко/ се въртеше като лалугер, но все гледаше да се навърта около Цар Симеон Втори. Наша Рада е толкова известна журналистка, че Тотю спокойно може да я използва за шпионка, без страх, че някой ще я разпознае. За мен картината бе предзнаименование, че подлеците и измамниците отново ще поискат да ни изместят. И нищо чудно пак да успеят.
      Изборите протекоха мирно и кротко. Интересно е да се отбележи, че много гласоподаватели пуснали царската бюлетина, като задраскали името на Мариус върху нея. Протестът на тези хора нито изигра някаква роля, нито дори бе забелязан.
      СЛЕДИЗБОРНИТЕ КЛЕВЕТИ
      Преди време зададох на д-р Веселин Русинов, лидер на ботевградското СДС въпроса:
      -Дава ли си някой сметка, че все пак аз съм един от последните живи съратници на Илия Минев?
      - Изглежда никой не си дава - бе демократичният отговор на седесарковеца. Само че политическото тесте карти се разбърка, появиха се много неизвестни и вечновластващите измамници започнаха да си дават сметка, че моето присъствие може да им създаде неприятности. Самият Веско Русинов бе изтикан както от председателския пост, така и от директорското място в болницата. Запознати твърдят, че несвикнал на подобни подли удари, в изблик на пиянски бяс Веско изпотрошил всичко в дома си. Но мен повече ме интересува съдбата на моите себеподобни - ветераните от Съпротивата. Какво беше досегашното положение? Любопитно е да погледнем как започнаха нещата.
      “АМНИСТИЯ
      Демократична и правова държава - много са доказателствата, че България вече следва неотклонно тази посока в развитието си. Днес в “Държавен вестник” бе публикуван Законът за амнистията, роден от последните решения на Народното събрание, за отменяне на редица текстове от Наказателния кодекс и амнистиране на осъдените по тях.
      По силата на този закон днес в Старозагорския затвор бяха амнистирани 17 души, осъдени по отменените членове на Наказателния кодекс, главно за антидържавна агитация и пропаганда. /…/
      Велико Асенов от Тутракан, осъден по чл. 108 и 109 на шест години лишаване от свобода.
      Младен Бакалов от село Балканци, Варненска област, осъден на шест години и шест месеца лишаване от свобода по чл. 108 и 109.
      Димитър Кавалджиев от град Толбухин, осъден по чл. 107, 108, 109 и 110 на седем години и шест месеца лишаване от свобода.
      /…/ Малко след 16 часа всички вече бяха свободни и пълноправни български граждани. Обществото им подава ръка…” - “Работническо дело”, 23 декември 1989 г.
      Близо 12 години по-късно: пропагандата пак си твърди, че България е на път да се превърне в демократична и правова държава, само където нито демокрацията, нито правото се забелязват наоколо; съответните членове от Наказателния кодекс още не са отменени, а едва фризирани; осъдените врагове на комунистическата власт са напълно неизвестни, властниците, представящи се за изразител на общественото мнение не са им подали ръка. Както и тогава, така и днес свободата и равноправието останаха някъде зад хоризонта на мечтите. Промените се оказаха илюзия. Моят стар приятел Любомир Дончев характеризира положението по особено лаконичен начин: “Комунистите ни мачкаха, седесарите ни предадоха, нека видим тези новите какво ще направят за нас.” Е, да - 12 години чакахме да видим кой какво ще направи. Още колко десетилетия ще трябва да чакаме? Защо трябваше да се бунтуваме против комунизма и да лежим по затворите?
      Още преди изборите се обадих на Гошо Спасов, отговорник на БНФ /inc/ за България и директор на сп. “Борба” и в-к “Национален подем”. Смятах да го питам има ли някаква работа за моя милост. Вместо да получа работа, научих, че съм работил за партията-менте на Тотю, че съм направил побой в клуба на Движение “Симеон Втори”, та се наложило да викат полиция, и че съм бил против Царя. Пълни глупости! Нито едно от твърденията не отговаряше на истината. На Спасов му наговорили куп измислици и той веднага повярвал. Странно… Всъщност дали е толкова странно? И Стефан Вълков се дистанцира от мен, когато имах нужда от помощта му, и Муравей Радев престана да ме познава, щом стана министър, и Дянко Марков не пожела да вземе отношение по опита за съдебен процес срещу мен. А аз глупакът толкова им вярвах! Старите легионери имат един голям грях към нас, по-младите съратници, които не бяхме от легионерско потекло. Отначало те ни казваха, че сме млади и неопитни, че е рано за признание, че много бързаме, че трябва да изчакаме и че не бива веднага да мислим за лично преуспяване. Когато дойде времето да си потърсим своето, оказа се, че нашите учители са уредили собствените си деца, а на нас ни отговориха, че вече сме стари и че е късно за каквото и да било.
      Че не е късно, доказваше страхът на посткомунистите от всички партии и движения, иначе защо трябваше да използват лъжи и клевети, за да ме отстранят от политическия процес? Те, моите противници съзнаваха, че им се случва да се оливат и решиха да се отърват от всеки, който би вдигнал глас срещу тяхното оливане. В извратените им мозъчета май бе започнала да си пробива път мисълта, че ще им се наложи да плащат за оливането. А ето и как се извършваше самото оливане:
      Действие първо! В чест на своята изборна победа, Мариус Цаков даде разкошен банкет. И сбърка, защото стана ясно кой стои зад него и кой го финансира. Не само бизнес сътрудниците му от БСП, “Нереден съюз - БЗНС” и СДС, а също скандалния Георги Тихин, подставено лице на Иван Славков, но и известния криминален бизнесмен Павлин Марков, Цветана, чийто прочут прякор възпитанието не ми позволява да цитирам, майка на още по-известния Петко Данчев… Няма смисъл да продължавам. Ченгета, мафиози, пребоядисващи се седесари и гравитиращи около тях лумпени. Отбор юнаци. Когато ми разказваха за банкета, ботевградчани се хващаха за главата.
      Действие второ! Клубът на НДСВ веднага бе трансформиран в кафе-сладкарница, без намек за каквато и да било политическа дейност. Нито Мариус, нито неговите покровители се нуждаеха от хилядите поддръжници на Негово Величество Цар Симеон Втори. Старият затворен кръг, съставен от прескачащи от партия в партия субекти отказа да приеме нови попълнения. Много бързо, прекалено бързо след изборите ботевградчани започнаха да говорят, че за пореден път са били измамени. Мариус недвусмислено бе показал, че повече не се нуждае от тяхното доверие. Бих добавил - до следващите избори.
      Действие трето! Кандидат-царедворката Маруся Дикова, чийто баща, както казах е избивал царските хора навремето, вече точеше зъби за овакантеното от Мариус зам. кметско място. Добре, но кметът се изказа, че един зам. кмет му стига. Започна истинска война срещу другия зам. кмет - предизборната подкрепа трябваше да бъде осребрена - тук и сега. Маруся си намери съюзник - БСП. Те пък използваха старата си послушна маша Георги Гюров /сега активист на МВРО/. /В част 2 подробно описвам дейността на Гюров като сътрудник на ДС./ Обвиненията са, че зам. кметът Григор Григоров е събирал /срещу разписка!/ пари от различни фирми, а парите е отпускал /също срещу разписка!/ за подпомагане на местната култура. Една такава проява на местен патриотизъм не може да бъде квалифицирана като предстъпление, но Гр. Григоров, отвратен от недостойната кампания си подаде оставката, за да запази своята чест. Небезинтересно в случая е, че именно Григоров блестящо осигури техническите подробности по посрещането на Н. В. Цар Симеон II през април 2001 г в Ботевград. Но ботевградските “царски” хора показват благодарност единствено към онези, помогнали по един или друг начин лично на тях. По възможност - в брой. В случая отношението към Царя и идеята нямат никакво значение. Предстои отстраняването на кмета Цветолюб Савов /СДС/ и замяната му със свой още по-послушен човек. Предстои и слепият да види, че нито ботевградският народен представител, нито ботевградската местна власт имат нещо общо с ботевградските граждани. Освен с тяхното ограбване, разбира се.
      Действие четвърто! Спомням си за една стара приказка: “Кога пили - пеяли; кога плащали - плакали”.
      - Келнер, сметката, моля!
     
      Юни 2001. Продължението следва.
     
      ------------
      ------------
     
      ОСНОВНИ КОНСТИТУЦИОННИ НАЧАЛА И ОБЩИ ЗАКОНОВИ ПОЛОЖЕНИЯ !
     
      Само сега да го изтриете ще се обядя на другарт Главен про-КУР-ор !
     
      НЯМА ДА ОБИЖДАТЕ ДРУГАРЯТ САЩ ПРЕЗИДЕНТ, ЧЕ ЩЕ ВИ СЪДЯ ЗА СРАНЕ СРЕЩУ БРАТСКИ ДРУГАР ОТ БРАТСКА СТРАНА НА НОВИТЕ НИ ГОСПОДАРИ - ДА ИМ СЕРА НА КУРО !
     
      http://www.prb.bg/html/norm.htm
     
     
      [img]http://www.omda.bg/bulg/news/personal/simeon.jpg[/img] 
     
     
      -
     
      [img]http://www.hermes-press.com/bushit.jpg[/img] 
     
     
     
      -
     
      24 MARS 2006
     
      [img]http://www.stefan-tcholakov.eu/pic/7675.jpg[/img] 
     
     
     
      Стефан д-р Д Чолаков - Швеция

[НАЗАД] [НАЧАЛО] [ГОРЕ]